Сутринта беше мъглива и дори се опитваше да прекапва дъждец, но това е нещо съвсем нормално за Германия, особено в този сезон. Излязох от апартамента на Мирослава и се насочих към Панаира, където според hitchwiki има добро място за стопиране. Това беше една удобна автобусна спирка, но толкова рано в събота сутринта нямаше никакви мераклии да ми спрат. След 20 минути висене прецених, че тук няма да я бъде работата и се насочих към другото място за стопиране - някаква бензиностанция, където улицата от града се включва в магистралата. Въпреки, че на картата мястото изглеждаше близо (всичко изглежда близо на картите!), трябваше да вървя около 40 минути, половината от които по тревата отвъд парапета, защото пътят подозрително приличаше на магистрала, а не исках да довтаса полицията. Когато най-накрая, с подгизнали от мократа трева крака, стигнах мястото, видях, че бензиностанцийката е много малка. Тъкмо започнах да си представям едно дъъъълго чакане, когато късмета реши да ме опровергае. След само 5 минути, третата минала кола спря и ме взер. Младо момче и момиче, отиващи на 50 км в моята посока. Сууупер. Оставиха ме на една голяма бензиностанция, където се изтъпанчих с табелка Карлсруе. Този път чаках 10 минути и един германец на средна възраст ме взе, но не до Карслруе, а чаааак докъм Фрайбург, накъдето всъщност отивах.

Човекът беше образован и интелигентен. Разказа, че е пътувал доста с кола из западната част на Африка, с което успя да ми разпали мераците за Африка и взеха да ми минават разни мисли да запраша нататък когато стигна до Испания :) Зададох му същите въпроси като на тираджията, но отговорите съвсем не бяха същите. Първо - той харесвал много Франция и хората там. Според него проблемите на тираджиите идвали от малко странната френска полиция, която доста ги мъчела.

На втория въпрос - за източните и западните германци, отговорът беше по-комплексен. Когато Германия е била разделена, западните германци постоянно са бленували за обединението - да се съберат отново с братята си отвъд Стената. Ходели са при тях, пращали са им разни по-луксозни неща, които не са се намирали там, чувствали са състрадание. Когато Стената най-накрая паднала и двете части се обединили, изведнъж всички осъзнали колко голяма е станала пропастта помежду им. И не само тази в манталитета и мисленето, а и икономческата. Изведнъж се оказало, че трябва да се вложат огромни инвестиции за какво ли не. Започнало свободно придвижване на работна ръка в западна посока, като идващите хора са били готови да работят за по-малко пари, само и само да си намерят работа, която е липсвала на изток. А това не се е харесвало на западните германци.  Всичко се свеждало до общовалидното за всички хора - богатите смятат, че бедните искат да вземат нещо от тях, а бедните пък мислят, че богатите ги пренебрегват заради бедността им. Но нещата вече отивали към нормализиране и изравняване, макар че все още на изток животът бил по-евтин.

Стана дума и за изравняването между нациите и държавите в европейски мащаб. Според шофьора ми, сегашната глобална икономика с нейната жажда за печалба вкарва всички хора в едни и същи коловози и модели на поведение, което е много жалко, защото унищожава националната идентичност на хората. Французите допреди десетина години били много по-свободни и отпуснати, докато сега са започнали да заприличват на германците.

Така в сладка раздумка наближихме Фрайбург - първо мислех да сляза малко преди града, за да продължа по магистралата към Франция, но имах много време и реших да разгледам още един германски град. За разлика от външните части, центърът е със старинна архитектура, а уличките са тесни и павирани. Къщите са интересни и шарени, а точно в средата се издига огромна катедрала, около която се вие пазар, на който се продава както плод и зеленчук, така и дрехи и сувенири. Въпреки малките размери на градчето, стълпотворението по уличките беше огромно.

Пообикалях един час и се заех да излизам от града. Франция е само на трийсетина километра и реших да мина по някакви второстепенни пътища. Харесах си една спирка и зачаках с табела Мюлюз. Само след 10 минути една жена се приближи изотзад и ме заговори. Видяла ме и спряла колата си  без да усетя трийсетина метра зад мен. Отивали да си напазаруват прясна риба от един голям френски супермаркет на 10 км преди Мюлюз. В тази част на Германия е много красиво - отляво на пътя се издига планината Шварцвалд, а отдясно се редят малки селца нахвърляни сред лозята, а слънцето печеше закачено на синьото небе - въобще идилия :)

Оставиха ме на супермаркета, който се оказа по-огромен отколкото си представях и само след 5 минути мъж и жена французи ми спряха с една таратайка и ме откараха до центъра на Мюлюз. Опитах се да звънна на Карин, с която имах уговорка от couchsurfing, но телефонът и даваше свободно, поради което тръгнах направо към адреса и. Разликата с Германия беше видима. Първото нещо, което забелязах е, че светофарите за пешеходци са различни :))) Улиците не са толкова чисти и подредени, а на няколко пъти видях и прошляци. Във Франкфурт също бях видял такива, но те бяха почти незабележими - имаха достоен вид и ако Мирослава не ми ги беше показала, нямаше да ги забележа. Но тия тук си бяха най-обикновени пропадналяци пияници. А когато видях и няколко много дебели мъже, се замислих и с учудване установих, че не си спомням да съм видял толкова дебели хора в Германия.

Когато звъннах на Карин, отново не си вдигна телефона, затова зачаках пред входната врата на сградата. След десетина минути тя се появи и влязохме у тях. Прекарахме вечерта в разговори за пътешествия, разказвах и за България, за която тя не знаеше почти нищо, хапнахме и стана време за спане.

На сутринта тя ме изведе на изхода на града. По улиците беше мъртвило - все пак беше неделя и повечето хора нямат работа толкова рано по улиците. Сбогувахме се и зачаках с табела А36 - запад. След петнайсетина минути ми спря един образ, който не знаеше грам английски и ме остави на един пътен възел на 20 км по магистралата. И тук започна една цяла поредица от грешки за деня.

След 15-20 мунути чакане, реших, че мястото не е подходящо за спиране. Имаше табелка peage 2000 m, поради което реших да намеря бариерите, които са много по-добро място. Тръгнах по едно черно пътче, което ме отведе до малко селце точно от другата страна на магистралата. След половинчасово обикаляне през него, намерих накъде да продължа и излязох на друг черен път, вървящ край магистралата в правилната посока от вярната страна. Тук си събрах и няколко нападали ябълки от едно дърво. След около километър и половина  стигнах до една голяма бензиностанция, прескочих оградата и се наредих да чакам на изхода. Трафикът беше слаб, а паркингът пълен с камиони, които бяха на престой, защото в неделя нямат право да се движат.

Повечето коли бяха пълни с чичаци, лелки, баби, дядовци и внуци, и след 1 час безрезултатно чакане сметнах, че няма да е лошо да ида да потърся въпросните бариери. Точно тогава видях три камиона с българска регистрация. Отидох да питам дали са далеч бариерите, а шофьорите ме познаха и извадиха уиски, бира, сипаха ми боб с наденица - въобще спасиха ме от глада, който вече беше започнал да ме наляга.

Според тях, бариерите би трябвало да са близо - те също бяха видяли табелата, затова ги оставих и прескочих оградата. Вървях 2 км по черен път през една гора, после минах през някакви ожънати царевични ниви, после се наложи да прескоча едно деренце с кални и стръмни брегове и накрая стигнах до второкласни пътища край някакви села. Бях минал 3 км, а пеаж- никакъв. Единият път минаваше над магистралата и успях да погледна напред - в близките 2 км нямаше нищо. Беше вече следобед, а аз бях до никъде. Взех решение да се върна при камионите и когато  тръгнат на сутринта да се кача с някой от тях - единият беше за Испания и можеше да ме вземе.  Хайде същият път и препятствия обратно до бензиностанцията. Прекарах останалата част на вечерта в компанията на шофьорите, а вечерта се мушнах в една от кабините, изгледахме един филм на лаптоп и легнах на второто легло, където спах през нощта.

В 5 сутринта станах и се прехвърлих при този шофьор, който отиваше към Испания. Той се оказа, че е от моя край - от Горна Оряховица. В началото се чудех дали да не сляза чак до Испания с него, но реших, че няма смисъл да се придвижвам толкова бързо, а и исках да ида до селцето, в което ме беше поканил един българин.

Камионът е нещо като подвижна къща за шофьорите. В него прекарват почти без прекъсване по 3 месеца и са го оборудвали напълно за такъв дълъг престой. Консерви, буркани, моркови, чесън, лук, суджуци, посуда, газов котлон и какво ли още не. Освен това тук имаше и сателитна антена и телевизор, с помощта на които се гледа българска телевизия - добър начин за запълване на понякога дългите престои без движение.

След 3 часа и половина, стигнахме до една бензиностанция до градчето Montceau les Mines, където трябваше да изчакам да се появи Лъчезар, за да ме откара до селцето, което сам не бих открил никога.

Но това е една друга история :)

За сега - да са живи и здрави всички шофьори на камиони! :)

И на колите също :)

Bookmark and Share