Беше неделя. Бензиностанцията, на която ме остави Карлос наистина беше голяма и разположена точно на магистралата но… беше неделя. При това неделя ранен следобед. А това веднага ми напомни за предната неделя - камионите на престой, разходките по ниви и дерета и всякакви други неща, свързани със стоене на едно място.

Още от първия поглед видях антена Булсатком на един камион и заговорих шофьора. Опасенията ми се потвърдиха - получи се много добра комбинация от следните съставки:
1. Въпреки, че в неделя в Испания не е забранено да се движат камиони, повечето от тях почиват.
2. Повечето камиони, отиващи към Мадрид не се движат по тази магистрала, защото е платена, а ползват националната А2, която е безплатна.
3. На всичкото отгоре, дори и малкото камиони движещи се от тук, отиват обикновено към Валенсия.
4. Ко ше кажеш за първите три а ?

Трафикът от автомобили беше много малък, а шансът в два след обяд някой да тръгва на 6-7 часов път до Мадрид - още по-малък.
Шофьорът ме светна, че отсреща, на около 300 метра по пряка линия има паркинг на Вили Бетц (същата фирма, от която бяха тримата българи във Франция) и ме посъветва, да ида и разпитам дали нямат някой камион за Мадрид. Тристата метра в разгънат вид се оказаха около 2 километра, като дори един човек ми спря без да махам и ме качи за около половин километър.

На паркинга имаше доста камиони, повечето от които бяха с български шофьори. За съжаление и тук ударих на камък - от този портал много рядко се случва някой да заминава за Мадрид и в случая нямаше изключение. Хората бяха опънали масички край камионите и ме повикаха да стоя при тях, да хапна и пийна. Ясно беше, че днес не ще стигна до никъде, ами поне да спя на топло.

И наистина спах на топло - в хладилника на един камион. Колкото и странно да звучи, хладилниците могат да поддържат и положителни температури, а в случая - шофьорът го затопли до 27 градуса и дори нямаше нужда да вадя спален чувал, а спах само с дрехите.

Нов ден - нов късмет, както са казали старите хора. Станах около 6 и се изнесох към едно близко кръгово кръстовище, по което колите се включват във въпросната А2. Почаках почаках, но мястото ми се стори прекалено неудобно за спиране и реших да се върна на вчерашната бензиностанция. Когато стигнах там, българинът още не беше заминал и когато се събуди половин час по-късно ме качи и ме откара до пеахето 5-6 км напред по магистралата.

Според стопаджийските сайтове, пеахетата са добро място за стопиране, защото всички автомобили спират, за да платят и все някой може да те вземе. Да обачеее тук не беше добро място. Един служител ме видя като се опитвах да се мушна между бариерите и ми каза, че шефът му ще дойде скоро и ще се кара - затова ми посочи да чакам отстрани, където излизаха колите, преминали през първите две бариери, които бяха разположени малко преди останалите. Мястото изглеждаше удобно за спиране, защото имаше много пространство, но въпреки това спирането там беше в нарушение на маркировата и разбрах, че работата няма да я бъде.

Около половин час по-късно, вече се чудех какъв ли изход от това гадно място ще ми предложи съдбата, когато една полицейска кола се зададе изотдолу и спря до мен.
Опааа, досега не съм имал вземане даване с испански полицаи и въпросът беше дали ще ме одрънкат с някоя глоба. От колата слязоха двама симпатични полицаи, осведомиха ме, че не може да стоя тук, взеха ми личната карта и ме натовариха в колата. След около 15 км ме изкараха от магистралата и ме закараха в центъра на някакво село, чието име така и не разбрах. С усмивка и развален английски ми обясниха да хвана влака за 2 спирки и да сляза в някакво друго село - Вилафранка, от което вече да стопирам по националните пътища, защото там може, а по аутопистата - не. Върнаха личната карта и си взехме довиждане.

Вече беше към 11 и нямах никаква представа къде се намирам, затова реших да не губя време в ориентиране и търсене на изхода, а да направя както ми казаха полицаите. Хванах влака за двете спирки, които по груба преценка бяха около петнайсетина километра и слязох във Вилафранка. Набързо се ориентирах с помощта на едно момиче и един възрастен човек и излязох на изхода.

Половин час по-късно една кола ми спря - намъкнах раницата в багажника и с бедния ми испански обясних, че не говоря добре. Човекът ме попита от къде съм и когато отговорих - от България, той рече “Ами говори на Български де !”
Българин, живее от доста години в Испания и работи като частен шофьр на микробус, с който разкарва стоки насам натам. Сега се случило, че кардана му се повредил и го разнася по майстори. Пътьом минахме през въпросните майстори, после се отбихме до едно магазинче, да ми купи вода и някаква храна и накрая ме остави на изхода на неговото градче, където шосето се включва в магистралата.
Десетина минути по-късно, един испанец ми спря и ме закара около 50 км напред до Сервера. Самото градче изглеждаше доста интересно - старинни къщи кацнали от всички страни на един хълм. Доколкото успяхме да се разберем, магистралата заобикаля града, а старият N2 минава през него и някъде около изхода има бензиностанция и ресторантче, където спирали камиони, отбили се от новия път за обяд.

На думи звучеше добре, но реалността беше различна. Мястото изглеждаше супер пусто - и в двете посоки почти никакво движение, а още по-малко камиони. Хората също бяха много малко. Двата светофара, които сменяха светлините си на празното кръстовище, жълтите тонове на околния пейзаж и силният вятър, който блъскаше в гърба ми ме караха да се чувствам като в някое забравено от бога пустинно място.
2 часа чаках. Никоя от малкото коли не показваше каквото и да е желание да спре. Хората ме гледаха безизразно отвътре и само от време на време някой ми показваше с пръст, че е за близките села. Взех да наближавам границата, в която хем положението започва да ми изглежда безнадеждно, хем знам, че точно тогава ще стане нещо, което да ме изкара от трудната ситуация. И след няколко минути една кола с двама работници спря. Видяли ме като отивали към Сервера, свършили си работата и тръгнали да се връщат. Откараха ме на 8 км напред, където старото шосе се съединиява с новото и където - имаше бензиностанция !!!
Мууча муча грасиас и се заех да търся някой български камион. Още от първия поглед видях български флаг на едно стъкло и обясних на шофьора за какво се боря.

Дядо Ичо, както по-късно разбрах, че му викат, отива към Логроньо и може да ме метне до Сарагоса. Това е на половината път до Мадрид и явно нямаше да стигна днес, но все пак си беше голям напредък, на фона на това, че все още се намирах на няма и 80 км от Барселона.

Христо е от десетина години в Испания - когато дошъл тук се налагало да работи каквото намери и дори да спи по улици и паркове, докато си стъпи на краката. Сега живее в голям апартамент в едно селце край Логроньо, където ми предложи да ме закара да прекарам нощта. По едно време се обади на някакъв свой приятел българин и му обясни, че е взел български пътешественик, а отсреща веднага се усетиха кой съм и взеха да го убеждават да ме докара у тях за вечеря.
Аз се колебаех, защото Логроньо е твърде на север и пътят до Мадрид става много заобиколен. Когато обаче минахме през голямата бензиностанция преди Сарагоса, видях, че трафикът е слаб и камионите малко, и това в комбинация с предложеното легло ме накараха да продължа напред. Пейзажите наоколо изглеждаха много пустинни и дори на места ми напомняха на Атакама в Чили. Интересното обаче е, че въпреки лошата жълта почва и липсата на вода, почти навсякъде площите са обработваеми и се напояват изкуствено. На едно място минахме и покрай огромен ветрогенераторен парк.

Към седем и половина стигнахме в Логроньо, оставихме камиона и отидохме в Добрин. Той е от 8 години в Испания, живее с жена си Ценка и двете си деца. Също е шофьор, но работи и втора работа - купува стари бъчви, реже ги, и ги поправя, като крайният резултат е саксии за големи растения. Посрещнаха ме с голям интерес към пътешествието ми и следващият час прекарахме в хапване, хубаво домашно вино и разговори.После отидохме в апартамента на Христо да спим.

Около 4:30 станахме, за да продължим към Бургос, за където беше стоката в камиона. Около 7 без нещо дядо Ичо ме остави на една бензиностанция на изхода на Бургос. След съвсем малко разбрах, че мястото е далеч от най-подходящите за стопиране - бензиностанцията е много малка и повечето коли, които спираха отиваха до ресторантчето и хотелчето. Времето беше много студено - нищо общо с това край Барселона преди няколко дена, все още беше тъмно и се очертаваше да чакам доста. Двайсетина минути след като съмна една кола ми спря - човекът каза, че отива към Сория. Набързо си представих картата и реших, че може да ме свали на някоя голяма бензиностанция напред. Казах ОК и хукнах за раницата, когато с учудване видях, че колата тръгва. Мамка му, мамка му… 10 секунди по-късно обаче реших, че това сигурно е за добро и погледнах на картата какъв е пътят към Сория - оказа се, че той се отклонява само няколко километра напред и въобще не ми върши работа. Очевидно беше, че това не е моят човек. След още петнайсетина минути една жена изненадващо спря и ме качи.

Мария беше симпатична 30 и няколко годишна мацка, която отиваше към Севиля и можеше да ме закара до около 70 км преди Мадрид. Английският и беше много слаб, но допълнен с испански успявахме да си говорим. Тя е технолог по вината и отива да прави презентация. На мястото, където работела, повечето работници били румънци, имало и българи, а испанка била единствено тя. Две поредни години работила в Аржентина и Чили - колко удобно, че тяхното лято е когато е нашата зима.
Мария сякаш се отплати за неспирането на всички коли в Испания. Не се отби по пътя за Севилия, а продължи още двайсетина километра напред, за да ми намери подходяща бензиностанция, на която да ме остави. Въпреки това не намерихме подходяща, на мен вече ми стана неудобно и слязох на следващата, която ни се изпречи. Там имаше няколко спрели камиона, но нито един за Мадрид.  Предвид много малкото коли, прецених, че е по-добре да чакам на изхода на селото, където беше и по-удобно да се спре.
Само след 5 минути един човек ме взе към Мадрид. Остави ме в един квартал в южната част на града, който се оказа изклютелно удобен за Катерина да дойде да ме вземе.
Най-накрая в Мадрид !

Bookmark and Share