Нямах намерение да ходя до Франкфурт, защото ми се струваше прекалено на север и далеч от пътя ми, но Мирослава, с която се познавах виртуално от Фото-Форум, настоя да дойда и аз реших, че ще е хубаво да се запозная с нея и да видя още един град.

21.10.2009

Около 8 излязохме с Щефан. Времето беше мъгливо и по колите имаше креж, но поне изглеждаше, че няма да вали. С 2 U-Bahn-на и 1 трамвай за около половин час се придвижихме към *мястото*, а последните 3 км ги извървяхме пеш. От това място започва магистралата А8, която води към Щутгарт и Карлсруе. Конкуренцията обаче явно беше по-ранобудна - един германец усърдно посрещаше трафика с голяма буква S написана на един картон. Чакал вече цял час. Това разкритие леко ме притесни, а фактът че съм втори на опашката ме притесни още малко повече. Но, щом трябва ще се чака…

Взехме си довиждане с Щефан и аз извадих един от листите с надписи. В Германия няма нужда да вдигаш палец - “табелата” е достатъчна. В следващия половин час смених всички листи, които имах - А8, А8-А5 Франкфурт, А8 Карлсруе - никой нямаше намерение да спира, не само на мен, а и на конкурента. Ясно беше, че щом той за час и половина не е помръднал и на километър с табела Щутгарт, моя шанс с табела за по-далеч е още по-малък. Гледайки трафика, мернах няколко коли с регистрация - А, което е Аусбург, намиращ се само на 50 км. Извадих молива, спретнах една голяма буква А на листа и след няма и 5 минути една кола ми спря. Беше италианец, който не знаеше нито дума английски, но успяхме да се разберем лесно - Аусбург, бензиностанция (на немски). Стовари ме директно на бензиностанцията, а аз се сурнах към изхода и, за да посрещам излизащите коли. Точно свалих раницата и видях, че един камион тръгва да излиза. Вдигнах листа с надпис Щутгарт към него, шофьорът се ухили и махна с ръка да се качвам.

Човекът беше млад и знаеше що годе английски. С голям кеф установих, че не само продължава и след Щутгарт, ами и преминава от А8 на А5 при Карлсруе - преход между двете магистрали, който все още нямах представа как ще направя.

Шофьорът разказа, че е от малко селце близо до Аусбург и има жена, и дете. Заплата му е около 3000 евро, но това си има цена - успява да бъде със семейството си едва няколко дена месечно. Пътят ни продължи над 5 часа, в които се включи и една задължителна 40 минутна почивка, както и една 15 километрова колона край щутгарт, в която се придвижвахме със скорстта на прегазена костенурка. Беше ми препоръчано да не ходя във Франция, защото французите ядат жаби, гейове са, езикът им е гейски, а на всичкото отгоре не обичали германците заради втората световна. А.. и не говорели чужди езици. Западните германци, освен французи, не харесвали и източни германци, защото дългите години социализъм ги били променили и направили мързеливи. Самите източни германци пък (според шофьора) твърдели, че преди да падне стената им е било по-добре и си я искали отново. Точно това последното се съмнявам дали е истина, но тъй като нямам ходене към източна Германия, ще остане непроверено.

По немските аутобани царят ремонти. Но не става дума за дребни поправки, а за повсеместни, мащабни и големи ремонти. Оказа се, че това е начинът на държавата да се бори с кризата.

Слязох на една бензиностанция преди Хайделберг и след двайсетина минути размахване на лист с голям F, мургавият шофьор на един камион се провинка въпросително - Франкфурт ? А аз без да чакам второ повикване се метнах вътре. Вече сякаш почнах да свиквам да качвам тежката раница във високата кабина на камионите.

Новият ми шофьор беше турчин. Ама турчин, живеещ в Германия. Английският му речник беше долу горе толкова голям, колкото моят немски (тоест почти никакъв), поради което през целия път се наслаждавахме на тишината под звуците на яки турски хитове.

Мястото на което ме остави беше почти потресаващо - точно на един мост на магистралата, която минава през Франкфурт. Трябваше да сляза от кабината върху бетонната преграда отстрани на пътя, след което да повървя в 50 см тясна ивица, засадена с някакви проскубани подобия на бъдещи храсти. За късмет само след двайсетина метра имаше алея - изход от магистралата, след което намирането на адреса на Мирослава беше песен - само 30 минути вървене и малко болки в раменете.

Мирослава учи вече 5 години арфа в едно висше музикално училище във Франкфурт, а апартаментът, в който живее с една японка пианистка и един немец китарист се намира на много удобно място. Още от пръв поглед усетих разликата между Мюнхен и Франкфурт. Докато в Мюнхен се чувствах като в музей, пълен с експонати, това тук изглеждаше като напълно нормален град.

Франкфурт е нов град - почти нищо не е останало от него през Втората Световна Война, поради което е изграден наново. И това си личи от километри. Сградите са с модерна архитектура, улиците са широки, а небостъргачите се виждат от почти всяко място из града. Дам, небостъргачи - истински, от джам и стомана. И висооооооки, високи. Модерният облик на града се допълва от многонационалното му население - негрите, турците и азиатците са навсякъде и не отстъпват въобще по бройка на германците.

Да свириш по 5 часа на ден на арфа, освен огромни мазоли по пръстите, създава и силно напрежение в мускулите и ставите, и за целта Мирослава ходи на курс, в който я учат на техники за освобождаване на това напрежение. И докато тя беше на курс, аз обикалях по улиците. С всяка изминала минута все повече и повече се затвърждаваше чувстовото, че Франкфурт ми харесва. Определено не е красив като Мюнхен, няма почти никакви старинни сгради, но пък е някак по-естествен и нормален, и дори редът не е толкова стряскащ. Улиците са интуитивно подредени, а небостъргачите дават много удобен ориентир, което в комбинация със сравнително малките разстояния прави изгубването почти невъзможно.

След разходката се върнах до училището и Мирослава ми изнесе персонален половинчасов концерт. Както се казва - да ти свирят на ухо :) Аз пък позирах пред фотоапарата като професионален арфаджия, след което се прибрахме и успяхме да изгорим замразената пица, която купихме от един супермаркет в един огромен МОЛ с изключително авангардна архитектура с дупка в предната “стена”.

Колкото и да ми харесва тук, скоро ще трябва да тръгвам, а пътят идните дни би трябвало да ме отведе най-накрая към Франция. В началото бях притеснен от стопирането в Германия, а сега вече съм малко притеснен от стопирането във Франция :) Съвсем скоро ще разбера, дали има поводи за притеснения или не. Ако не друго, поне климата ще започне да става по-топъл.

Bookmark and Share