На сутринта станах в 7, събрах багажа и излязох пред хотела да чакам Мария, която пристигна след 5 минути с такси. Тръгнахме към изхода на града, обсъждайки стратегията за стопиране. Опитахме да махаме преди изхода, но след 15 минути аз настоях да повървим още малко, за да филтрираме локалния трафик. Времето беше хубаво, а след двайсетина минути една жена, работеща на летището (като Фернандо), ни качи за петнайсетина километра до разклона. Там почакахме още двайсетина минути, през които главно обмисляхме как да изнасяме патагонски камъни за продан, или поне как да ги наредим на пътя, та да ни спрат колите. Повечето трафик беше към летището, но най-накрая един пикап спря и ни закара до следващия разклон. Там беше спрял един камион с крави и чакаше нещо. Ние пък зачакахме следващия си шофьор. Няколко коли ни сигнализираха, че отиват наблизо, а после се появи и друг камион, в който говедата бидоха прехвърлени. След още доста време чакане едно такси спря и ни взе към Ел Чалтен - на около 180 км.

В Чалтен времето беше лошо - планината беше скрита в облаци, духаше вятър, а из въздуха летяха дъждовни капки в произволни посоки. Хапнахме малко и тръгнахме нагоре. Няколкостотин метра по-нататък изкарах от багажа си ненужните неща, сложих ги в две влагозащитени торби и ги скрих в храстите. Пътеката не беше трудна и въпреки тежките раници напредвахме бързо. Някъде по средата на пътя спряхме, защото Мария искаше да си направи мате. От тук нататък Мария ще бъде наричана Маша, както реших долу-горе на това място на пътеката. Та Маша живяла до 13-тата си годишнина в Москва, когато майка й спечелила зелена карта и емигрирали в Щатите. Първо живели в Ню Йорк, а сега живеела в Сан Франциско и била нещо като музикален агент, въпреки че е завършила биология. Привечер стигнахме до къмпинга под Серо Торе и опънахме палатката (моята). изглеждаше, че е достатъчно голяма, за да ни побере. През нощта времето беше дъждовно, а вятърът на моменти дори плашещ, но гората наоколо убиваше силата му и единственият проблем, който имахме, беше влитащият в палатката пясък.
Когато алармата ми иззвъня в 5 и нещо, навън все още валеше, така че продължихме да спим до 11 и нещо, когато Маша стана и излезе. Чух, че се заговори с някого навън. Беше Куун - 21-годишно момче от Холандия, което също обикаля на стоп из Аржентина.

Маша отново се зае да си прави мате и постоянно отваряше и затваряше палатката, в резултат на което ципът нещо се повреди, а аз започнах леко да се изнервям от невнимателното й отношение към него.
Следобедът решихме да идем до панорамната точка над езерото, въпреки че всичко, което можехме да видим от там в това облачно време, бе ледникът, спускащ се от планината. За сметка на това разходката беше забавна, защото вятърът беше просто неописуем. Въпреки всичкия ми натрупан до сега ветрови опит, тук нещата бяха с едно ниво нагоре. Имаше моменти, в които беше трудно да се ходи, и други, в които беше дори опасно, защото вятърът беше достатъчно силен, за да те събори, ако не си внимателен. А ние се навеждахме напред подпирани от поривите и крещяхме. По едно време ни мина безумната идея да идем на отсрещната страна и да се опитаме да вървим по ледника, което изискваше първо да минем някак без осигуровка по едно стоманено въже над реката, а после да преминем и няколко много стръмни сипея и да открием как точно да се качим на ледника. Когато се върнахме в къмпинга, дъждът се засили, а и бяхме вече достатъчно мокри, за да се откажем от идеята. При всички положения обаче идеята беше крайно лоша, защото ходенето по ледник без котки в подобен вятър може да бъде изключително опасно - цепнатините на ледника са достатъчно дълбоки, за да не можеш да излезеш… никога.

На следващата сутрин не се чуваше дъжд и в 5:20 излязох да видя дали ще има изгрев. Серо Торе се извисяваше в цялото си величие чист от облаци. Събудих Куун и отпраших към езерото да снимам. Изгревът естествено си заслужаваше всяка от дъждовните минути, прекарани в палатката и единственото, за което съжалявах, беше, че Маша проспива този красив момент.

След час се върнах да си доспя, а към обяд решихме да събираме багажа и да отиваме към къмпинга под Фиц Рой. Времето за момента беше добро, но отиваше към влошаване. През почти цялото време аз вървях по-напред, за да си пея, слушайки музика, а Куун и Маша си говореха назад.
Когато срещнахме Куун първия ден, той имаше само малка палатка, която изобщо не била влагозащитена, поради което той мислеше да търси сухо място под някоя скала, но като по чудо, една от палатките в къмпинга се оказа изоставена и той се приюти в нея, а сега я мъкнеше към следващия къмпинг - триместна тежка палатка само за 1 човек.

Малко след като опънахме палатките, започна да вали отново, но слабо. След като хапнахме стабилно леща с ориз, Маша и Куун решиха да е разходят и аз тръгнах с тях. Насочихме се към мирадор Пиедрос Бланкас - място, от което се вижда едноименният ледник и малкото езеро под него.
Гората беше красива по почти мистичен начин, а някъде там видяхме и голям кълвач с ярко червена глава.
Въпросното малко езеро лежеше в гол, обсипан с огромни каменни блокове улей, резултат от една нощна експлозия преди 60 години, причинена от натрупаното напрежение в ледника, който в момента се спускаше високо от скалите над езерото. Когато стигнахме до мирадора, направихме подобаващите снимки, макар че времето не беше никак подходящо, след което отнякъде се промъкна идеята да идем по-близо до езерото. Деляха ни един много стръмен и дълбок склон, една неголяма, но студена река и въпросният улей, пълен с каменни блокове. Когато видях колко много трябва да се спуснем до реката (съответно да се изкачим обратно после), меракът ми се изпари, но Маша и Куун бяха здраво навити и на мен не ми остана нищо друго, освен да тръгна с тях.
Първите няколко десетки метра от наклона бяха лесни, но в долната част се откри рязко отсечен сипей, който изглеждаше малко опасен. Въпреки всичко, след кратък оглед намерихме подходящо място и внимателно се спуснахме до реката.

Сега пък трябваше да намерим място за пресичане. Тръгнахме нагоре - на места беше по-тясна, но много буйна, а на други по-широка, но подозрително дълбока. Брод обаче не се виждаше. Куун успя да намери някакво място, където прескочи половината река с цената на мокри обувки, а ние с Маша продължихме да търсим място, като вече спорехме дали въобще да го правим - вече се здрачаваше. Най-накрая избрах едно място, свалих обувките, чорапите и панталоните и прегазих ледената вода, идваща от топящия се километър нагоре ледник.
Знаех, че за Маша няма да е проблем, защото имала тренинг с къпане в студена вода от малка, но тя нервничеше, защото не можеше да навие крачолите си по-нагоре от коляното, а водата надхвърляше с малко моето коляно. Все пак успя почти без да се намокри, а Куун някак допрескочи с още малко намокряне.

Тогава погледнах часовника - беше 10:10, което значи поне половин час след залез, когато е облачно и дъждовно през целия ден, губиш представа за времето. Сега започнахме да спорим дали да продължим до езерото или направо да се връщаме към къмпинга, но по другия бряг на реката. Аз настоявах за второто, защото смятах, че езерото е на поне 30 минути, което значи катерене по камънаци в тъмното, но двамата бяха непреклонни, затова продължихме. Някои от блоковете бяха наистина огромни, а помежду им зееха големи дупки. Някъде сред и под тях реката, започваща от езерото, си проправяше път надолу.

Куун вървеше отпред, а Маша след мен, когато изведнъж я чух, че изкрещя. За стотни от секундата помислих, че е паднала, но почти веднага осмислих съпровождащия звук от нещо дребно, търкалящо се по скалите. Беше само фотоапаратът й. Измъкнал се от вътрешния джоб на якето й, когато се навела, и сега се намираше във водата в една тясна дупка между две големи скали.

Настроението на Маша, което през всичките дни се менеше по-често от патагонското време наоколо, сега беше повече от лошо. Искаше да извади апарата, но се страхуваше да бръкне в цепнатината. Започнах да събличам якето и полара си, за да бръкна аз, а тя продължаваше да крещи да бръкна направо така (което беше невъзможно), защото ще потънел (нещо, което отдавна беше станало). Цепката беше изключително неудобна, а водата вътре ледена, но след известно ровене и светене с челника успях да извадя апарата. Само след 10 мин. бяхме при езерото и Маша сияеше от щастие, че сме успели. Направихме си снимка и тръгнахме обратно.
Аз бях единственият човек, който носеше някакъв багаж, а също и челник, който още когато се стъмни връчих на Маша. Все още не беше пълен мрак и можех да подскачам по белите каменни блокове без светлина - вървенето по подобни камънаци винаги е било лесно за мен. Не обаче и за Маша. Тя вървеше бавно след мен, плахо подбирайки пътя си при всяко слизане от камък на камък и ползваше ръцете си. В един момент стигнахме до много голям блок и двамата с Куун слязохме, но тя се изплаши, въпреки увещанията ми, че е лесно (каквото и беше), и тръгна да търси друг път, но след 5 минути се върна, все още ядосана, изплашена и неискаща да мине от там. В крайна сметка я убедих, че може и тя слезе.

Бяхме вече към края на улея, когато отново чух крясък зад себе си - този път от Куун. Беше стъпил накриво и сега лежеше на земята и крещеше. Притесних се, че си е счупил нещо, но се оказа, че не е толкова сериозно и може да върви. Най-накрая тръгнахме нагоре по реката, където скоро открихме и следи от пътека. Маша отново беше в добро настроение, когато виждаше каменните пирамиди. Тя ни водеше, защото вече беше наистина тъмно, а светлината беше в нея. Започна да вали по-силно, а на места пътеката беше кална и пресичаше малки поточета, което отново опъна нервите на Мария. Оплакваше се, че ще намокри обувките си и ще се разболее, започнаха да възникват спорове как ще разберем, че сме стигнали до къмпинга, защото вървим по другия бряг. За мен нямаше никакви проблеми, защото знаех, че в един момент ще пресечем пътеката за Лагуна де лос Трес, която води и до къмпинга. Двамата обаче продължиха да нервничат.

Кулминацията настъпи, когато открихме разклон на пътеката - една водеща наляво и пресичаща поточе и една нагоре, както и жълта стрелка, сочеща точно в посоката, от която идвахме. За мен нямаше съмнение, че къмпингът е някъде съвсем близо напред и трябва да продължим наляво, но Мария и Куун започнаха да твърдят, че сме го минали, че пътеката нагоре води към Лагуна де лос Трес, а жълтата стрелка сочи към къмпинга. Аз бях сигурен, че стрелката сочи към ледника, от който идваме и се опитах да ги убедя, че отсрещният бряг е твърде стръмен, за да сме близо до къмпинга. Маша обаче взе да излиза извън релси и да прави нелогични неща. Не искаше да прескочи едно поточе и да слезе към реката да гледа за мост, не искаше да ме послуша, не беше способна да вземе спокойно и логично решение. Куун също изглеждаше прекалено изнервен, за да мисли трезво. Аз се чувствах напълно спокоен и уверен в правотата си, поради което реших, че е крайно време да взема нещата в свои ръце. А в случая “нещата” беше челникът ми.

Когато го взех и им казах да ме изчакат 5-10 минути да проверя пътеката, Мария полудя напълно. Започна да крещи по мен и да ме псува, а аз почти без да обръщам внимание тръгнах да видя накъде води пътеката. След левия завой тя се разклоняваше отново… една към плоското каменисто речно корито и една нагоре. Проверих към коритото, но пътеката се изгуби, а тъмнината не позволяваше да видя мост в далечината. Мария продължаваше да крещи и сметнах, че трябва да се върна при тях без да проверя другата пътека.
Мария вече звучеше отчаяно и дори не мислеше логично. Обвини ме, че съм им изгубил 20 минути (реално бяха 7-8), поиска си бутилката за вода и апарата си (който беше в моята раница), и почти разплакана каза, че не иска да ходи никъде с мен, че ще тръгне нагоре, за да стигне до Лагуна де лос Трес, след което да слезе обратно до къмпинга. Нещо безмерно нелогично - въпросното езеро трябваше да се намира на час и половина път, на 450 метра по-високо, по трудна и стръмна пътека, а ако това беше въпросната пътека, то нямаше никакъв смисъл да се качва, за да слезе отново тук.

Проблемът за мен не беше как да намеря къмпинга, проблемът беше, че нямах представа как да се държа с Мария и как да я успокоя. За сметка на това успях да убедя Куун, че трябва да проучим следващите стотина метра от лявата пътека. Мария обаче изпадна в пълно отчаяние. Седна под едно дърво и обясни, че ще спи там. Оставихме я, въпреки крайното й нежелание и продължихме напред, като само след 50-60 метра открихме табелите. Върнах се за нея и някак успях да я убедя да тръгне. Само след 15 минути и няколко крясъка “Не ми свети в очите”, насочени към мен, стигнахме до къмпинга и се намърдахме в палатката. Първо помислих, че няма да иска да спи при мен, но нямаше такива изгледи. Аз бях в отлично състояние и направо си легнах, а тя започна да си прави супа, за да се стопли. Въпреки всичко, накрая предложи и на мен, но аз отказах, чувствах се обиден от псувните й.

Цяла нощ валя, освен това беше значително по-студено от предните нощи. Усещах, че на Мария й е студено, но въпреки това държи дистанция и не иска да се притисне и стопли в мен, както предните нощи.
Целият следващ ден премина в безвремие. Валеше почти непрекъснато, а Мария ми говореше единствено когато искаше да се отместя нанякъде, за да бръкне в раницата си. Лежахме вътре и мълчахме. Към 7 и нещо вечерта тя ми заяви, че се чувства в капан и иска да слиза към Чалтен, но не го направи. Час по-късно свари леща и, след като се наяде, ми предложи. Аз отговорих, че не съм гладен, на което тя отвърна, че не е за глада, а за стопляне, след което аз все пак се съгласих и хапнах. Усещах, че й е студено дори с дрехите в чувала - навън беше 4-5 градуса, валеше силно, а въздухът беше максимално влажен. Попитах я дали иска от моята топлина и тя се съгласи. Заврени в чувалите, се притиснахме един в друг и стената, поддържана през целия ден, рухна за секунди. Мария стана отново Маша, която се усмихва, глези и закача на руски с мен. Дъждът продължаваше да се сипе, все по-силно и силно, но вътре вече беше топло, а Маша каза, че се чувства щастлива, че потоците вода, които вятърът събаряше от дърветата, падат върху палатката, а не върху главите ни. След което до 1-2 през нощта си разказвахме вицове, пускахме черни шеги относно израилтяните през две палатки, хилехме се и най-важното - беше ми разказано за всеки един ресторант в квартала й в Сан Франциско. След което дрямката ме налегна и заспахме.

На сутринта времето беше малко по-добре, но все още преваляваше слабо. Маша не искаше да чака повече, беше се примирила, че няма да види Фиц Рой по изгрев. Куун също искаше да се връща. Аз обаче имах храна поне за още един ден, така че реших да остана.

Когато Маша си събра багажа, палатката ми се стори голяма, колкото футболно игрище, но и също толкова празна. Но няма как, така е когато се пътува, трябва да се свиква с постоянните срещи и раздели. Аржентинската двойка, която ни съпътстваше още от първия къмпинг също бяха решили да останат до другата сутрин. Те идвали на всеки 6 години да се любуват на червения изгрев, но тази година изглеждаше, че няма да имат късмет. В къмпинга останаха само 7 палатки, а хората, които правеха еднодневни преходи Чалтен - Лагуна де лос Трес, също намаляха. Времето ставаше още по-студено. Прекарах деня главно в писане и излежаване, като от време на време излизах да се разтъпча. Липсата на Маша се усещаше и през нощта - в палатката беше значително по-студено от преди. На сутринта, когато стана време за изгрев, навън беше тихо. Когато си показах главата обаче, разбрах на какво се дължи тишината - просто не валеше дъжд, както обикновено, а сняг. Честит първи сняг! Тъкмо навреме, какво е Коледа без сняг. А Коледа наближаваше, оставаха само 2 дни, или 1, в зависимост как ги броим. Засега се придържах към решението да продължа по Рута 40, но нямаше да е лошо да изчакам да мине празника. Когато аржентинците си тръгнаха, ми оставиха храна - бисквити, 2 домата, 3 портокала и хляб. Така можех да остана още един ден.

Към обяд облаците се поразчистиха, вече не валеше нищо и аз тръгнах към Лагуна де лос 3, ако не по изгрев, поне да я видя през деня. Така можеше да преценя и дали си струва да се качвам по изгрев, ако случайно има такъв на другия ден. Пътеката бе стръмна и преодоляваше денивелация от 450 м. В горния край все още имаше неразтопен сняг от предните дни, а при самото езеро снегът бе дълбок между 5 и 25 см. Лагуната все още бе частично скована от лед, а над нея мощно се издигаха Пойнтсенот и Фиц Рой, излизащи от време на време за малко от облаците. След като слязох долу, тръгнах към злополучното езеро и ледник да щракна някоя снимка, а и да видя пътеката през деня. На дневна светлина нещата изглеждаха почти хумористично. Мястото, на което се карахме, се оказа на не повече от 50 метра по права линия от моста, но той просто не се виждаше от тази точка. Камъните край езерото обаче и на светло си бяха опасни и, когато тръгнах обратно и срещнах едно момиче, реших да я изчакам, защото започна да ръми.

Когато се върнах в къмпинга, там палатките отново се бяха нароили като гъби след дъжд. Една група израилтяни ме осведоми, че прогнозата за идния ден е добра и щели да станат в 4, за да се качат горе по изгрев. Хапнах и отидох да проуча още едно място - лагуна Капри - на около 50 минути, след което се прибрах и легнах да спя. Нощта отново беше много студена. Станах в 4 и нещо, но въпреки че не валеше, Фиц Рой беше частично в облаци и нямаше смисъл да блъскам 1 час и половина нагоре. По склона обаче вече проблясваха светлините на израелските челници.

Малко преди изгрев отново станах и излязох да снимам. Въпреки облаците, за около 10 минути имаше нещо като изгрев, а после се върнах да спя, Към 10 и половина станах и започнах да събирам багажа. Беше 24 декември - добро време за добро хапване в някой хостел. Докато сбирах сергията, някакви хора дойдоха да ме питат дали имам излишна храна. Когато тръгвали от Чалтен, си забравили своята. Имах около 800 грама ориз, който се чудех какво да правя, един кекс и пакет сушени… май сливи. За тези неща, плюс солничката ми, която мъкнех още от България, хората (шведи) ми дадоха 40 песос, въпреки че за ориза не исках нищо. Това си беше направо страшна сделка.

Докато слизах по пътеката, вятърът брулеше здраво (както и цялата сутрин преди това) и носеше из въздуха редки снежни пелени. Два часа по-късно бях по улиците на Чалтен в търсене на евтиния хостел, който ми бяха казали израилтяните.

Bookmark and Share