На другата сутрин Диего и Пепе ме закараха до бензиностанцията - същата онази, на която вятърът ме направи бял като мелничар, само че сега беше тихо. Не чаках много дълго и един камион отби от пътя, за да си провери гумите. Веднага изтичах и попитах за къде е - за Комодоро Ривадавиа - накъдето бях и аз. Качих се и отпрашихме на юг.

Пейзажът наоколо си оставаше почти същият, като на няколскостотин километра по-надолу ниските храстчета почти отстъпиха мястото си на тревите, а теренът стана по-хълмист. Следи от вода обаче все още нямаше никакви. Пътьом хапнахме и дори поспахме - шофьорът в кабината, а аз на леглото в нещо като миниатюрна спалничка формирана от едната страна на коросерията след товара - в случая - матраци.

Привичер стигнахме до Комодоро и аз успях да се свържа с Мария - следващия ми Couchsurfing хост. Намерих баща и Франсиско, който е частен учител по физика. Въпреки, че той не говореше английски, успяхме да си кажем доста неща. По-късно отидохме у тях. Мария и брат и тъкмо се приготвяха да летят към Буенос Айрес заради някакъв концерт, и в края на краищата останах сам с родителите им. Франсиско е перуанец и това му личи - нисичък, набит, с изразени индиански черти. Преди много години дошъл да учи в Аржентина, оженил се за Лаура и останал. Тя също е преподавател - в местният университет. Къщата им е в един от няколкото разпръснати квартали на града и има добър изглед към морето.

И докато досега определях повечето градове като незабележителни, този директно го обявих за грозен. В района има нефтени находища, благодарение на което населението просперира - за разлика от Пуерто Мадрин тук много трудно може да се види стара кола. А най-интересното е, че в града има цяла българска общност - повечето от тях работели също в петролната индустрия.

На по-следващият ден реших да продължа. Лаура и Франсиско ме откараха до една бензиностанция близо до изхода на града, но аз прецених, че мястoтo не е подходящо и тръгнах пеш, за да изляза съвсем навън. Първото кръгово не беше добро, защото имаше още един квартал нататък, после пък беше стръмно надолнище и така извървях 4 км. Духаше вятър и беше хладно, и силно се надявах някой да спре по-бързичко. Един камион отби за нещо и аз го придумах да ме вземе. Беше само до следващият град - Калета Оливия, но колкото - толкова. Само след 2 км обаче се натъкнахме на задръстване - голяма катастрофа - кола се блъснала в камион. Прогнозата беше 2 часа чакане. 2 часа, които шофьорът ми някаше намерение да губи и се върна назад. Аз обаче останах, с надеждата някой от многото камиони в колоната да ме вземe до по-далечен град. Така си и останах - само с надеждата, защото движението се отпуши много по-рано от предвиденото, всички коли, и камиони се изнизаха, а моята позиция беше крайно неподходяща за стопиране - дълъг завой на дълго стръмно надолнище. За късмет обаче  полицайчето, което се моташе наоколо ме закара 2-3 км напред, където пътят е прав и без наклон. Там ме качи едно момче, но още с тръгването спукахме гума - определено денят не беше от добрите. След като оправихме гумата се озовах само още 5 км напред - на границата на двете провинции - Чубут и Санта Круз. Тук мястотo беше много по-добро, защото всички коли намаляваха или спираха заради полицейската проверка, но въпреки това никой не ми спираше. А духаше силен и студен вятър.

Най-накрая един чилийски камион се съгласи да ме вземе до Калета и така в края на деня бях на бензиностанцията на изхода на града - само 80 км от Комoдоро. Тук срещнах един велосипедист от Чехия - тругнал надолу към Рио Гaшегос. Изглеждаше зле не само външно, но и вътрешно - звучеше направо отчаяно - вятъpът правел нещата много трудни и можело да се наложи да вземе автобус.

На мен пък ми предстоеше задачата да намеря подходящо място за спане. Около бензиностанцията се ширеха бедните квартали на града, затова с раницата на гръб тръгнах да излизам. На около километър открих интересно за снимане пресъхнало солено езеро и благодарение на него видях две големи митaлни тръби, които минават под пътя.

Много обичам места, които предостявят добър подслон, без дa се налага да извършвам сложната процедуpа по разпъване на палатката. И едната от тези тръби беше перфектна - суха и чиста, осигуряваше завет от вятър, дъжд и лоши погледи. Почти като цигански талисман. Е, когато минаваха камиони беше малко шумно, но цената си заслужаваше. Особено и като се добави зверският залез, който запали в червено далечните хълмове.

На сутринта чаках само петнайсетина минути и едно камионче ентусиазирано спря от далеч. Отиваше до Фиц Рой - следващото населено място, отдалечено само на 70 км - на средата на нищото. Тоест в единия край на нищото, защото след него има още почти 300 км нищо.

Човекът беше много бъбрив и още в началото ми връчи да ям някакви микро бутер хлебчета, които накрая ми хариза, въпреки опитите ми за отказ. Във Фиц Рой срещнах още един велосипедист - швейцарец тръгнал на север. За 10 дни е успял да мине над 1200 км. Попитах го защо е избрал точно този скучен и празен път, а той ми отговори, че другите пътища не били реалистични за велосипед. Нещо напълно противоположно на това, което съм чел в пътеписите на много хора, прекосили Южна Америка. От кратките разговори с двамата велосипедисти затвърдих мнението си, че съм взел добро решение, избирайки автостопа за начин на придвижване. Тези момчета по цял ден въртят педалите и не им се отдава почти никаква възможност да контактуват с местните хора. А аз го правя почти през цялото време.

Движението през Фиц Рой беше ужасяващо слабо, но въпреки всичко, само след 40 минути един пикап спря и ме качи за Рио Гашегос - на цели 650 км - точно крайната ми цел. Шофьорът беше чилиец и се казваше Лео. И той, както немалкото чилийски камиони, които бях видял, отиваше към Пунта Аренас. Цялото това дълго преминаване през Аржентинска територия се дължи на липсата на пътища от централните части на Чили до южните му части.

Лео работи на пристанището в Пунта Аренас, но няколко пъти годишно му се налагало да иде при Роднините си в Кояйке. Докато си говорехме, пейзажът наоколо полека лека се променяше. Неее, не ставаше по-малко пуст, а просто се появи добитък - овце и агнета, а тук там дори гуанако, които се оказаха доста по-едри, отколкото си мислех. Те успяват с лекота и без засилка да прескачат телените огради, които разделят степта от шосето, затова често могат да бъдат видяни край пътя. И докато овцете принадлежат на нечия естанция, или иначе казано ранчо, гуанако са свободни и ловът им е забранен.

Лео ми даде мейла си, за да му пиша, когато минавам през Пунта Аренас, след което се разделихме в центъра на Рио Гашегос. Бързо намерих нет, за да видя дали имам отговор от момичето от този град - Урааа - имах. Запътих се към сладоледаджийницата, чийто адрес ми беше дала, но установих, че смяната и започва в 9 и половина вечерта и се наложи да я чакам 2 часа. Когато се появи се разбрахме да ида към дома и. Хванах автобуса и половин час по-късно, вече по тъмно се озовах в може би най-крайният и беден квартал без ясната представа коя е улицата, която търся - за разлика от централната част на града, тук табели по улиците липсваха. Докато разпитвах по магазинчетата наоколо, чух няколко подвиквания зад гърба си “Ей, Амиго”, на които нарочно не обърнах внимание, точно както бях правил и в Буенос Айрес и Барселона. Мястото определено не беше от най-безопасните.

Най-сетне намерих къщата, след което глутницата кучета в двора се разлая и майката на Каролина се появи на вратата. Къщата им определено не беше от богатите. Беше прекалено малка за многото и обитатели, а стените на стаите носеха следи от течове и мухъл. Някъде от вътре се носеха картечни барабанни откоси, а музиката в кухнята допълваше напълно хаотичната звукова картина. Освен майката на Каролина и брат и барабанист, там се подвизаваха още 3 момичета, от които едното сякаш беше дошло само на гости. По-късно се появи още едно момче и в края на краищата така и не разбрах кой какъв е в тази къща. Въпреки, че всички бяха любезни и добри, явно бяха решили, че щом не говоря добре испански, по-добре да не говорят с мен и определено не се чувствах удобно, и на мястото си. Затова и реших да продължа още на следващият ден.

Bookmark and Share