На сутринта станах за изгрева, ама този път още по-рано - в 5. Покатерих се по пътеката нагоре до камъка, който носи названието Marador и зачаках слънцето да зачерви върховете, което стана съвсем скоро, но продължи само петнайсетина минути, тъй като от някъде се появиха облаци, които скриха светлината. Слязох към къмпинга и забелязах, че торбите с храната на едните французи, които бяха окачени доста ниско бяха разпиляни по земята. След това легнах да поспя още.

След като се събудих официално, говорих с поляците и се оказа, че една лисица е причината за разпилените торби, а мъжът дори ми показа снимков материал от случката. Всъщност лисицата дори била минала два пъти - явно първият е останала гладна и е минала пак, за да си дояде.

Другата двойка французи - Rejis и Virgini бяха в моята посока и мислеха да спят по средата на пътя между двата къмпинга, тъй като общото разстояние до последния безплатен къмпинг е твърде голямо за 1 ден. Затова аз се групирах с тях и тръгнах надолу. Оказа се, че те са срещнали в Пунта Аренас Alex и Esterelia и са прекарали с тях един ден, след което заедно са стигнали до парка.

Когато стигнахме до първия платен къмпинг, в който би трябвало да има магазинче, се оказа, че такова почти няма. Или по-скоро няма такова, каквото имаше в предния къмпинг, където купих хляба. ЛОШО. Храната ми беше в крайно недостатъчно количество за още 2 дни. Тоест реално няма хляб, имах половин кексче, един шоколад, малко dulce de leche и известно количество бадеми, които поляците ми бяха дали малко преди това. В къмпинга имаха хляб, но се опитаха да ми го продадат за 5000 песос, което е около 10 долара, докато в другия къмпинг цената беше 1000. Аз естествено не купих, след което продължихме напред. Някъде на средата на пътя намерихме добро място за палатките и се установихме за вечерта. Тоя път палатката беше нужна, защото бяхме прекалено близо до склоновете на планината, където се мотаеха тажки облаци и почти постоянно прехвърчаха капки. Недостатъчно за да се нарече дъжд, но напълно достатъчно за да не може да се спи само с чувал.

Rejis и Vivi решиха че имат повече супи отколкото са им нужни и ми дадоха една от техните, с което закрепихме положението за вечерта. На другия ден в следващия къмпинг щях да мисля за нататък - надявах се поне там да има хляб на нормална цена.

След като двамата си легнаха, аз реших да се покатеря по близкия стръмен баир, което като цяло си беше едно безсмислено мазохистично занимание, от което не спечелих почти нищо освен още няколко далечни езера, добавени към тези, които запълваха почти целия пейзаж долу.

Bookmark and Share