Излизането от Буенос Айрес естествено е също толкова трудно, колкото и влизането, така че реших да използвам автобус до някое близко градче, разположено на Рута 3. И това беше Сан Мигел дел Монте, което е на 100-120 км южно от Буенос Айрес - просто автобусът нямаше по-близки спирки.
В понеделник сутринта нарамих багажа и тръгнах към автогарата. Пътьом трябваше да обменя наличните си пари. Около мястото, където трябваше да има официално Камбио,един човек упорито и бързо викаше - камбио, камбио, камбио и аз реших да проверя дали е там истината. Мушнах се в нещо като безистенче и започнах да гледам как стават нещата. Въпросният викач взе парите на хората, обмени ги на едно гише без никакви обявени курсове, слад което им ги връчи. Попитах аз за курса и услужливият посредник извади умело изписано картонче с числата 545 и 520. След това се опита да ме убеди, че 545 е неговата цена, а 520 е официалната - демек съм на далавера от всякъде. В цялата сметка липсваха десетичните запетаи, което и в София е често срещан номер. Казах благодаря и въпреки, че оня каза, че ще се върна като видя официалните цени, не стана така. Официалното бюро се оказа на 20-30 метра по-надолу. Имаше опашка от чакащи хора, униформена охрана и монитор с всички курсове- 5,5 песос за евро.

Автогарата се намира точно до гарата и е огромна.В Аржентина хората се придвижват главно с автобуси и поради огромните разстояния те са луксозни - двуетажни, с места семи кама или кама (полу-легли и легло), климатизирани, и дори предлагат безплатна закуска. И са сравнително евтини - поне моят билет беше само 6 лева.
На излизане от града небето се изпълни с тежки облаци, приличащи на развълнувано море. Няколко светкавици разцепиха хоризонта и заваля.

През първите километри край пътя се занизаха колибите на гетата и през главата ми преминаха леко обезпокоителни мисли - през колко ли подобни места ще се наложи да мина, само че пеш?

Около 2 часа по-късно слязох в Сан Мигел. Рута 3 тук беше просто едно обикновено шосе с 2 платна и широки банкети, което значи идеално за стопиране. Двaйсетина минути по-късно се озовах в първия ми южноамерикански камион.
Когато отворих вратата погледът ми се закова в газовият котлон, който се мъдреше между двете седалки. Слeд това вниманието ми бе привлечено от нещо като кавиорче с Дева Мария и Исус, развяващо се над леглото, а от напуканото предно стъкло кротко гледаше друг Исус във вид на лепенка.
В един български камион котлонът обикновено служи за кафе, дори боб, но не стои в кабината. Тук обаче, той служи само и единствено за мате. И няма и 10 минути след като тръгнахме, Хуан го запали и сложи чайника.
Матето е вид зелен чай, който е нещо като социализираща напитка за аржентинците. Смлените на едро листа се слагат в малко дървено съдче с форма подобна на кратунка, след което периодично се долива гореща вода и захар, а пиенето става през нещо като дебела метална сламка. А вкусът - поне за мен - обикновен чай.

В следващото градче бройката на стопаджиите в камиона нарастна с един. Маурисио още с качването си пое ролята на матеджия и прекара следващия час в периодично припалване на котлона и добавяне на вода и захар в “кратунката”.
Когато пристигнахме в Асул, времето беше напреднало и трябваше да си търся място за спане. Видях табела за някакъв къмпинг, разположен на 3км и реших да попитам един човек къде е и дали е безплатно. Той пък взе, че ме качи в колата си и ме откара до мястото. Не беше безплатно. Въпреки, че беше само 5 песос, обясних, че това е 1/3 от дневния ми бюджет и човекът ме посъветва да опъна палатката на голямата бензиностанция на пътя, след което ме върна там. И това беше по-добрият вариант, не само защото беше близо, а и защото в задната част на бензиностанцията имаше много хубава и закътана полянка.

Сутринта станах към 8 и в 10 без нещо замахах на пътя. Махах час, махах два, махах три, а високото слънце печеше здраво в лицето ми. Явно в Южна Америка ще се наложи да коригирам това, което съм нарекъл “граница на отчаянието” - моментът, в който тъкмо вече започва да ми омръзва да вися и винаги някой ме взема. В Европа тази граница беше 2 часа.

На третия час и половина бях спрял да махам, за да си почина, когато една таратайка спря. Вътре освен около 40 годишният и шофьор се возеха жена му и детето им. Оставиха ме 50 км напред, на бензиностанцията на малкото им селце. Когато ги попитах дали има магазин в селото, за да си купя хляб, те ми подариха своя и казаха, че ще си купят нов.

Зачаках край пътя, а вятърът носещ прах наоколо подсили още повече чувството на свобода, породено от пустото място. Пезажът не се беше променил почти от излизането от Буенос Айрес - огромни оградени равни пространства, по които пасат стотици крави. Тук там се виждат постройки на ферми, струпани в малки горички.
След двайсетина минути един камион спря и ме закара още 50 км напред до друга бензиностанция, от където само 15 минути по-късно ме подмина една Toyota Hilux, но след 20-30 метра спря и се върна назад. Бях видял много коли като тази - нови лъскави пикапи, които изглаждаше да са на местните земевладелци, но досега никой от тях не ми беше спирал.

Човекът се казваше Сесар, около 40 годишен фермер, който говореше много добре английски. Най-накрая, някой, с когото да поговоря нормално.

Фермерите тук притежават стотици хектари земя и повечето от тях са потомци на европейци - в случая на Сесар - италианци. Всъщност по-голямата част от населението на Аржентина има европейски произход, но с времето са навлезли много имигранти от съседните държави, което е формирало настоящия и шарен облик. Според Сесар, Аржентина има огромен ресурсов потенциал, но той се управлява по безобразно лош начин. Като пример дава големите, но неизползвани възможности за изграждане на ветрогенераторни паркове в Патагония.

Сесар имаше път през имението си, разположено някъде на километри сред нивята. Къщата е огромна и луксозна, но въпреки всичко, той няма финансовата възможност да живее целогодишно в нея.
От няколко години част от фермерите са променили методологията на засаждане на някои култури. Спрели са да орат земята, защото оранта разрушава повърхностният слой и намалява добивите, а също и повишава разходите. Сега използват специални машини за директно засаждане на семената. И тъй като по този начин има повече проблеми с плевелите, се пръска повече с хербициди, които са евтини в Аржентина. Другият проблем бил една животинка подобна на малък броненосец, чиято популация е достигнала огромни размери, защото вече никой не унищожавал тунелите и.

След като си свърши работата Сесар ме закара до следващото градче - Трес Арошос. Времето напредваше и нямаше много смисъл да продължавам да стопирам, затова излязох от града и въпреки, че имах някои притеснения, си опънах палатката на двайсетина метра от пътя.

На сутринта станах, събрах сергията и тръгнах към срещуположния изход на града. Опитах да стопирам на едно място, но някак вътрешно не ми харесваше, въпреки, че беше съвсем подходящо за стопиране. Затова след 10 минути продължих да вървя. След малко минах край една бензиностанция и един човек ми подвикна “На къде отиваш?”. Отговорих му и след 20 секунди вече бях в колата му на път за следващото градче.

Рикардо е на 49 и доколкото успях да разбера, работи нещо свързано с хладилници. През повечето път припяваше с музиката и от време на време се редувахме да надигаме една кутия сок. Когато наближихме градчето, където пътят му си отделя, той реши да мине по другия път, за да ме закара директно до Баия Бланка, въпреки, че това удължаваше пътя му. После ми даде да се обадя от телефона му на Факундо, момчето от Couchsurfing при което отивах.

Половин час по-късно ме остави на една бензиностанция в покрайниние на града, купи ми един сок, малко сладки неща, звънна да ми повика такси и ми връчи 50 песос (9 EUR) за таксито (което излезе 20 песос).
Накрая ми записа и телефона си, да му се обадя при спешна нужда. Единственият пропуск беше, че така и не разбрах къде живее. Какви хора можеш да срещнеш по пътя само…


Вижте по-голяма карта

Bookmark and Share