Задържах се в Рио Гранде повече, отколкото очаквах. Апартаментите на Фернандо и Адриан се оказаха много комфортни и направо не ми се искаше да си тръгна, но естествено накрая дойде време да се разделим. Нарамих багажа и тръгнах към другия изход на града, който беше дори по-далеч, отколкото този към Ушуая. Повечето коли бяха местни - все пак целият трафик към континента се измерва с мерната единица един ферибот в час, а от своя страна един ферибот събира не повече от 6-7 камиона и още толкова коли. Въпреки това, след не-повече от 50 минути един камион СПРЯ. СПРЯ е с големи букви, защото камион да спре на пътя за стопяджия е изключително рядко срещано явление, което ми се случваше едва за втори път.

След около половин километър край пътя бяха застанали момче и момиче, и за мое най-голямо учудване, спряхме да ги вземем. Двама стопаджии се бяхме возили веднъж, но трима - никога. Хубаво, че камионът имаше легло, иначе нямаше да стане номерът. Момчето и момичето се казваха Алекс и Естерелия, и бяха от Франция. Английският им не беше никак добър, испанският им още по-лош, така че в камиона говорехме на 3 езика, а още по-смешното  беше, че аз служех за преводач от испански на английски и в края на краищата никой никого не разбираше както трябва. Доколкото успях да разбера, Алекс и Естерелия прочели книгата на Соня и Алекс Пусен и се вдъхновили да извървят Рута 40 пеш.

Рута 40 е един от най-известните пътища - простира се на 5000 км по цялата дължина на Аржентина, но повечето от южната му част е дива пустош без населени места, а повечето от северната му част е… също пустош :). Двамата обаче изобщо не направили никакво проучване, събрали някакви пари и за 2-3 седмици напазарували разни екипировки, и тръгнали. Още на Tierra del Fuego се сблъскали с реалността и установили, че това което са замислили е почти невъзможно, защото разстоянията са брутални, няма нито храна, нито вода, нито нищо. И ето ги с мен на камиона.

Шофьорът Кристиан беше голям пич и начинът му на говорене беше супер спокоен и интересен. Минахме двете граници с камиона, а някъде малко по-нататък той сви един джойнт, който изпушиха заедно с Алекс. Пресичането на Магелановия проток също направихме с камиона, а двайсетина километра по-късно и тримата слязохме от него, защото всички се бяхме насочили към Пунта Аренас или Пуерто Наталес, а Кристиан отиваше към Буенос Айрес, както може би почти всички камиони тръгващи от Ушуая или Рио Гранде.

Беше вече доста късно, отиваше към залез и решихме да опънем палатките заедно. Естествено духаше вятър, поради което още на кръстовището се заоглеждахме за подходящ подслон. Съвсем наблизо имаше някакви постройки, които приличаха отчасти на хотел, пред който бяха спряни много лъскави пикапи и джипове. На мен ми се стори прекалено луксозно, но Естерелия реши все пак да питаме дали може да си опънем някъде на завет палатките. Двамата се намъкнаха в сградата, къдего ги посрещнаха някакви хора от обслужващия персонал. След 5-10 минути излезе един човек, който явно беше управителят на мястото и се наложи аз да се включа, заради по-добрия ми испански. Обясних му какви сме и за какво се борим и той каза, че няма никакъв проблем да се разположим където си поискаме край сградата, а по-късно да влезем вътре, за да ни сервират вечеря. Ухаа, вечеря… звучеше по-добре от хляб и дулсе де лече… Французите се зарадваха даже повече и от мен. Отзад имаше много добро място, което явно служеше за барбекю и беше заслонено с дъсчени огради - идеално за палатките.
Интересно е колко леки бяха раниците на французите, а още по-интересно е, че двамата спяха в палатка Ферино Лайтент 1, каквато аз имах, но смятам за прекалено малка за един човек. Определено моята раница има нужда от олекотяване…
Вечерята се състоеше от зеленчукова супа, голяма пилешка пържола с ориз и някакъв крем за десерт, и дойде точно навреме, за да ни стопли.

На сутринта оставих двамата да стопират преди мен и час по-късно излязох на шосето. След около 30-40 минути едно камионче спря, помогнах на шофьора да премести един голям двайсет килограмов пакет с месо в каросерията и тръгнахме към Пунта Аренас. Аз обаче слязох на кръстовището, където се отклонява пътят за Пуерто Наталес. Вятърът беше особено силен, а трафикът особено слаб. Опитваше се и да завали. Почти час прекарах там и за цялото това време минаха едва 5-6 коли, но накрая един джип спря. Веднага усетих, че човекът е чужденец - Андреас от Германия. Работел в някаква голяма немска банка, като прекарал доста години в Босна, но решил да попътува, напуснал и дошъл в Чили, където обикалял в последните 2 месеца с коли под наем и самолети. Общо взето, доста високобюджетно пътуване, което отивало към края си. Беше решил да прекара 3 дни в Пуерто Наталес и междувременно да прескочи до Торес дел Пайне.

Когато стигнахме Пуерто Наталес намерихме хотела му - един от най-големите хотели в града, разположен на брега на морето. След това той реши да ме закара някъде към края на града, където да си намеря подходящо място за спане. Задачата изглеждаше сложна, защото градът е изключително туристически и хотелите са буквално на всяка крачка. След недълго оглеждане край шосето мернах една малка заключена къщурка, около която имаше доста поляни и никакви хора. След малко по-подробно проучване установих, че цехчето за неизвестно какво, което се намираше на трийсетина метра вляво, е изоставено и отзад има още по-добро място за палатка. А още по-якото беше, че един от прозорцитe беше отворен. Метнах си там раницата и тръгнах към града да поснимам по крайбрежието. Морето трудно може да се нарече море, защото е по-скоро съвкупност от канали - недалеч навътре има множество големи острови, върху които се издигат планини, покрити със сняг. Във водата плуват черноврати  лебеди и разни други патки, а вятърът брули силно и носи студен въздух и мрачни облаци откъм морето.

По залез се мотах и снимах по брега, и когато минах край хотела на Андреас го видях да вечеря точно до витрината на ресторанта. Той също ме видя и ми махна да вляза. Още когато се разделихме, той ми беше предложил да мина за вечеря и това беше идеалната възможност да се възползвам от поканата. На следващият ден щял да ходи към Торес дел Пайне и се разбрахме, ако искам и аз да ида, да го чакам в 8:30 на шосето към изхода на града. Проблемът беше, че се колебаех много силно - входът на парка е около 30 долара, а на всичкото отгоре съм  бил вече там преди.
Когато отидох към цеха, установих, че пред една от уж изоставените къщички има паркиран бус и лампата свети, което малко ме притесни, но все пак се намъкнах в кухничката на фабриката и легнах да спя. На сутринта се събудих от самосебе си точно 10 минути след изгрева и отскочих набързо до брега за няколко снимки. Колебанията си стояха все същите, но май клонях към неходене до парка. Още повече, че нямах и чилийски пари в мен. Легнах си пак и продължих да спя. По-късно дори реших да не си тръгвам все още от града, а да почна да чета някоя книга. Избрах си 1984 на Оруел, което май не беше добър избор, защото изглеждаше доста депресираща, което пък се подсилваше от студеното облачно време и силните колебания какво да правя. Цяла следобед лежах край фабриката край някакъв контейнер, който ме защитаваше от вятъра. Постепенно назря идеята все пак да ида в парка. Само на стотина километра съм и е срамота да не ида, още повече, че предният път преди две години съвсем не можах да видя целият парк. Вечерта отидох към центъра, изтеглих  пари, напазарувах храна и после отидох пак да чакам за залез край брега. Завъртях се край хотела на Андреас, за да видя дали случайно няма да го засека отново в ресторанта и да го питам дали ще ходи пак към парка.

Извадих късмет - той пак беше там и влязох отново - този път само да поговорим. Не беше сигурен какво точно ще прави, но когато разбра, че твърдо съм решил да ида до парка, реши и той да иде отново, и да ме закара.

Bookmark and Share