Сутринта Жоро ме събуди към 5. Той работи като шофьор и разкарва с микробуса си стоки на няколко магазина до различни градове в радиус около 200 км от Авиньон. Идеята беше да ме прати с един от колегите си до Перпинян, от където да стопирам към Испания. Много хубава идея, само че когато двайсетина минути по-късно стигнахме до склада, се оказа, че въпросният шофьор е заминал, а другият, който отива до Монпелие е … и той заминал. Натоварихме буса с кашони и подходихме към резервния план - да ме хвърли до една голяма бензиностанция на магистралата за Марсилия, където минават коли и в посока Монпелие/ Испания. След като се съмна движението се засили и зачаках някой мераклия да ме качи.  Час и половина по-късно един испански камион спря и от него излезе суров като камък шофьор, който отговори с мълчание на въпроса ми - “Отиваш ли към Испания”. За сметка на това отвори вратата на хладилника отзад и ми показа с поглед да метна раницата вътре. Охаа, отиваме към Испанияяя !!!
Шофьорът излезе румънец и дори се оказа печен. След като се изяснихме кой какъв е и за какво се бори, той ме обяви за луд и взе да ме разпитва разни неща за пътешествието. Разговорът ни вървеше на някаква дива смесица от английски и испански с леки примеси на български и румънски.
Докато приближавахме към Испания, пейзажът ставаше все по-каменист а дърветата все по-малко и по-средиземноморски. Около един и нещо стигнахме до Жирона, където ме остави на някакво крайпътно капанче. Поиска да запиша телефона му, за да му напиша смс, когато свърша пътешествието и се върна в България.
Подготвен за трудния стоп в Испания, зачаках с вдигнат палец край пътя. След час и половина една кола взе, че спря. Тъкмо си рекох - я, испанците имали педал за спирачка, когато разбрах, че колата е френска - мъж и жена, отиващи към Барселона на разходка.
За разлика от плавно променящият се пейзаж при прехода Франция - Испания, населените места и инфраструктурата се промениха скокообразно. Изведнъж се появиха повече боклуци, повече треви край пътя, а когато наближихме Барселона, населените места ме впечатлиха с… непрекъснатостта си. От едно село директно се влиза в следващото, като единствената граница обикновено е кръгово кръстовище. Въпреки, че ги наричам села, те всъщност имат доста градски и най-вече нов вид. Пълни са еднотипни нови къщи, резултат от бума на строителството в предишните няколко години.
Когато стигнахме в Барселона, французите ме оставиха край Саграда Фамилия - голямата недовършена катедрала на Гауди. Винаги съм си представял тази постройка като много внушителна и може би затова малко се разочаровах когато я видях. Старата част от нея изглежда много красиво и е изпълнена с изумително количество детайли, но отстрани са залепили някакви нови пристройки, които приличат на хартиен замък.
Час и нещо по-късно пристигна Карлос - мъжът на Веселина, в чийто дом щях да гостувам. Карлос е таксиметров шофьор и таксито му е единствената кола в Барселона с българска табела “такси” на покрива, така, че разпознаването беше лесна работа.
Веселина и Карлос живеят в едно село на двайсетина километра извън Барселона. Карлос е каталунец, но е понаучил български и докато се влачихме по задръстванията ми разказа, че преди време са живеели в самият град, но не понасял шума и напрежението и се изнесли в селцето, където всичко е по-спокойно. Също така, харесвал много България и поне няколко пъти годишно ходел до там, дори понякога без жена си.
Селцето се оказа от същия градски тип - гладки улици и нови сгради, а навсякъде наоколо по хълмовете се виждаха други подобни “селца”.
Веселина живее от 9 години в Испания и в момента работи като логистик в “Манго” - голяма верига магазини за дрехи. Двамата с Карлос имат 7 годишен син Жоел, който се оказа много симпатично дете.
На следващият ден Веселина трябваше да слиза до града за няколко часа и аз слязох с нея да разгледам поне малка част от Барселона. Пътьом добих малко по-добра представа за околностите - на десетки километри около града всичко е огромна застроена индустриална и жилищна зона, оплетена в гъста мрежа от шосета и магистрали. Определено неприятна гледка.
Частта от Барселона, на която имах удоволствието да се насладя беше Готическият квартал. Стари високи сгради вплетени в лабиринт от тесни и тъмни улички. Малки магазинчета, метални щори изрисувани с графити, хора, поздравяващи се при среща. Определено съвсем различна атмосфера спрямо предходните държави, през които минах.
Разходих се и по една от големите улици - Рамбла, по която гледах как улични художници рисуват карикатури - нещо, което отдавна искам да науча. По-късно Веселина ми обясни, че всичките художници и музиканти по улиците си имат разрешителни, получени след конкурси и плащат такси, за да практикуват професиите си.
Вечерта се насладих и на българска мусака, а на следващият ден беше време да продължа по пътя си. Около обяд запалихме таксито и Карлос ме откара на една бензиностанция на двайсетина километра извън Барселона, след което започна една съвсем друга история…

Bookmark and Share