Въпреки, че матракът на пода на Каролина беше удобен, не можах да спя много добре през нощта… или по-скоро на сутринта. Не зная защо, но някакви подсъзнателни притеснения нарушаваха съня ми - кога ще станат Каролина и останалите у тях, дали ще мога да тръгна навреме… В будно състояние подобни мисли едва ли биха ме вълнували - отдавна мина времето, в което се притеснявах как ще изляза от града, кога ще тръгна и колко километра ще мина за деня. И все пак, очаквах предстоящият ден да бъде един от сложните - имах за прекосяване 2 граници и един Mагеланов проток.

Когато се събудих естествено не остана и следа от сутрешните вълнения - хапнах спокойно и към обяд с Каролина слязохме към центъра, а аз продължих пеш към изхода. След петнайсетина минути чакане ми спря един ван със симпатична двойка. Отивахa към Пунта Аренас - идеално, поне едната граница щях да мина с тях. Доста аржентинци ходели към Пунта Аренас, който е в Чили, за да пазаруват от там. Този град, както и Ушуая са зона франка, тоест безмитна зона. Цялата Огнена земя е с много облекчен данъчен режим с цел подпомагане на населението, което живее толкова далеч от останалия свят.

Минаването на границата беше формалност, свързана с няколко листчета и за мое учудване също толкова формална проверка на багажа. По принцип в Чили не е позволено внасяне на плодове, зеленчуци, млечни и месни изделия, но кашкавала и салама ми останаха непокътнати в раницата.
Въпреки, че ферибота беше на около 15 км извън посоката на хората, с които се возех, те се отклониха, за да ме закарат до него.

Ферито го нямаше още, а на брега чакаха само два камиона и една кола с туристи. Отидох до брега и забелязах един пингвин. Истински, жив и облечен в официален смокинг ! Ето на… нямаше нужда да ходя до супер туристическите места, където си плащаш, за да стигнеш до пингвините. Е, вярно, че беше само един, ама като за без пари - толкова. После се заех със задачата да намеря някой, който да ме вземе със себе си на ферибота, както и на отсрещния бряг. Двата камиона имаха по двама души в кабините, хората в една от колите ми отказаха, но човекът в следващия пикап ме взе. След петнайсетина минути ферито дойде, всички на брега се натоварихме и отплавахме. Вятърът брулеше яко, а около ферибота се появиха нещо като делфини, които подскачаха насам натам. След само двайсетина минути вече бяхме на Огнена Земя (Tierra del Fuego).

Юхууу, вече съм на остров !!!
От начало пейзажът си остана като на континента - широки леко хълмисти пространства покрити с ниски туфи трева. Постепенно обаче започна да се появява вода - в началото по някоя и друга локвичка край пътя, а после дори и ручейчета. Асфалтираният път обаче свърши скоро след като минахме от другата страна. Това е чилийска територия, но пътят се използва само от Аржентинци и чилийското правителство не си мръдва пръста да асфалтира този участък, дълъг около 120 км.

Ние обаче отпрашихме по един по-неофициален, по-кратък, но също толкова неасфалтиран път. Въпреки чакъла, пикапът се носеше с над 80 км/ч, а вдигнатият прах се развяваше от патагонския вятър. От време на време пустощта се нарушаваше от появата на дървените постройки на разни ферми, но през повечето време човек наистина има усещането, че се намира на много изолирано място.
Прекосяването на другата граница също мина без проблеми - дори полицайката взе да се радва на сините ми очи… все пак тук не се срещат често.

Привечер най-сетне стигнахме и до единият от трите града на острова - Рио Гранде. Тук имах уговорен хост от Couchsurfing, затова се добрах до първото лукоторио и му звъннах.
Много хубаво, ама никой не ми отговори.
След десет минути пак звъннах - пак никой.
Проверих в нета за някакви хостели и намерих един с цена 50 песос.
След още 40 минути звъннах отново - пак никакъв отговор. Всяко неуспешно позвъняване ми вземаше половин песос, така, че реших да не правя повече опити - така и така беше вече 9 и половина. И ето че стигнах първото си замръкване в голям град, без да има къде да спя.

Въпреки хладното, почти студено ветровито време, нощувката в хостел беше само краен вариант. Затова се заех с план А - да изляза от града.
Не знам защо, но бях останал с впечатлението, че градът е разположен по протежение на брега на океана, а в другата посока е тесен. Затова взех да вървя точно напречно. Вървях, вървях, вървях, около 20 минути, но край не само че не се виждаше, ами дори и нямаше признаци да го наближавам.
Отляво ми се стори, че една от пресечните улици свършва нанякъде - въпреки, че мястото изглеждаше като беден квартал, все пак реших да ида да видя какво има там. И там наистина имаше нещо като край на града, само че двайсетина метра след последните къщи започваше нещо като езеро - тресавище или знам ли какво… в тъмното не го разбрах много. На брега му имаше равно място, добро за палатка, но мястото гъмжеше от деца, тичащи наляво надясно, така че и този план се провали.

Май остана само хостела. Тръгнах да се връщам към центъра, но вътрешно се бунтувах срещу този вариант, колкото и удобен да изглежда… това са си 50 песос… 9 евро… повече от тридневния ми бюджет.
Взех да си мисля за един резервен план, който до сега не ми се беше налагало да изпробвам - спане в нечий двор.
Вървейки покрай къщите, оглеждах някоя за подходящо място и само след няколко пресечки намерих - скромна къща, с широко затревено място и няколко западнали постройки зад нея. Но някак не можех да се престраша да попитам. Затова продължих. Само след 1 пресечка, реших, че при всички положения нищо не губя и тръгнах назад. Стигнах до вратата на къщата и почуках силно.
Едно момче се появи и аз  му обясних, че съм беден пътешественик и искам да опъна палатката си в двора му - “няма проблеми” - беше отговорът.
Замъкнах се отзад, опънах палактката на завет и си поспах хубаво през нощта.

На сутринта след като станах се опитах отново да звънна на Адриан, но пак никой не вдигна, затова се насочих да излизам от града. Впечатленията ми за посоката за изход се оказаха напълно погрешни, но набързо се коригирах и тръгнах в правилната посока. Градът се оказа по-голям, отколкото очаквах. Вървях дълго докато стигнах до място, което изглежда подходящо за стопиране. Вятърът беше много силен и студен, и дори се опитваше да вали дъжд. След около 40 минути едно момче ми спря - отиваше до втория град - Толуин - точно на средата на пътя до Ушуая. Говореше добре английски и успяхме да проведем нормален разговор. На около 50 километра след Рио Гранде, пейзажът рязко се промени - изведнъж се появиха дървета, които прерастнаха в гъсти стари ленгови гори, отрупани с лишеи и мъхове. Толуин е много малък - само 6000 жители и прилича повече на село, отколкото на град. Разположен е почти на брега на голямото езеро Фагнано. Момчето ми каза,че до брега на езерото има само 3-4 км и аз реших да ида да го видя, а ако ми хареса и да остана.

Доколкото разбрах, градът се изхранва главно от дърводобив и това е колкото хубаво, толкова и лошо. Изсичането на големи площи от ленговата гора в последните години е променило в голяма степен климата и  вятърът се е усилил значително.

След няколко километра по чакълест път стигнах до езерото, което беше почти огромно, а шумът от вълните, разбиващи се в брега се носеше надалеч. Мястото беше много ветровито и отначало почти бях решил да продължа към Ушуая, но няколко изоставени къщи на брега промениха решението ми.
Досега се е случвало да спя на какви ли не места, повече или по-малко удобни, но никога не си бях намирал къща. А тук имах избор между цели три! Харесах си едната от тях и реших да остана през нощта. Предполагам, че някога тези постройки са били ползвани за туристически цели, защото брега на езерото е местна атракция, а само на 50 метра има къщички за гости, къмпинги и други туристически екстри, но сега те бяха само за мен.

Прозорецът на долният етаж зееше без стъкло, в банята естествено нямаше вода и всички контакти бяха изкормени, но на втория етаж стъклата си бяха на мястото, а гледката през тях беше като от рекламна брошура - заснежените върхове на планините се белееха зад кристалносините развълнувани води на езерото. А като последна екстра имах и легло. Е, беше без матрак, но все пак да не ставаме нагли…
Мястото беше перфектно както за писане на разказ, така и за чакане на залеза, който дойде чак към 9 и половина.

На сутринта вятърът ме събуди - беше толкова силен, че успяваше да разклати дървената къща, а после видях, че дори е успял да отвори вратата, която бях подпрял отвътре с един голям пън. Малко по-късно продължих напред по пътя край брега на езерото и излязох отново на шосето, но на няколко километра след градчето. Времето беше облачно и на всеки 10 минути нов облак се появяваше, и преръсваше ситен дъждец, чиито капки вятърът носеше във всички възможни посоки. Мрачното време, близкото градче с ниските си къщички сред всичките гори наоколо силно ми напомниха на Туин Пийкс - атмосферата беше почти същата. Затова си пуснах саундтрака на Туин Пийкс - да засиля още повече усещането.

Въпреки, че мястото не беше много добро за стопиране заради наклона, един пикап ми спря и тръгнахме към Ушуая. След около петдесет километра пътят навлиза в планинската верига се изкачва до един невисок проход, след което слиза отново надолу. Въпреки дъждовното време заснежените върхове издигащи се край пътя изглеждаха впечатляващи. След още 50 км стигнахме до Ушуая - най-южният град на планетата и единственият град в Аржентина, който се намира от другата страна на Андите.
Добре дошли на края на света !  Е, добре де, не е баш края, защото на юг има още доста острови, но поне не са населени.

В представите ми Ушуая беше малко градче, почти селце, разположено сред горите, но реалността ми разкри един доста голям град, пръснат по хълмовете около брега на канала Бийгъл. Всъщност хълмове не е точната дума, защото това на практика си е подножието на планината - градът на места почти стига до линията на снега. Улиците на места са изключително стръмни и ми е трудно да си представя какво приключение е да се кара зимно време по тях. Някога aржентинското правителство се е опитало да насърчи заселването, чрез премахване на митото върху вносa, но времената са се променили,  и сега основният поминък на града е туризма. По улиците се редуват туристически агенции, магазини за екипировка, магазини за сувенири, хостели и хотели от всякакъв ранг. И тъй като да се намери Couchsurfing хост в толкова туристически град граничи с невъзможността, реших да ползвам за пръв път хостел. Имах нужда от малко пране и почивка, а още повече, че времето беше доста студено и никак не предразполагаше към спане на палатка.

Естествено намерих най-евтиния хостел - The end house - 35 песос (12.5 лв), който се оказа пълен с израелтяни. Не можех да повярвам, как е възможно само в един хостел, в един такъв малък град да има почти 15 израелтяни, които на всичкото отгоре дори не пътуват заедно ! Единствените хора с друга националност бяхме аз, един американец и един бразилец. Останах на това място 2 дена, на вторият от които реших дори да си позволя да си изпържа картофи и наденичка, с което надхвърлих малко бюджета си, но така или иначе по пътя до сега бях успял да карам с по-малко от предвиденото.

Обикновено при престоя си тук хората правят разходка по канала, за да видят колониите от пингвини, морски лъвове и корморани, но това беше прекалено скъпо за мен. Времето пък беше достатъчно мрачно и дъждовно, за да обезсмисли по-продължителен трек из планината, затова се разходих само покрай брега на канала.
На третия ден реших, че се наслушах достатъчно на израелска реч и си тръгнах. Толкова с хостелите - определено са място, което може да предложи някаква почивка за пътника, но определено не са място, което ми харесва.

Bookmark and Share