10 месеца минаха. Минаха в чакане, планове, промени на плановете и промени на промените. През цялото това време все ми се струваше, че остава още прекалено много за чакане, но през последния месец стана обратното. Времето вече ми се струваше прекалено малко. И друг път съм писал следващото изречение: колкото и да се опитваш да подготвяш всичко постепенно и от рано, по някакъв магически начин най-многото работа остава точно за последните дни. През тези последни седмици и дни много хора ме питаха как се чувствам, дали ме е страх. И отговорът май е прост. Не ме е страх. Обаче допреди няколко дни бях доста напрегнат. Мислех си за всичките неща, които трябва да се свършат, но за които няма достатъчно време. Трябваше да довърша оправянето на зъбите си, да накупя лекарства, някои липсващи неща от екипировката, да събера всичкия багаж и да се изнеса от апартамента, в който живеех през последните 3 години и половина. Обаче границата, до която напрежението достигаше беше някъде около автогарата в София. След като се прибрах на село, то отпусна ноктите си и на негово място дойде спокойствието. Без околния шум и без постоянния достъп до интернет всичко е сякаш по-нормално и поне се създава впечатление, че има време за всичко, което е останало несвършено.
Времето ми даде шанс да използвам последните му топли дни, за да се сбогувам с горите, в които съм обикалял през годините. Дори получих подарък от тях - цяла кошница гъби - едно от нещата, които най-много ми липсват в града.
И ето сега заедно с последните топли дни отминава и един етап от живота ми. Силно се надявам новият етап да бъде по-светъл и топъл от настъпващото мрачно време, което ще ме изпрати на път.
Ако ме питате дали съм готов за това, което ще започна, мога твърдо да отговоря - нямам представа. Но имам твърдото намерение да проверя… УТРЕ…

Bookmark and Share