Road Tales

На сутринта дъждът беше спрял и можех да сгъна палатката и да продължа. Планините наоколо се криеха в ниски облаци и беше въпрос на време да завали отново. Излязох на шосето облечен в дъждовните си дрехи и замахах. Имаше доста трафик, но таях известни подозрения, че повечето коли отиват някъде наблизо. Когато след час и нещо най-сетне един възрастен господин с голям джип ме качи, подозренията ми се потвърдиха. Само на няколкоститин метра започваше нещо като търговска зона, в която имаше няколко големи магазина. Човекът не отиваше далеч - едва на двайсетина километра, но това беше напълно достатъчно, за да ме измъкне на подходящо разстояние от града, където вече трафикът щеше да е за далечно разстояние. Слязох на един прав и равен участък, където имаше няколко колибки и крайпътни заведения. Ръсеше слаб дъждец, но не успя да ме измокри, защото само след 5-6 минути ми спря една от малкото минаващи коли. Беше сама жена, която отиваше……………. почти до Трьомсо !!!!!!!!!!!  Това беше толкова на север, че не само подминаваше островния архипелаг Lofoten, който ми беше основната цел, ами почти достигаше до Lyngen Alps - планините, които бях нарочил за по-късно посещение. Все пак обаче реших, че не искам да ида толкова далеч и си определих точка за слизане около 70 км преди Нарвик, където си бях набелязал едно място за снимане още преди да тръгна от България. Пътьом времето ставаше все по-лошо и дъждовно, а от един момент нататък влязохме в мъгла и гледката стигаше само до около 50-100 метра край пътя. Говорихме сравнително малко, защото жената не беше много в настроение - отиваше на помен починалата си неотдавна майка.  След известно време пресякохме северния полярен кръг, който минаваше през един сравнително висок планински проход. Наоколо нямаше никакви дървета - само трева и камъни, които бяха прошарени от все още недостопения сняг.  На това място имаше паркинг и някакъв музей, но аз не пожелах да спра за снимка и така продължихме. От другата страна слязохме отново на нискои дърветата се появиха отново. Пътьом минахме през малко градче, от където си купих ориз и кетчуп и така вече бях подготвен да спра на някое място за няколко дни и да снимам. Пътят се виеше край високи скални масиви по брега на фиорди, минавахме често през тунели, но лошото време скриваше гледките. След няколкостотин километра стигнахме ферибота, който беше единствения по пътя за Нарвик. Жената плати билета ми (около 9 лева) и качихме колата на борда. Пътуването трая двайсетина минути, по време на които стояхме вътре, пийвайки кафе от термоса, който тя си носеше. Акостирахме на сравнително малък остров, който беше свързан със сушата от другата си страна чрез няколко моста. Слязох точно на това място. Времето продължаваше да бъде облачно, но дъждът беше почти спрял - ръсеше едва едва.

Когато слязох, се поколебах дали да ида до подножието на върха Стетинд - може би най-емблематичния връх в Норвегия, който се намираше на 15 км, или да се установя в района, в който се намирах, където също си бях набелязал един скален връх с интересна форма. Избрах второто и започнах да обикалям в търсене на място, където да си опъна палатката. Наоколо имаше нещо като минитюрно селце, или по-скоро няколко къщи, нахвърляни от двете страни на първия мост. По хълмовете растяха нарядко ниски иглолистни дървета, а земята навсякъде беше покрита с дебел килим от мъхове и треви,  които джвакаха под краката ми на всяка крачка.  Беше трудно да открия достатъчно равно и достатъчно сухо място, с някаква питейна вода наблизо. Кривнах от шосето по нещо като малка чакълена уличка и наблизо зад дърветата, на двайсетина метра преди близката къща имаше чешма на една дъсчена платформа. Явно това щеше да бъде водоизточникът ми. Стотина метра по-нагоре по шосето, точно преди втория мост намерих едно сравнително сухо място, кацнало на хълм с панорамна гледка към фиорда. Теренът не беше никак равен, но успях да намеря едно по-плоско място с големина колкото да събера палатката. Сега оставаше да пообиколя района в търсене на подходящи гледни точки за снимане.

Първо слязох до първия мост, където във водата кротко се клатушкаше малка лодка. По брега имаше големи гладки скали, покрити с някаква чернилка. Тръгнах да слизам към водата и когато стъпих на чернилката така хубаво се изплющях по задник, че ми даде добър урок, къде да стъпвам и къде не. По-късно разбрах, че това са налепи от водорасли, а въпросната част от брега бива заливана от прилива всяка нощ… или ден… всъщност ми беше доста трудно да определя кое време беше в момента. Само часовника ми ме ориентираше, че е вече доста късно вечерта. Напук обаче на този факт облаците се разкъсаха и изгря слънцее. Беше съвсем тихо, а коли почти не минаваха по пътя. Минах по моста и поглеждайки надолу, видях цели пасажи от риба, които си плуваха кротко срещу течението. И понеже предварително бях запланувал да пробвам да ловя риба си бях взел и въдичката с мен. Опънах кордата и спуснах блесната надолу. Самата въдица я оставих сгъната, защото в противен случай рисковах да я счупя (все пак струваше само 9 лева, така че здравината и беше под силен въпрос), пък и нямаше да ми улесни задачата. Заклатушках блесната насред пасажа и след петнайсетина минути една риба взе, че лапна и се закачи. Ураа, първата ми риба! Достраша ме да я изтегля директно нагоре (то с 0,5 мм влакно можех и крокодил да изтегля, ама липса на опит, какво да го правиш), затова я извлачих по дължината на целия мост чак до брега. Навих кордата и оставих, и улова, и  въдицата в тревата до мантинелата - беше време за снимане, а не за кормене на риба.  На километър по пътя се отклоних встрани и тръгнах по нещо като скалисто плато, обрасло с ниски дръвчета, подобни на борчета. Слънцето падаше все по ниско към хоризонта, а около върхът Стортинд, който се намираше точно срещу мен започнаха  да се събират облаци. Беше съвсем тихо и магическо.  Прекарах около 2 часа в търсене на подходящи гледни точки и изчакване на подходяща светлина. След което се насочих обратно към базата си. Беше време да изчистя рибата и да я сготвя. Чистенето се състоя на скалите на брега.  По времето на тази процедура около мен се събра цяло ято чайки, които грачеха грозно и зловещо и имах чувството, че всеки момент ще ме атакуват. Е.. не посмяха, но в момента, в който се отдалечих на 2-3 метра от останките от рибата връхлетяха като изтребители, борейки се за всяко парче черво.  А рибата биде сварена с ориз и изядена, след което си легнах и заспах. Беше някъде рано сутринта… май. Имах сложна задача - да свикна да спя през деня и да снимам през нощта, а когато се придвижвах - обратното. И трябваше да съчетая някак двете неща.

Докато спях през деня заваля пак, но привечер спря. Тъкмо се бях понаспал вече. Намъкнах дъждовните дрехи и тръгнах на обиколка в противоположната на предишния ден посока. Този път насочих вниманието си към бреговете. И въпреки, че вече знаех колко са хлъзгави камъните, на няколко пъти пак щях да падна. Не си купувайте обувки с вибрамени подметки, ако мислите да ходите по мокри гладки камъни!  Минах и по третия мост, а от другата страна беше разположена другата половина на малкото селце - просто още няколко разхвърляни къщи. Наблизо жена и мъж се опитваха да риболовстват, но нямаха много късмет. Няколко километра по-нататък по пътя намерих един залив, в който бяха спрени две лодки, които станаха обекта ми за снимане за тази нощ. Облачното време и нощната тишина създаваха много специфична атмосфера, която подсилих с малко Porcupine Tree на мп3 плеъра. След няколко часа се върнах обратно и когато минах по дългия мост реших да повторя един от кадрите, които бях направил по-рано вечерта. Само че тоя път нещо липсваше… цяла група скали във водата бяха изчезнали. Взех да се чудя - на тоя мост ли ги снимах, на друг ли…  и чак тогава се усетих, че прилива ги е залял. А хич не бяха малки. Като стигнах до палатката установих, че сенника на фотоапарата ми липсва. Брех, а сега де… колко пъти съм бил на косъм да го изгубя.  А е ценен, защото няма от къде да взема друг такъв. Затова хванах пътя и се върнах всичките 3 и кусур километра до последното място, където снимах. Обиколих всичките камънаци и пътеки, по които бях минал. Но така и не го намерих. И когато се върнах до палатката, с вече съвсем подбити от ходене крака, го намерих на метър и половина от палатката… паднал докато я снимах…  Облаците се бяха разкъсали, слънцето пекна по раносутрешно (сигурно ще да е било около 3 и нещо през нощта), а аз нарамих въдичката и хайде пак към първия мост да си пробвам късмета отново. Тоя път за 10 минути извадих две риби. Преди да тръгна от вкъщи си бях купил кухненско алуминиево фолио, за да пека рибата. Но впоследствие се оказа, че това е единственото нещо, което съм забравил да сложа в раницата. А исках да пробвам рибката печена. Затова се наложи да проявя творчество - още докато обикалях по пътя бях намерил кенче от бира. С ножката го разрязах и разпънах, получавайки възможността да приготвя печена риба на “плоча”. Е… оказа се, че рибата много залепва по  ”плочата”, ама с повечко търпение успях да изпека повечето и я изядох. След което си легнах.

На следващия ден беше облачно, но не валеше. Сметнах, че съм получил това, за което бях спрял тук, събрах багажа и излязох да стопирам. След десетина минути вече отивах към Нарвик в колата на млад мъж. В колата реших да пробвам да си заредя батерията на фотоапарата, но се оказа, че кабела, който бях запоявал вкъщи нещо не работи. Естествено аз го скъсах и опитах да го вържа, но нещо не ставаше добре. Когато стигнахме до града, човекът спря в някакъв супермаркет за техника да потърсим нов кабел. Влязохме и питахме, но нямаше. Продавачът предложи някакво универсално зарядно. Човекът настоя да ми го купи, но аз отказах, защото беше доста скъпо (към 80 лева) а и нямаше да ми свърши добра работа.  Пък и имах намерение да си оправя кабела. И тогава на изпроводяк, той реши да помогне на пътуването ми, като ми даде 200 крони (около 50 лева). Представата ми за студенината на скандинавските народи се беше сринала тотално.  Остави ме на изхода на града. Там почаках към час и нещо, когато най-сетне спря една кола. Вътре бяха двама души - млада жена, която караше и млад мъж… който пиеше… На задната седалка стоеше кротко един стек бира. А аз се настаних до него. Тоя беше голям веселяк. Празнувал човека новата си кола, която току що купил (демек тая дето се возехме на нея). Разправяше, че бил сами (етническа група, населяваща най-северните части на Норвегия, Швеция и Финландия) и когато ме оставиха 50 км на север, на разклона за островите Лофотен, ми подари една бира, да помня с добро самитата :)). Там пък ми спряха две момчета с един микробус, преработен вътрешно на кемпер. Бяха швейцарци, пътуващи за около месец из Швеция и Норвегия. Не им беше много ясно до къде ще стигнат за вечерта, но за мен не беше и много важно. Бусчето беше интересно направено - бяха му топлоизолирали стените, имаше и двойно легло, под което имаше шкаф. Имаше и масичка с мивка, газов котлон и някакъв бидон с вода, монтиран на високо. Е, беше далеч от истински кемпер, ама им вършело работа. Там успях да си заредя и батерията, тъй като вече бях поправил кабела.  Прекосихме първия мост, навлизайки в първия остров. Наоколо беше доста зелено, а планините се издигаха буквално край шосето. Те обаче скоро решиха да спрат за деня - намериха си някакво подходящо място, където да пренощуват. Беше доста късно, може би някъде около 22, но втората кола, която мина по пътя ми спря. Възрастен мъж със сина си и негов приятел англичанин. Бяха много приятни за разговаряне хора и ме закараха доста километри напред, до следващото кръстовище, където се отклоняваха в различна от моята посока. Там се издигаха няколко върха, които изглеждаха доста интересни, затова реших да остана за през нощта. На кръстовището се строеше някаква голяма сграда, която доколкото схванах принадлежала на пътното и явно беше някакъв вид контролен център. Оставих си раницата под един навес и тръгнах да обикалям наоколо.

[Show as slideshow]

През нощта ме събуди глас: „Не можете да спите тук“. Беше 6 и нещо и жената беше дошла да отваря заведението. Аз станах, събрах си шалтето и спалния чувал, натъпках ги в раницата , минах през тоалетната на къмпинга отзад, след което тръгнах към бензиностанцията отсреща. Времето беше ясно и слънцето изгря рано рано. Повисях двайсетина минути с табелка край бензиностанцията, но прецених, че от тук не ще хвана стоп и попитах хората вътре дали наблизо по шосето към града има някаква спирка или широко място, където да мога да стопирам. Извадих късмет, защото само на половин километър имаше спирка. Повървях до там и замахах. На няколко пъти минаваха автобуси и дори попитах едно момче на спирката колко струва билета – 30 крони (около 8 лева). Продължих да махам и по някое време една кола ми спря. Шофьорът беше младо момче, което отиваше на работа. Каза ми, че няма да ходи до центъра, защото офиса на фирмата, в която работи се намира в покрайнините на града, но въпреки това ме закара доста по-навътре, отколкото отиваше. Направи ми впечатление, че беше облечен с планинарско мембранно яке – заради дъждовния климат хората често ползват подобни дрехи в ежедневието си.

Сега трябваше да прекося половината град, за да изляза от другата страна. По тротоарите на улиците имаше велоалеи, по които постоянно минаваха велосипедисти. По някое време стигнах и до паркинг за градските велосипедчета, които могат да се ползват в рамките на централната част на града. Позачетох се и установих, че за да ги ползваш, трябва да си купиш някаква карта заредена с определена сума, от която впоследствие се изважда. Пътьом минах край много голяма катедрала, кацнала на единия бряг на една река. По централните улици беше тихо. Тук таме по автобусните спирки имаше карта на града, по която се ориентирах за посоката, в която трябва да вървя, но тя обхващаше само центъра и така не можех да преценя колко още ми остава. Направи ми впечатление, че тротоарите не са в блестящо състояние - тук таме имаше повреди, локвички. Нищо фрапиращо като цяло, но определено не бяха и на нивото на германските например.По едно време стигнах до някакви ремонти на шосето, правих заобиколки, вървях още, след това вървях още още, опитах да стопирам на едно място, но не беше подходящо и продъл;жих нататък. В крайна сметка, след заобикаляне на поредния ремонт по някакви велосипедни пътечки, вече извън града стигнах до една спирка, която беше последното адекватно място за стопиране. Цялото пресичане ми отне почти 3 часа ходене, с всичките около 27 кила на гръб. Слънцето вече печеше по обедно и времето беше дори топличко.

Почаках около 40 минути и ме взеха двама мъже – журналисти в някаква телевизия, които отивали до близкото градче на около трийсетина километра. Казах им за къде съм се запътил и единия човек се оказа, че е точно от там – островите Лофотен. Препоръча ми да хвана ферибота за островите, който тръгва от Будо и ми разказа как като били малки се качвали по фериботите на аванта и се криели в тоалетните докато стигнат. Дори ми каза, че и аз можело да пробвам така. А като го попитах какво ще стане като ме хванат и предадат на полицията, отговорът беше – „че какво, те в полицията ще те нахранят, така че ще си пак на далавера“ :)) Посмяхме се доста – за втори път норвежци ме учеха на тарикатлъци. Освен това ме посъветваха, ако ходя на север до района на Тромсо да внимавам с жените, че били много опасни. Преди време имало някакви, които отвлекли някакъв мъж и го държали затворен с месеци. Имало голям недостиг на мъже в района

Стовариха ме на едно идеално място за стопиране където чаках не повече от половин час. Спря ми ванче с мъж, жена и момиче в него. Отивали до градчето Лавангер, до което оставаха около 70 км. Същото градче, до което отиваше момчето от предния ден, което ме остави 200 км по-напред, за да се моли. Еееех, колко далеч можех да стигна предния ден, без да се налага да вървя 3 часа из града и да губя половин ден… Но както установих статистически на по-късен етап от пътуването си – всяко зло за добро. Или конкретно казано – всяко по-дълго чакане се отплащаше съвсем скоро или кратко чакане или далечен стоп, или с нещо друго.

В началото се учудих на ванчето, защото в България такива превозни средства се ползват обикновено за групови превози, но човекът ми обясни, че има 5 деца и затова му трябва и голямо превозно средство. Момичето отзад беше едно от децата му, а жената до него – сестрата на съпругата му. От Лавангер взехме една друга жена и продължихме още 50 км нататък. Пътом ме заразпитваха къде отивам, как пътувам. Видяха въдицата и ме питаха дали ще ловя риба, какво ям. Разказах им, че пътувам с нисък бюджет, че си нося доста храна, че макарата ми остана в България и го попитах от къде мога да си купя газ, защото вече беше време за това. Предната вечер хапнах надве натри от сухото месо, което си носех, но скоро трябваше да почна да си варя ориз и макарони. Минавайки през някакво населено място се отбихме първо до един супермаркет. От там мъжът ми донесе 3 половинлитрови бутилки студена вода, а после завъртяхме още малко по улиците и спряхме пред друг голям магазин. Каза: „Хайде сега да идем да видим каква газ ти трябва“ Магазинът беше по-скоро супермаркет за къмпингарска, отпускарска, риболовна, планинарска и всякаква подобна стока. Имаше газ каквато ми трябва – 450 грамови бутилки. „А колко ти трябва?“ -„ 1“ - „Хайде да са 2“. Върнахме се в колата, когато последва следващия въпрос - „А риба не искаш ли да ловиш? Рибата е добра храна“. Не изчака отговора ми и се върна сам в супермаркета, и излезе след 5 минути с макара и корда в ръка. Направо не можех да повярвам колко неща ми купи тоя човек. Докато го нямаше в колата, жената ми каза, че той бил такъв – обичал да помага на хората винаги, когато може. А когато му благодарих той каза – „тия пари, които ги похарчих ги изкарвам за 1-2 часа и не са никакъв проблем за мен, обаче са голяма помощ за теб.“ Оставиха ме на една отбивка за почивка малко след градчето, като ми купи и кутия с ягоди местно производство от една дървена барачка там. Наистина ми беше трудно да изразя благодарността си към този човек. Представите ми за норвежците като студени хора започна да се руши и за кратко не само не остана нищо от нея, но и мнението ми стана напълно противоположно.

Край тази отбивка имаше малко езеро и гора, а от другата страна на шосето няколко къщи насред нивя засяти с фуражна трева. Слънцето продължаваше да пече и вече имаше тенденция да изгоря, нещо, което съвсем не очаквах да стане в тази държава. На отбивката от време на време спираха коли, но в повечето случаи бяха препълнени. Голяма част от минаващите по шосето пък ми сигнализираха, че са в другата посока на кръстовището, което се намираше няколко километра напред. И така падна едно дъъълго чакане. От тук нагоре по шосе номер 6 няма големи населени места в близките 400 км – чак до Мо и Рана. Имах възможност да разгледам добре трафика. Немалка част от него се състоеше от кемпери, каравани и мотори. А повечето мотори бяха натоварени с куфари и багаж, а самите мотористи облечени в дебели водонепромокаеми дрехи почти като доспехи. И всичкия тоя туристически поток беше насочен към северните части на държавата – Лофотен и Норд Кап – най-северната точка в Норвегия, както всъщност и една от най-северните на континента. По едно време две момчета с мотори спряха на отбивката и след известно време ме викнаха. Рекоха – „Абе гледаме те, че чакаш от бая време, та решихме да те викнем да се подкрепиш с малко хляб и сирене – само това имаме, ама по-добре от нищо“. Бяха германци от Мюнхен, които ходили до Норд Кап и сега се връщат. Общо 3 седмици обиколка. На север бая дъжд ги бил повалял. Подариха ми и една миниатюрна тубичка с крем против слънчево изгаряне с 10 фактор, а аз продължих да махам край пътя. Общо висях там към 2 часа, когато един пикап с прикачено ремаркенце, возещо дълги широки тръби отби и ми спря.

Шофьорът не говореше добре английски, но все пак достатъчно, за да можем да си говорим криво ляво. И отиваше чаааак до Мо и Рана. Още едно потвърждение, че дългите чакания се отплащат. Тук е мястото да отбележа, че служебните коли, или по-скоро колите, използвани за работа са с различни номера – зелени. На тези коли обикновено може да се ползват само предните седалки за превоз на пътници. Задницата е отделена с мрежеста решетка и седалки там няма (ако изобщо моделът на колата е бил със седалки). За тези автомобили се плащали по-малки данъци. Човекът работел в компания, занимаваща се с изкопни и строителни дейности, а той конкретно се занимавал с взривовете. Сега се прибирал към къщата си на някакъв остров западно от Мо и Рана, а тръбите трябвало да остави в едно градче по пътя, където негови колеги ще поемат.

Разказа ми за тунелите в Норвегия. Теренът в държавата е много планински, което прави прокарването на пътища доста сложна и скъпа задача и тунелите играят много важна роля. Те се копаят чрез взривяване, защото скалите са прекалено твърди и не могат да се пробиват чрез специализирани машини. Има дори тунели, които минават под морското равнище, а водата, която все някак успявала да проникне се изпомпвала навън с помпи. В дългите тунели има и големи вентилатори, които да изкарват въздуха през отдушници, или просто да го движат по дължина.. А ето и малко статистическа информация от уикито – в Норвегия има общо над 900 пътни тунела, с обща дължина над 750 км, включително най-дългия тунел в света – 24,5 км, както и най-дълбокият тунел в света – с дължина 7765 метра и дълбочина 287 метра под морското ниво. Първият е струвал около 154 милиона евро и е изграден за 5 години(1995-2000), а втория е струвал 71 милиона евро. А по-късно минах и през един тунел, строен от руски каторжници по времето на немската окупация през втората световна война. Беше значително по-нисичък и поради това камионите се придържаха далеч от стените. Повечето тунели, през които минах отвътре бяха измазани и укрепени, но с тънък слой бетон и си стояха ръбести, а някои по-стари и проблемни бяха тук там облечени в нещо като брезенти, закрепени с винтове, набити в скалите. В някои се случваще да текат и води тук таме.

Както казах, 400-те километра преди Мо и Рана са доста девствена територия, в която само тук там край пътя има малки населени места. Навсякъде се простираха иглолистни гори, големи буйни реки и езера. По реките често се лови пъстърва или сьомга, а на места минахме и край буйни водопади. Все още нямаше някакви високи и ръбати планини но когато стигнахме до Мусюен това започна постепенно да се променя. В това градче спряхме да хапнем и да оставим тръбите на колегите на моя спътник. Човекът ме почерпи едно ядене – нещо като нашенските кюфтета със сос, само че без соса, а гарнирани с варено зеле, варени картофи и смачкан грах. Видя ми се малко странен вкус за гарнировка, а още по-странно ми се видя, когато той си сложи сладко от титебар (местен див плод, представлява червено топченце с големината на боровинка и нагарчащ вкус). Самото сладко също леко нагарча, затова го ползвали често като гарнитура към солени ястия.

След като се наядохме продължихме, а теренът започна да става все по-планински. Двайсетина километра по-късно шофьорът се сети, че е забравил да даде някакви чертежи на колегите си поядоса се малко и докато се тюхкаше, и се чудеще как да им ги изпрати по-късно, мина през някакво малко населено място, на чийто изход ни спря полиция. Спря и колата преди нас. Първо мина край нея, забавяйки се няколко минути, а после дойде и при нас. С усмивки на лице си поговориха през прозореца с моя човек, който по едно време остана доста учуден, записаха се някакви данни и си тръгнахме по живо по здраво. И понеже говореха на норвежки и не разбрах нищо, си попитах какво стана. Минали сме с 85 км/ч през населено място, където имало ограничение от 60 км/ч. Моя човек всъщност въобще не забелязал знака за ограничението пък и не следял изобщо с каква скорост кара. Ако е карал с 1 км/ч по-бързо е щял да се раздели с книжката си за 3 месеца. А сега щял да се раздели само с около 800 евро. И въпреки, че стандарта на норвежците е много висок, човекът въобще не беше очарован. А жена му щяла да бъде още по-малко… Разказа, че имало някаква практика за изравняване на данъците в края на годината и тая година за пръв път му се случило да му върнат пари. И то долу горе, колкото глобата. А аз му казах - „ами тя държавата не дава лесно пари“ :))

Късно вечерта – към 22, когато всъщност на тази географска ширина слънцето още не беше залязло стигнахме до Мо и Рана и минахме по околовръстното, където слязох на кръстовището, което отива в моята посока. Стори ми се безсмислено да продължавам да стопирам, защото ми се бяха насъбрали няколко дни с по много малко сън а и следващите няколкостотин километра бяха още по-пусти от предишните, така че едва ли имаше голям трафик нататък. Затова пообиколих наоколо и намерих едно подходящо място до което се стигаше след спускане по малък склон край шосето. Там имаше една колибка, от чийто надпис на норвежки подразбрах, че е някаква помпена станцийка за отпадни води, но мястото наоколо беше чисто и немиризливо и най-важното – равно. Разпънах палатката, хапнах малко от пастърмата и легнах да спя щастлив и доволен. Бях изминал доста голямо разстояние, имах газ, възможност да ловя риба… Само оставаше да си купя от някъде ориз или макарони.. По някое време през нощта заваля… И този път съвсем не стана тъмно.

И така,  най-накрая започнах да пиша пътеписа за Норвегия. Ще го публикувам на няколко части,  едно защото не съм го довършил още и второ, защото ще излезе дългичък. Може би ще бъдете малко разочаровани, защото в тази първа част няма снимки, но тогава не съм вадил апарата от раницата, защото не е имало нищо интересно за снимане, а и пестях батериите максимално. Приятно четене! …… »

“Това е Норвегия - фиорди и планини”  - това са думите на една жена, с която пътувах някъде из Норвегия. Реших да ги използвам за заглавие на серията от пейзажи, които заснех по време на едномесечния ми престой там.  Надявам се чрез снимките си да успея да ви пренеса в страната на фиордите, планините и дъжда, и да усетите поне частично атмосферата на тези северни земи.

Започвайки от утре, в идните две седмици ще публикувам всеки ден по две снимки в този пост - затова - следете редовно!

Може да закупите принт на всяка от снимките (както и на всяка друга снимка от галерията на сайта) като се свържете с мен през мейла посочен в секцията “за мен”.

.

Първи ден отвъд северния полярен кръг. Около 11 вечерта облаците се разкъсаха и лъчите на слънцето огряха скалните склонове на Stortinden.

Само час по-късно облаците отново се сгъстиха и скриха върховете на планините. Обикалях с часове по скалите сред ниските иглолистни дървета но си оставаше все така светло.

Оголени от отлива камъни по брега на Efjord

Рибарски катерчета във водите  на Efjord. В 3 през нощта е светло, тихо и магическо.

В 4 сутринта водата отново се оттегля от брега на Efjord.

Цяла нощ обикалях в търсене на подходяща гледна точка към тези планини на острова Hinnøya. Към 4 сутринта слънцето намери пролука в облаците, осветявайки само иглолистните дървета на тази малка полянка.

Oстровът Litlmolla, отзад се виждат планините по крайбрежието на континенталната част на Норвегия.

Среднощното слънце огрява цветя по билото на 600 метровия връх Fløya. Снимката е правена около 12:30 през нощта и това е най-ниската позиция на слънцето, преди да започне да се издига отново.

Памуковата трева (Eriophorum) обича мочурливите места и се среща почти навсякъде из северна Норвегия.

Ако слънцето залязваше, това би могло да се нарече “Залез над Selfjord”. Но за да бъда точен, ще го нарека “Късно вечерно слънце над Selfjord”

Градчето Reine в подножието на най-ръбатите планини на островите Lofoten

Краят на една поредица от 5 слънчеви дни. Най-накрая някой чу молбите ми за промяна на времето.

Всички спят в Reine, само един тъмен субект със статив на рамо обикаля наоколо

От юг отново идва дъжд  - рибарско селце в Nusfjord

Дъждовни облаци над планините на острова Flakstadøya

Късно вечерта освен дъждът, идва и приливът

Селцето Flakstad в дъждовната нощ

Бели пясъци, камъни и водорасли по брега на Flakstadøya

Отново слънчева нощ

Край селцето Vikten

Raftsundfjord погледнат от ниския връх Keiservarden

Отлив в Raftsundfjord

Отлив в Raftsundfjord 2

Масивът Hurungane с най-високия си връх Skagastølstindane скрит в облаците. Национален парк Jotunheimen

Час по-късно

Midtre Ringstind и Store Ringstind в масива Hurungane, национален парк Jotunheimen

Midtre Ringstind и Store Ringstind в масива Hurungane, национален парк Jotunheimen

Дъга в долината на Loen

Езерото Lovatnet събира водите от ледниците на планината Jostedalsbreen

Jostedalsbreen

По път към върха Skåla в планината Jostedalsbreen

Изказвам благодарности на магазини “Стената” за осигурената екипировка, благодарение на която имах свободата да обикалям и снимам дори при много лоши метеорологични условия.

И така, снощи по мръкване най-накрая стигнах до вкъщи. След точно 1 месец обикаляне. След  кратки сметки установих, че съм изминал общо около 7000 км със 76 превозни средства, като пътя от Осло до Миндя (3800 км) го минах за 5 дни :). Поставих и личен рекорд за най-дълъг стоп - около 1900 км с 1 кола за 21 часа. С нея прекосих повечето си път в Швеция, цяла Дания и Германия и стигнах чак до Краков в Полша, като по тоя начин избегнах магистралните държави, а после минах през Словакия и Унгария и накрая, съвсем непланувано и Румъния. …… »

И така, багажът се стяга. Тръгвам в понеделник (27-ми), но не на стоп както планувах преди няколко седмици. Намерих много евтин полет до Осло и реших, че е много по-добре да не хабя енергия за стопиране до Норвегия, а да кацна директно запасен с храна и подготвен, а да оставя връщането за стоп, когато раницата вече ще е празна. …… »

Както много пъти съм забелязал, идеите, които ми идват напълно спонтанно се оказват най-устойчиви и точно тях реализирам. Вчера ми щукна една такава идея - защо да не ида до най-северните части на Швеция и Норвегия набързичко.  Е, вярно, че нямам почти никакви пари, ама какво от това - по-важното е, че желание има. А има ли желание всичко става.

Ще кажете “ама как без пари, скандинавските държави са ужасно скъпи”. Ами планът е следния - ще се запася с храна от тук - колкото мога да нося в раницата, за да не се налага да купувам от там или поне да купувам само някои основни неща като хляб.  Вторият фактор ще е дължината на пътуването - ще продължи около 3 седмици - долу горе толкова, за колкото мога да мъкна храна.  Няма да спя по хостели, няма да ползвам интернет.

С две думи ще се поставят рекорди по евтино пътуване.

Тръгвам след около две седмици. Ще стопирам ударно, за да стигна максимално бързо до Швеция, след което ще продължа до северната и част, от където ще се прехвърля в Норвегия.  И после… още не съм го измислил

Ако някой иска да помогне финансово на пътуването, може да го направи в секцията “помогни”.  Също така, ако ви се намира някой излишен суджук или пъстърма, можете да го метнете насам - ще бъде употребен добре :))))

Очаквайте още подробности!

Няколко снимки от днешната ми кратка разходка за разтъпкване на обувките около Миндя.

[Show as slideshow]

Здравейте!

Ако се интересувате от закупуване на хартиено копие на някоя от снимките, изложени в раздел Галерия, вече можете да го направите. Ако пък сте си харесали някоя снимка от галериите към пътеписите също няма проблеми.

Ето и как - първо ми пишете мейл на , за да уточним подробностите (снимката, която искате, начина на плащане, адреса за доставка). След това аз поръчвам снимката и след няколко дни тя ще бъде доставена с куриер на вашия адрес.

Реших да направя малко бакалски сметки относно това колко съм похарчил и за какво. Тази статистика най-вероятно ще е интересна за повечето от вас, затова реших да я публикувам. Въпреки, че е малко неудобно за смятане ще работя с долари, тъй като дебитната ми карта е в долари. …… »