Тринайсетте часа на полета се изнизаха доста по-бързо отколкото очаквах. Предният път, когато летях до Беунос Айрес едва изтърпях тесните седалки на Алиталия, но насъбралата се умора, или по-скоро недоспиване някакси разшириха още по-тесните седалки на AirЕuropa и успях да пpоспя повечето от времето.

Буенос Айрес ме посрещна с облачно и мъгливо, но топло време. След известно чакане най-накрая багажът ми се появи на лентата, след което се заех и със задачата да вляза в града. И тъй като това не е просто град, а почти 15 милионен мегаполис, най-приемливия вариант изглеждаше автобусът. Но не онзи лъскавият, който струва 10 долара и спира директно в центъра, а онзи градският, който струва половин долар и минава през половината град.
Даа, да отидеш в голяма столица и да не опиташ градския транпорт си е живо престъпление.
За да пътуваш с автобусите в Буенос Айрес трабва да имаш монети. Качваш се през предната врата, казваш на шофьора за къде си, той натиска един бутон на някаква клавиатура пред себе си, след което пускаш монетите в един автомат и родеото, опа, пътуването започва.

След два дни и половина престой, така и не разбрах дали понятието “спирка” има някаква стойност в този град. Теоретично погледнато, тук там забелязах метални пилони с малки табелки с номера на автобусните линии, но на практика останах с впечатлението, че автобусът спира на всяка вдигната ръка, което ставаше през 50-100 метра. Спирането става рязко, а вратата се отваря в движение. Ден по-късно разбрах как става и слизането - натискаш бутон, за да сигнализираш на шофьора. По този начин изглежда, че думата разписание губи смисъла си и на потенциалният пътник му остава просто да чака следващия автобус.

Буенос Айрес като всеки огромен град е пълен с контрасти. Могат да се видят както квартали, приличащи на коптори, през които човек не би минал дори и през деня, така и лъскави булеварди с палми и небостъргачи. В центъра се разграначават улици с 3 размера, повечето от които са еднопосочни. Най-малките са с две ленти и тротоари едва достатъчни за двама души. Следващият размер са булевардите с 3-4 ленти и широки тротоари, а третите са още по-големи, като веднъж стигнах в броенето до 14 ленти. По всичките фучат коли и вдигат шум, достатъчен да заглуши и самолетен двигетел. Въпреки всичко, през повечето време движението не е прекалено претоварено и позволява на пешеходците да използват светофарите единствено с ориентировъчна цел, тоест повечето народ си пресича спокойно на червено.

Хостът ми от Couchsurfing се казва Освалдо, на 59 години е и живее на 21-я етаж в сревнително централната част на града. От терасата се вижда почти целия град. Изглежда бял, но някак мръсно бял. Блокове и високи сгради на където и да погледнеш, но това, което липсва е зеленината. Обикалях цял ден по улиците, но единственото подобие на паркове бяха няколко подредени градинки, чиято големина не позволява да се класират за паркове. При това са само в един от богатите квартали.

Двете неща, които правят може би най-силно впечатление по улиците са многото книжарници и още повечето денонощни външни магазинчета за сладки неща и цигари. Само по една от улиците можеш да преброиш повече книжарници, отколкото в цяла София, а като казвам книжарници имам предвид магазини за книги, а не за канцеларски материали.

Освалдо изкарва прехраната си чрез малко магазинче за джунджурии като гривнички, пръстени, обеци, евтини часовници и други подобни неща, които в България никой не би си и помислил да продава в нещо различно от магазин за 1 лев. Още по-интересно ми стана, когато прибра част от стоката от витрината, а останалото покри с платнище, след което нареди метални мрежи и спусна още една мрежеста щора. Престъпността e висока и това е начина, по които се борят с нея тук. От своя страна пък, на него му е трудно да повярва, че хората си оставят незаключени велосипедите по улиците на Германия, и също това, че в Европа нямаме портиери пазачи в жилищните сгради. Когато го питах на колко минути път е дадено място от апартамента му, той можеще да ми отговори само на колко блока е. Почти целият град е разделен на еднакви квадрати и хората са свикнали да измерват разстоянията в блокове, а не във време или метри.

На втория ден Освалдо ме заведе в къщата на майка си в един от крайните квартали на гара - Тигре. Това е по-скоро селище, разположено на рекa Тигре, която от своя страта е някъде край делтата на голямата река Парана. Тигре за буеносайресци е нещо като Панчарево за софиянци. Хората използват почивните дни, за да се измъкнат от града, да полежат на изкуствено затревените площи край калната и смърдяща река и да пият мате. Да, без изключение всички са нарамили термосите с гореща вода и пият мате. А за тези, чиито термоси са свършили си има дори продавачи на гореща вода.

Благодарение на посещението на Тигре, имах възможност да се запозная отблизо с буеносайреската железница. Но нека започнем от гарата. Тя, като всяка уважаваща себе си гарa е сборище на продавачи от всевъзможен тип, прошляци и всякаква паплач. Ако човек полюбопитства още малко ще открие, че зад гарата започва нещо като цигански квартал с всичките му присъщи характеристики. И това само на стотина-двеста метра от 14-лентовият булевард и паркчетата в квартала на богатите.

От своя страна влаковете не падат по-долу от гарата. Те са широки и порядъчно мръсни, а в тях естествено се возят главно по-бедни хора, като тук е напълно нормално да си седнал… но на земята, защото колкото и рано да отидеш на гарата, поне няколкостотин човека вече ще са тe изпреварили.

Другото нещо, което посетихме с Освалдо беше театрална постановка на някакъм малък англоезичен театър, чиято трупа е съставена главно от чужденци, живеещи от дълги години в Аржентина. Постановката се наричаше “No Sex please, We are British” и въпреки много гъсто наредените малки столчета беше достатъчно интересна, за да си струва мъчението.

В края, не бива да забравя и още нещо, с което ще запомня градa - с големите количества бездомници, спящи по градинките през деня и пред магазини и входове през нощта.

Сметнах, че два дни и половина в лудницата на Буенос Айрес са ми достатъчни и на 9-ти сутринта се изнесох към автогарата, за да хвана автобус до едно градче извън мегаполиса и да опровергая твърдението на Освалдо, че в Аржентина никой няма да ме качи на стоп.

Bookmark and Share