След като се сбогувахме с Факундо, напазарувах малко храна и хванах градския автобус към изхода на града. През половината време се движихме през разни крайни квартали с мизерни къщи и улици, побелели от праха, който вятъра разнася денонощно. На изхода имаше двама стопаджии - чакали цяла сутрин, дадох им да пийнат вода, че бяха зажаднели. Мястото не ми хареса въобще - беше изключително прашно и минаваха повече коли, отколкото трябва, защото голяма част от тях бяха за един от крайните квартали. Затова повървях километър и застанах точно след последното кръгово. Облаците по небето бяха истинска радост за изгорялото ми лице. Подготвих се за голямо чакане, но само след около половин час ми спря един човек. Можеше да ме закара трийсетина километра напред, до едно кръстовище, където пътят се разделя, но след като ми каза, че може да се мине по алтернативен път, реших да продължа около 200 км с него. Само на десетина километра след Баия Бланка има пост, където проверяват всички коли за плодове и месо. Това е нещо като вход на Патагония и не се допуска да се внасят такива продукти. Въпреки всичко контрола не е особено строг и двата ми портокала, скътани още от Буенос Айрес останаха невредими.

Скоро пейзажът започна да се променя. Тоест почти започна да се променя. Пак си остана равен, само дето изчезнаха всякакви признаци на ферми - нито крави, нито нивя, нито вятърни помпи. Само ниски храсти покрили пустощта. А температурата се покачваше с всеки изминат километър. 25, 27, 30, 32… когато стигнахме отклонението, където трябваше да сляза, за да стопирам вече на юг, термометърът показваше 35 градуса. Беше леко облачно и благодарение на вятъра жегата не се усещаше толкова силно. Човекът работеше в рент а кар фирма и каза, че прекарва колата до Неукен, където ще я размени с друга и след час ще мине пак от тук в обратната посока.

Заметнах си главата с една тениска, облякох ризата с дълъг ръкав и зачаках. Минаващите коли бяха много малко и повечето ме подминаваха без дори да ми обърнат внимание. Започнах да се чудя - как може да подминеш човек, който стои насред пустощта, на почти 30 км от най-близкото населено място и на също толкова километра от най-близката вода. Поне аз не бих оставил никого там.

След час един камион спря и ме качи. Нямаше втора седалка, ама това изобщо не беше проблем. Раул отиваше към Трелеу, което е на 50 км след Пуерто Мадрин, накъдето се бях насочил аз. Какъв късмет само - това са над 400 км. Над 400 км пустош. Ама дива, дива пустош. Разстоянията от по 100-150 км между населените места са изпълнени единствено с вездесъщите ниски храсти и прах. На няколко места забелязах места, които приличаха на огромни пресъхнали плоски локви. Камионът се движеше с 80 км в час и с Раул имахме мноооого, много време за разговори. Или по-скоро за един дълъг урок по испански. На всяка неразбрана реплика, той казваше “търси в речника” и аз започвах да ровя за непознатата дума. Общо взето беше голяма забава. Когато разбра, че имам сестра, ме пита има ли приятел. После пита дали братовчедка ми има приятел. Накрая остана много разочарован, защото за него няма да има нищо. А самият той е на 34 години, има жена и 4 деца, а първото му е от когато е бил на 19 години. Разправя че имал и приятелка, ама искал още :). По едно време спряхме на една бензиностанция, връчи ми пари да купя захар, а той запали котлона и сложи чайника… за мате естествено. Беше много изморен, защото беше тръгнал на път около 5 сутринта. А вече беше почти 7 вечерта. Oколо 9, близо до Сиерра Гранде, спряхме на друга бензиностанция, за да се изкъпе и продължихме на юг. По едно време каза - и сега… тъмно е, не можеш да търсиш в речника и не можем да си говорим. И набичи някакво южноамериканско реге :)

Към 11 и половина стигнахме до бензиностанцията на разклона за Пуерто Мадрин, където той искаше да преспи, въпреки оставащите само 60 км до Трелеу. Аз отидох зад бензиностанцията и започнах да се чудя дали да опъвам палатката или да спя само с чувала. Духаше силен вятър и сметнах, че е по-добре да опъна палатката, за да ме пази от праха, а също и да я пробвам докато съм близо до хората. Опънах я с триста зора. И то не толкова заради вятъра, колкото заради твърдата почва, в която колчетата не искаха да се забиват лесно. Още в началото, положението не изглеждаше никак розово. От време на време поривите на вятърa се усилваха до ниво, което рейките на палатката не издържаха и тя направо залягаше. Наложи се да ги подпра отвътре с раницата, защото иначе просто щяха да ме удрят в главата. Някак дори успях да заспя, a посред нощ сякаш положението поутихна, но сутринта стана отново зле. Когато реших да стана, установих, че целият съм побелял от прах, както и всичко друго в палатката. Измъкнах се и започнах сложната процедура по сгъването. Духаше зверски силно и всичко ставаше много бавно. Успях да изпусна едно от калъфчетата, вятърът го пое, аз се втурнах да го гоня и след 50 метра  най-накрая то пресече шосето и се спря в храстите.  Тичайки, стъпaх накриво на ръба на шосето и едва не си изкълчих глезена.

След като събрах всичко, отидох да се поизмия в бензиностанцията и когато се погледнах в огледалото направо не приличах на човек. Едно момче от бензиностанцията ми каза, че градът е на 15 км, затова излязох на кръстовището и зачаках. Вятърът се беше усилил още повече и на моменти трябваше да заемам стабилна и леко приведена напред поза, за да не ме изблъсква назад. А на юг ще става още по-силен, колкото и да ми е трудно да си го представя.

Една таратайка спря и ме взе - отвътре се показа един човек с дълга, вързана на опашка коса, целият омазан в масла. Градът се оказа само на 3 км… можеше да ги мина пеш ако знаех. Обадих се от неговия телефон на Диего, хостът ми от couchsurfing и се разбрахме да го чакам в 1 пред къщата му.
Маркос ме остави там и си тръгна, но само след минута се върна обратно и каза - няма да го чакаш тук час и половина, ще те водя вкъщи. Къщата му се намира някъде в долния край на града и представлява две стаи, до които има голямо хале със стругове, фрези и всякакви други шлосерски машини. Маркос работи там. Показа ми разни снимки, извади един атлас да види къде е България. Каза, че обича много да се запознава с хора от други краища на света. Когато наближи 1 ме закара до къщата на Диего, който ме посрещна радостно.

Диего и съквартирантът му Пепе работят за голяма японска фирма за радиокомуникационно оборудване за кораби. Живеят в хубава къщичка и точно предния ден са им дошли на гости и две германки Рамона и Инес. Те се появиха привечер заедно с бащата на Диего - 66 годишен белобрад човек с изключително чувство за хумор, който говори спокойно и разбираемо, обича да пуши лула и още повече обича морето (в случая океана), край чийто бряг живее в каравана заедно с една котка. Диего е наследил чувството за хумор от баща си, а Пепе е много добър учител по испански, защото знае мъничко английски и ме разбира, когато попитам нещо, и искам да ми го каже на испански.
Вечерта напазарувахме месо и запалихме скарата. Освен матето, парийата, или както тук се произнася - паришата(барбекю, скара), е също нещо като традиция. Страната е голям производител на говеждо месо и почти на всеки ъгъл във всеки град има месарница.

На масата се събрахме 7 души и беше изключително забавно, а към 1 вечерта, когато аха аха да си помисля, че ще си лягаме, разбрах, че ще излизаме на клуб.
Това беше нещо като дискотека, в която се въртеше само салса. Пепе и приятелката му се познаваха с почти всички, които бяха там. После започнаха едни танци… аз седях отстрани и се чудех как може всички да танцуват толкова добре и още по-важното, на няколко пъти всички танцуваха синхронно и разменяха кръгово партньорите си.
Чак на другият ден разбрах, че всички тренират салса в един и същ клуб по танци.

Пуерто Мадрин е прашен град. Ама много прашен. Улиците в покрайнините му не са асфалтирани и всяка минаваща кола вдига цели облаци прах. В по-бедните квартали пейзажът е почти като от третия свят. В центъра положението е по-нормално. Улиците са добри, има всякакви магазини, има доста туристически агенции. В града по принцип идват доста туристи, защото на около 60 км северно се намира Пенинсула Валдес - голям полуостров, известен с това, че е едно от малкото места по света,където можеш да видиш китове. Също можеш да видиш и морски лъвове и много гнездещи там птици.
Пуерто Мадрин е точно на бреговата ивица и има няколкокилометров плаж. Залезът беше много красив заради вятърът и облаците, и успях да направя няколко наистина добри снимки - нещо, което не ми се беше случвало от много отдавна. За пореден път си припомних, че снимките са едно от нещата, които ми повдигат духа страшно много.

Bookmark and Share