Цяла нощ прехвърчаха капки, които общо взето бяха достатъчни само да намокрят палатката, а хубавото беше, че изобщо нямаше вятър. Директно продължихме, защото водата ни беше свършила, а наблизо нямашже никакви реки. След двайсетина минути намерихме голяма река и спряхме да хапнем от каквото е останало от запасите ни.

Към края на пътеката, пътищата ни се разделяха - французите искаха да продължат към Лос Торрес, а аз исках да сляза към изхода, за да ида малко извън парка, където има интересно езеро с хубав изглед. Когато стигнах следващото място, където трябввахсе да има магазин, се оказа че там изобщо няма хляб, затова се принудих да си купя едни обикновени бисквити за 1000 песос (към 2 долара). И точно докато се мотах и се чудех дали да ги купя или не, видях отново Режис и Виви. Отказали се да ходят до горе, защото било облачно и нямало да видят върховете. Затова след малко поехме заедно към изхода на парка - те искаха да идат по една друга пътека, където има гуанацо. От мястото, където се намирахме имаше път, така че направо стопирахме първият камион в движение. Той естествено спря и ни натовари отзад в каросерията, която беше ниска и затворена отстрани. Режис се изкефи - “като животни се возим”:)). Долу на изхода ми връчиха още 2 питки от техните - нямало да им трябват, защото щели да стоят с 1 ден по-малко. Трябва да отбележа, че тяхната диета беше също доста строга - определено недостатъчна за натоварването, на което се подлагахме вече 5 дена.

Много хора чакаха автобуса за Пуерто Наталес, а аз бях убеден, че ще се измъкна лесно на стоп от парка… все пак французите бяха досли на стоп също. Хапнах и дори си купих един хляб за 1900, защото бях зверски гладен и дори и двете питки не бяха достатъчни. Питките естествено бяха гарнирани само с горчица и кетчуп, които бяха основните ми подправки през цялото време… особено когато малкото ми кренвирши и наденички свършиха…

Когато се наядох, прецених, че е твърде рано да излизам от парка и има достатъчно време да ида по пътеката с гуанакото. Горе на скалите все още виждах Режис и Виви да ядат, затова метнах раницата на гръб и се затичах към тях. Хвърлих я в една падинка край пътя и тръгнахме нагоре. Пътеката беше много лесна, а съвсем скоро видяхме и първото гуанако, после още едно, още едно, няколко гонещи се в далечината и по едно време… цяла долинка пълна с животни. Двамата отдавна ме бяха оставили, защото се мотах твърде много със снимането, така че останах сам. Стоях в долинката много време и гледах животните. Общо взето не се страхуват от хората - оставят те да се доближиш на около 7-8 метра и ако опиташ да се приближиш повече, просто отстъпват малко по-далеч. Винаги има някое гуанако по високите хълмове наоколо, което се оглежда за пуми, а останалите кротко си стоят долу. От време на време сравнителната тишина се разцепва от пръхтенето и реването на гонещи се със дива скорост двойки. Въобще красота.

Трябва да отбележа и удивителният брой кости, които срещнах по пътеката. Не зная дали са следствие от нападения на пума, или някаква друга смърт, но бяха наистина много. На това място паркът свършва и има телена ограда, която за гуанако изобщо не е пречка, но въпреки това, видях на две места останки от животни, които са направили погрешен опит за прескачане и са оплели краката си в телта… предполагам че смъртта по този начин е изключително бавна и болезнена… ако не от пума, то навярно от глад.

Когато наближи вечерта слязох до входа на парка, напълних си вода и тръгнах по пътя към езерото, където исках да спя. Духаше доста неприятен вятър, защото няма почти нищо, което да го спира в този район. След около 5 км стигнах езерото и тръгнах по брега му да търся място. Когато вече стана наистина тъмно, най-накрая бях открил мястото - нямаше изгледи за дъжд, така че отново щях да спя само с чувала. На около 300 метра на брега имаше спряни множество каравани.

Когато станах на сутринта за изгрева, установих, че върховете са скрити в облаци, но така или иначе пак беше красиво. А като за капак, в единия край на соленото езеро имаше ято фламинго.

Стегнах багажа и зачаках от рано. Някои от караваните се изнизваха, затова се опитах да ги стопирам, но нещо не искаха да ме вземат. Откъм парка пък нямаше никакъв трафик. Почти всичките каравани бяха германски, с няколко изключения от Австия и Холандия. Явно бяха голяма група, която прави пресичане на двете америки.

Най-накрая една от тях спря и ми каза да питам една от другите, защото вероятно имат място. Бяха останали само 3, така че попитах общо - казаха че няма проблем, само трябвало да оправят някакъв проблем по едната - не искаше да завърти стартера. След двайсетина минути я поправиха и тръгнахме.

Движехме се много бавно - с около 30 км/h заради лошия неасфалтиран път и големината на колите. След не знам колко километра най-накрая стъпихме на асфалт, но тогава колата с проблема спря - генератора не зареждал акумулатора и той свършил. Наложи се да ги теглим до Церро Цастило, където е граничният пост с Аржентина. Цялата група отиваха към Ел Цалафате, където всъщност и аз трябваше да ида, но нямаше как, тъй като си бях оставил голяма част от багажа във фабриката в Пуерто Наталес.

След като ме оставиха, чаках само 1 минута и едно момиче с пикап ми спря и ме откара до града. Името и беше Каролина - каза че работела за някаква голяма фирма - кланица и подбирала купуването на агнета от естанциите. Попитах я за заплатата и - каза че работата и изисквала више образование и вземала около 1200 EUR месечно. Испанският и беше удивително разбираем, а самата тя доста разговорлива, така че останалите 50 км до града бяха много приятни. Остави ме на около 2 км от града, след което се отправих към фабриката да си взема нещата и да видя какво ще правя по-нататък.

Bookmark and Share