26.12.2009

Утрото беше почти слънчево… ако не броим тъмните облаци, които се задаваха откъм посоката, в която щях да се запътя. Изнесох се от хостела към 10 и нещо, минах през супермаркета да купя свещ, за да има с какво да разпаля огън, ако ми се наложи и тръгнах към изхода на Чалтен. В главата ми се въртяха разни мисли за дълго пешеходстване по първите 300 км от Каретера Аустрал, затова не бързах да стопирам.

Извървях около 6 км, когато започна да вали. Сложих дъждовните панталони и дъждобрана и продължих, но не след дълго усилващият се дъжд и 25-те килограма на гърба ми успяха да ме вразумят и опънах палеца. Няколко коли ме подминаха, но една спря и ме откара на 18км напред. След това с помощта на още една изминах остатъка от общо 37-те километра до Лаго Десиерто. То се оказа предпочитана от аржентинците туристическа дестинация, макар, че ми е трудно да разбера какво толкова интересно намират там - просто едно дълго 12км и тясно езеро, около което се издигат 2 планински рида, по чиито била се белее снегът. На единият склон дори имаше малък ледник. И тъй като мястото е извън националният парк “Лос Гласпарес”, собствениците са задействали машината за пари. Трек до “ледника” - 16 песос. Разходка с корабчето до отсрещния бряг - 75 песос.

Моята цел беше точно отсрещния бряг, където се намира аржентинският граничен пункт. Авив ми беше казала, че е успяла да мине без пари с лодката, но когато аз стигнах там, тя тъкмо отплаваше, така че нямах дори шанс да опитам.

За сметка на това, на единия бряг на езерото има пътека - точко като за бедняци. Изненадата обаче беше, че “единият бряг” се оказа от другата страна на реката, която се оттича от езерото, а въженото мостче е разрушено…е почти. Въжетата все още стояха, макар и странно провиснали.

Пресичането беше ако не сложно, то поне плашеща и малко опасна задача и ако не беше момчето, продаващо билети за лодката, нямаше да зная как точно да пресека.

Системата беше следната - стъпваш на ниското въже, а се държиш на високото. Пресичаш бавно първите 3 метра, където горното въче е прекалено ниско и хлабаво. И тук е критичната точка - едната ръка, трябва да се прехвърли на другото горно въже, което е опънато, но доста високо. И като за капак, някъде точно по средата, въжето, върху което ходех привисна достатъчно, че да си накисна обувките в реката. И цялото това цирково майсторство и голяма раница на гърба и малка на гърдите.

Последвалата около 15-16км пътека може да се опише долу горе по следния начин:
1. Намиране на вярната пътека измежду няколко сходни
2. Баир, баир, надолнище, баир (да се повтаря произволен брой пъти)
3. Пресичане на поточета и реки чрез издирване на подходящото място за прескачане от камък на камък или върху мокро полупрогнило паднало дърво (повтори 7-8 пъти)
4. Газене из кал и заблатени пътеки, и поляни с елементи на изненада (когато уж изглежда сухо, ама не е)
5. Баири и надолнища. Опа, това май съм го писал вече.
И като за по-голяма романтика, през цялото време валеше нещо средно между дъжд и сняг.

След 4 часа мазохизъм, най-накрая стигнах до жандармерията. Същите войничета, които бяха подслонили Авив за 3 дни, и с които тя беше ловила риба. Много хубаво, ама с мен не бяха чак толкова гостоприемни. Нито ме нагостиха, нито ми предложиха вино. Единственото, което изкопчих беше възможността да опъна палатката под един навес, което също не беше малко, предвид продължаващия валеж.

На сутринта беше слънчево. Ура!!! Дори Фицрой се виждаше в далеченита под необичаен ъгъл. Събрах багажа, минах да ми подпечатат паспарта като междувременно разбрах, че капитана ми е казал да спя в колибата, а не под навеса и тръгнах към фаза 2 - пресичане на самата граница, която се намира на 7 км по една пътека. Само след няколкостотин метра нагоре обаче, реших, че времето е много добро и мога да остана целия ден в очакване на добър залез и изгрев на Фицрой, който се издигаше над синьото Лаго Дасиерто.
Това беше добра възможност да изсуша обувките и да започна нова книга. Като най-подхождащо на околните пейзажи избрах едно фентъзи - Белгариада.

Денят отмина, нощта също но нямах късмет нито със залеза, нито с изгрева. Сутринта беше облачна и под заплахата от валеж събрах къмпинга още в 7 и половина и продължих напред. След около 2 км намерих канадеца с колело, на когото бях помогнал малко предния ден. Той все още закусваше. Неговата задача беше малко по-сложна, защото трябваше да мине пътеката 3 пъти - един път с дисагите, един път празен и още един с колелото.

Тази пътека беше значително по-лека от предната и след час и половина стигнах до самата граница, където се мъдреха две табели - “Добре дошли в Чили” и “Добре дошли в Аржентина”.

Оставаше последната фаза - да извървя останалите 14 км по чакълен неизползван път до чилийсия граничен пост. Тук проблеми нямаше, ако не броим болките в раменете и накрая и в краката. Пътят се вие през ленгови гори, а почти през цялото време валеше сняг (или поне тукашния им еквивалент, който представлява дребни зрънца лед).

Към 2 и нещо вече получавах чилийския си печат, а след 5 минути пристигна и канадецът. Чилийски жандармерия беше по-официална от аржентиската, но все пак човекът ми каза, че километър надолу на брега има малка къщичка, в която мога да спя.

Въпросната къщичка се намираше точно на пристанището и представляваше нещо като бунгало. Банята не работеше, на пък имаше печка на дърва. Канадецът си опъна палатката на брега въпреки поканата ми, а аз напалих печката, тъй като ставаше все по-студено и дъждовно. След 2-3 часа отнейде се появиха двама израелтяни, които се присъединиха към мен.

Първото нещо, което обикновено правех при срещата с някого беше да питам какво знае относно цената на лодката. До сега бях чул много различни цени и нищо ни изглеждаще сигурно. Авив спомена 80 долара, аржентинските войници казаха 25 долара, канадецът също смяташе, че е 80, а аз пък бях видял в един гайдбук, че е 45. Израелтяните, чиито имeна бяха Макс и Коби пък имаха разпечатка от сайта на Вийя О’Хигинс, в която също пишеше 45 долара, но тя изглеждаше, че е от миналия сезон.

По-интересното обаче беше, че Макс и Коби нямаха пари. Те също бяха срещнали Авив и също като мен се надяваха да минат аванта. Още по-интересното беше, че те очакваха още двама израелтяни на следващия ден, които също под влиянието на Авив имали същия план.

Внезапно в главата ми се очерта една не особено розова картина. Може би бе възможно един човек да мине без пари, но цели 5 - просто изключено. А за момента никак, ама никак не исках да се връщам обратно, затова реших все пак да изчакам лодката, за да видя какво ще стане.

На следващия ден времето като по чудо се оправи. Спах до 12, а израелтяните до 3-4. По-късно привечер отидохме до жандармерията - Макс искаше да ги пита дали ще е възможно да им услужат с храна, ако се наложи да се върнат обратно. Отговорът беше “не”, но имало една къща на брега, от където можело да се купи хляб.

Точно в този момент пристигна един около 50 годишен автралиец с жена си. Пресекли границата с още един човек, но багажът се оказал много тежък и го изоставили някъде по пътя на около 10 км назад. Сега искахада намерят човекът, който извършва транспортиране на багажи с коне срещу заплащане.

След малко се появиха и останалите двама израелтяни и така станахме петима в колибата. Обсъждахме стратегията - основната идея беше да кажем 200 долара за петимата или нищо. Като цяло изглеждаше нелоша идея и трябваше да изчакаме идния ден да я проверим.

Основния проблем, който започна да се очертава, беше, че има твърде много хора, които ще платят пълната сума, така че лодката ще има достатъчно приход, за да ни откаже 200 долара. Другият проблем за мен беше, че вече сме 6 човека, които ще стопират на един и същи път, по който се движат изключително малко коли.

Вечерта с Макс отидохме до “къщата с хляба”, която също е и нещо като къмпинг и хостел. Там заварихме австралиеца, който отчаяно се мъчеше да се разбере със собственика с помоща на жестове и мимики без нито дума испански. Ние влязохме в ролята на преводачи и изяснихме и цените и ситуацията с багажа му. Рикардо, човекът с конете, щеше да отиде да го вземе сутринта. По-важното беше, че разрахме, че цената със сигурност е 80 долара.

Когато на другата сутрин пристигнаха още двама израелтяни, с намерениято да стопират по Каретера Аустрал, моето желание да ида там взе силно да отслабва.

Израелтяните са странно стадо. Да, стадо е може би най-точната дума. След като завършат тригодишната си военна служба се хващат за около година на работа и след това се сурват да обикалят по света, като “света” е главно Южна Америка. Дотук добре, но това, което не ми харесва е стилът им на това пътуване. Обикновено се движат на групи, събират се със сънародници, шумни са и ходят на абсолютно едни и същи места. Точно затова и почти всеки израелтянин говори за Карeтера Аустрал - като график, по който който трябва да мине.

Когато лодката пристигна в 11 нямаше възможност да се говори с капитана, но пък успях да поговоря с двойка французи, пътуващи с тандемен велосипед. Като цяло бяха разочаровани от Каретера Аустрал, като това се дължеше главно на почти постоянно дъждовното време - нещо, което подозирах през цялото време. Когато е дъждовно, облаците са скупчени ниско и почти всички върхове са скрити в тях. Французите бяха на мнение, че едва ли ще успеем да се пазарим с капитана. Мястото набира популярност и тази лодка е единствения начин да се прекоси езерото, така че фирмата е монополист и слага каквито си поиска цени. 80 долара за 3 часово пресичане е безумна цена. Още по-безумно е почти двукратното увеличение спрямо предната година.

Сега лодката вземаше туристи (австралийците), за да ги разходи до някакъв ледник, след което, около 5 щеше да се върне, за да вземе хората, искащи да пресекат езерото.

Междувременно израелтяните полудяха и двама от тях се метнаха в езерото да плуват. Успяха да преплуват 20-30 метра и крещейки излязоха полувкочанени.

В 5 лодката се върна, а израелтяните заявиха - “ние сме от Израел и знаем как да се пазарим, остави това на нас, след което трима от тях влязоха при капитана.

В следващите 15 минути говориха с него, като по лицата им се четеше, че няма да я бъде. В крайна сметка единственото, което успяха да спазарят бе да платят половината сега и половината като пристигнат вав Вийя о`Игинс, което не зная как точно щеше да стане, защото там няма банкомат. Това беше единствената възможност да продължат, защото почти нямаха храна да се върнат. Аз обаче твърдо отказах - нямаше никакъв начин да пълня джоба на някой самозабравил се печалбар. А и имах храна.

На раздяла Коби ми връчи един пакет корнфлейкс и аз тръгнах обратно по пътя на мъченика. Времето беше облачно, но не валеше, и въпреки, че раницата ми беше с почти същата тежест успях да мина всичките 21 километра до аржентинската жандармерия почти без почивка. В 11:10 вечерта, когато тъкмо започваше да вали пристигнах и директно се шмугнах в колибата с конските седла и лопатите, където прекарах дъждовната нощ.

На сутринта минах да ми подпечатат паспорта, след което видях, че французите с колелото са опънали палатката си в горичката, заедно с още една палатка. В нея също имаше една френска двойка - всички чакаха лодката, която да ги прекара през Лаго Десиерто. Заобиколната пътека е просто невъзможна за колело.

Помолих ги да ми вземат раницата с тях и да я оставят в жандармерията на отсрещната страна, защото израелтяните ми бяха казали, че капитана на лодката иска пълната сума на билета дори само за една раница.

Обратния път около езерото ми отне 3 часа и половина, и беше малко по-лесно от предния път, защото потоците не бяха толкова пълноводни, а аз носех само 4-5 кг. Дори пресичането на падналия въжен мост беше по-лесно, а нивото на реката бе с поне 15 см по-ниско. От другата страна си взех раницата и втората минала кола ме качи и върна обратно в Чалтен тъкмо навреме, за да напазарувам храна за новогодишната нощ и идните дни, в които щях да опитам началния план - Рута 40.

И така завърши съвършено безуспешния опит да стопирам туристическа лодка - резултатът бе 70 извървяни километра за 4 дни и още 2 дни чакане.

Bookmark and Share