Баия Бланка е наистина бяла. От 5 месеца не е валяло дъжд и благодарение на вятъра, прахта играе основна роля във формирането на цвета на околния пейзаж. Иначе не може да се каже, че градът е забележителен с нещо. Просто един обикновен южноамерикански град като всеки друг. Повечето от сградите са ниски, по тротоарите има боклуци, по улиците се движат както нормални коли, така и таратайки, по които едва ли работи нещо друго освен двигателя. По някои кръстовища може да бъде наблюдавано явлението УГЗMП (ударна група за миене на прозорци). Да, да, като нашите циганета по кръстовищата, само че маалко по-различни.Тукашните не са невръстни и са наистина УДАРНА група. Само две секунди след светването на червено, поне 3-4 човека се хвърлят върху първата кола и “няма не искам, няма недей”.

Хостът ми от couchsurfing се казва Факундо, на 22 е и учи дизайн в някакъв арт колеж. Живее с майка си в хубава къщичка в хубава част на града. Прекарах два дни у тях и се запознах с някои от приятелите му. Тук когато приятелите се срещат, не използват ръкостискане за поздрав, а допиране на бузите със звучна, но изкуствена целувка. Това беше едно от най-сложните неща, на които трябваше да свикна. И след всеки подобен поздрав ръката ми оставаше да виси във въздуха, очаквайки ръкостискане.

Вече няколко човека ми бяха споменали за планината Sierra de la Ventana, която е на стотина километра северно от Баия Бланка - мястото било много спокойно и красиво. Затова реших да оставя част от багажа си при факундо и да ида за два дни там. В петък сутринта бащата на Факундо намина и ме метна до изхода на града. Там вече беше застанал на пост един стопаджия. Кофти, трябва да се чака повече. Питах го колко е чакал - час и половина - кофти, трябва да се чака още повече. Двайсет минути по-късно се появи трети стопаджия, който се нареди след мен. Много кофти. Но не чак толкова кофти, колкото стана след като се появи четвъртия стопаджия. Когато дойде и петият стопаджия, положението започна да изглежда трагично. Слънцето се беше заковало някъде баш най-отгоре на небето и буквално с всяка изминала минута изгаряше кожата ми. Признаци за спиране - никакви. Основното ми оръжие в неравната борба с местните беше голямата раница, която крещи “аз съм чужденец, вземете ме !!!”
Момчето, което беше дошло след мен извади голям късмет, защото чака само двайсетина минути с табелка “пигуе” и една кола го взе.
Още един от другите също успя да се качи на някакъв камион по незнаен начин. Въпреки това, бройката не намаля, защото дойде още един кандидат за място в редицата. Ако знаеха български, можеше спокойно да запеем “ние сме на всеки двайсти метър”. Първият в редицата по едно време, 3 часа след моето пристигане успя да убеди някакъв спрял камион да го качи и така аз заех челната позиция.
След малко обаче още двама се изсипаха и против всички закони на стопаджийството застанаха на двайсетина метра пред мен ! Чшшшшш алоооо, де бееее ????…..
Опааааа, малееее, алооо, как може беее ?????
Първата кола, която мина ги взе !!!!!!!!!!!
Ай сиктир бе другарко, аз чакам тука 3 часа и полвина и съм чужденец !!!!!
Чужденците са с предимство ве ееейййй !!!!!!!!!! Особено вече препечените бели чужденци !!!!
Един камион спря. Под дървото на кръстовището. Ама не можеше да ме вземе, защото возеше гориво и застраховките им са много стриктни и не позволяват втори човек в кабината.
АЗ ПРОДЪЛЖАВАМ ДА ЧАКАМ ВЕЧЕ 4 ЧАСА… И ПОЛОВИНА !!!

Аааа, имало някой горе… една колица ми спря - НА МЕН ! Метнах се вътре и пича ми връчи студената вода, след което пусна, не… набичи клип на System Of A Down и почнахме да пеем. Даже извади един телефон да направи клипче как врещим. Е това е то, да чакаш 4 часа и половина своя човек :)
На всичкото отгоре знаеше малко английски и успявахме да се разбираме. Сестрата на жена му работела в туристическа агенция в Ушуая и ми даде името и адреса и, за да я намеря като стигна - да ми даде съвети къде са по-евтини нещата.
Остави ме на кръстовището до градчето Торнкист, след което тръгнах пеш и 300 метра по-късно един пикап ме взе. В него се возеха мъж и жена от Санта Роса, което е някъде из провинцията “La Pampa” - отиваха за уикенда към селцето Villa Ventana, накъдето се бях засилил и аз. Самото селце се оказа не супер, ами мега туристическо. Неасфалтирани улици с ресторантчета, къщички и бунгалца навсякъде. И на всеки ъгъл дървени табели указващи гореизредените неща. Sierra de la Ventana e цяла планинска верига, с височина до около 1200 метра. Името и произлиза от една дупка в скалите, с големина около 9 метра при един от най-високите върхове. Въпреки малката височина, това е една от двете планини в цялата област и си е истинска забележителност сред околната равнина. Комбинацията с дърветата и зеленината наоколо правят мястото много популярна сред местните туристическа дестинация за кратки излети.

Щеше ми се да изкача някой баир, но установих, че най-близките до селото са отвъд някакви нивя, които от своя страна пък са заградени с тел, защото са част от нечие имение. Поради тези причини, а също и поради напредналото време излязох от селото и тръгнах назад по шосето, да си харесам някое място за спане. Пътьом към мен се присъедини едно куче и ми стана пазач за през нощта. На километър по-нагоре открих удобно място, което беше отделено от шосето от мъничко хълмче и предоставяше завет от вятъра. Оставих багажа и с кучето се заехме да се разхождаме из района. Аз правех снимки на планините и полята, из които спокойно пасяха коне и крави, а кучето гонеше я колите, я нещо като гигантски зайци, които тичаха из нивята.
Нощта беше топла и дори не опънах палатката. Лежах си в спалния чувал и за пръв път наблюдавах южното звездно небе. Кеффффф.

На сутринта кучето още си лежеше до мен и след още малко снимане тръгнах по шосето към парка, в който се намира въпросният връх Cerro Ventana.
Една кола ме взе след 300-400 метра и ме откара до входа на парка. Поразучих положението - вътре има къмпинг, от където си налях вода, а за да се качиш на върха се плаща 10 песос (около 3,60 лв). Планината изглеждаше много изкушителна, но можеше да се изкачва само през деня - следователно - няма да има добри снимки. Реших да не давам 10 песос, а да се кача на съседния баир, който предлага добра гледка към масива на Cerro Ventana. След това прекарах следобеда в излежаване в нещо като горичка пред парка. Заоблачи се и точно преди залеза слънчевите лъчи успяха да се промушат през разни дупки в облаците и да осветят върховете по много красив начин.
Вечерта се заврях сред едни дървета малко по-нагоре по склона и реших пак да спя само с чувала. Този път обаче нямаше вятър и комарите само това и чакаха. 10 минути по-късно развях белия байрак и опънах вътрешния слой на палатката. Час по-късно пък задуха вятър, ама след дъжд качулка…

На сутринта мислех да се връщам към Баия Бланка, ама върхът, макар и нисък си беше все още толкова изкушаващ и накрая се предадох - хвърлих раницата в една канавка под пътя, платих 10-те песос и тръгнах нагоре.
Пътьом срещнах мъж и жена от Aнглия, с които се заговорихме, а още след стотина метра, намерихме и един дядо, който с бастун креташе по камънака нагоре - и той англичанин, но живеещ от дълги години в Aржентина. Семейството му имало от 80 години имение и той един ден дошъл, харесало му и останал завинаги. Вече бил изкачвал 5-6 пъти планината така с бастуна… А всъщност някои от участъците в по-горната част бяха доста стръмни и каменисти и изискваха внимание и физическо усилие. На върха видях една змия, която се оказа, че не е отровна и е ендемичен вид.

След около 4 часа бях край пътя и чаках някой да ме хвърли към Торнкист.
След  час един пикап спря и се метнах отзад при едно АТV. Първото ми возене в ремарке на пикап - топлия вятър духа, гледаш назад към планините, под които са се ширнали поля с крави и се кефиш.
Остави ме 6 км преди кръстовището, на което трябва да хвана стоп към Баия Бланка. Тръгнах пеш, защото минаваха много малко коли и макар, че печеше здраво, никой не ми спря. На кръстовището положението беше подобно - реших да мина още 4 км, за да стигна до другия изход от града и да довърша изпичането си. В края на четирите километра направо бях заврял, а дори летен български домат би завидял на червения цвят на лицето ми. Изгорях ! МНОГО МНОГО ЗЛЕ !
Най-накрая една кола съжали кретащото създание с голяма раница, спря и го закара до Баия Бланка, където го чакаше банята на Фагундо.

Bookmark and Share