Двамата французи ми бяха казали, че са отседнали при някаква жена от CouchSurfing в Пуерто Наталес и тъй като никак не се чувствах комфортно в затворената фабрика, а и имах нужда от баня, реших да ида до някой интернeт, за да драсна едно съобщение. После минах през супермаркета за малко храна и докато хапнах, получих дълъг отговор на испански, от който общо взето разбрах, че май няма проблеми. Отидох на адреса, който Глория ми беше дала и там ме посрещнаха мъжът и, и един руснак горе долу на моята възраст. Казах им, че искам да остана ден-два и те ме пратиха да си взема багажа, който бях оставил вав фабриката.

Глория живее със съпругът си Оскар и четирите си деца в къща, която е едновременно и кръчма и хостел, само че всички хора, които приютява са от CouchSurfing. Когато се завърнах с раницата в къщата бяха пристигнали и двама холандци - момче и момиче, а руснакът Алекс чакаше приятелката си Карина, която трябваше да се върни от Торес дел Пайне на следващия ден.

Малко по-късно отидох до магазина и напазарувах картофи и други продукти и се заех да приготвя вечеря за всички - картофи на фурна. Да сготвиш храна за 12 души се оказа доста по-бавна работа, отколкото очаквах и накрая към 1 през нощта седнахме на голямата маса да вечеряме.

На следващият ден реших да остана и спах до късно. Когато станах, холандците си бяха заминали, но не след дълго се появи нов човек - американката Стейси, която се оказа доста интересна. Пътувала от доста месеци из Южна Америка - главно Перу и Чили, като дневния и бюджет беше долу горе като моя - 5 долара на ден. Интересното беше, че тя изкарваше парите си чрез изработка и продажба на гривни, обеци, гердани, и други подобни неща, направени от конци, сухи семена, тел, ценни камъни. Основния и метод на придвижване бил стопа, но на някой места използвала и автобуси. Всичките и неща бяха окачени на едно табло, направено от ПВЦ тръби и плат. Този начин на изкарване на пари ме заинтересува страшно много, защото самият аз съм опитвал да плета гривни от конци преди много години и знам, че ми се отдава.

Дъщеричката на Глория обаче беше още по-въодушевена и показваши стоката на Стейси на всеки новопристигнал човек в слeдващите 2 дни. На другия ден решихме да идем да опитаме да продадем нещо. Беше неделя, но и нещо повече - беше изборен ден за президент, и парламент. Първата идея на Стейси беше да идем близо до училището, в което беше изборната секция, но наоколо имаше полицаи, поради което отидохме на главната улица и седнахме на един ъгъл.

Най-евтината гривна струваше около 1000 песос, което е 2 долара, така че няколко продажби са достатъчни за деня, но това е само теоритично, защото не всеки ден можеш да продаваш.

Заедно с нас беше и Алисон(малката), която се забавляваше с двата флага на Стейси, предназначени за жонглиране. Час по-късно аз и Алисон се върнахме в къщата да обядваме (макар, че беше вече 3 и половина), но преди това купих на Стейси хляб и 2 банана, тъй като тя имаше само 1000 песос, а и искаше да остане да продава. В крайна сметка за деня успя да продаде една гривна за 1000, една за 2000 и направи расти на брадата на един израелец за 2000.

Вечерта се появиха двете французойки, които се очакваше да си върнат от парка, както и приятелката на Алекс. Хората около масата отново бяха много, но този път реших да сготвя леща чорба. Всички искаха да сготвя нещо българско, но проблемът беше, че тук не може да се намерят нито чубрица, нито джоджен, така че се наложи да подправя лещата с шарена сол, която си нося от България.

На следващия ден мислех да си ходя, но сутринта все още не се чувствах готов. Пред мен стояха няколко трудни избора. Първият беше по-лесен - през коя граница да се върна в Аржентина - тази при Серо Кастийо или тази при Рио Турбио. Втория избор стоеше по-далеч във времето, но ме тревожеше повече - накъде да поема след Ел Чалтен - по безлюдната, красива и дъждовна Каретера Аустрал в Чили или по безлюдната и суха Ruta 40 в Аржентина. Каретера Аустрал изглеждаше доста трудна за достигане, защото изискваше преминаване на 30км почти неизползвано шосе, след което 15км заобикаляне на езеро, още 10км пеш през горите до границата и накрая 45$ за лодката, с която се пресича едно голямо езеро.

Рута 40 изглеждаше по-достъпна, но Алекс ме беше казал, че са опитали да я минат с Карин и са чакали на едно място 3 дни, докато мине изобщо кола.

Така или иначе, не се чувстах готов да тръгна и прекарах деня в писане на разказите за Торес дел Пайне. Междувременно Тес и Марион, двете французойки бяха заминали да стопират към Ел Калафате, а на тяхното място пък се появиха Али - полу американка, полу чилийка и нейният приятел , полу американец, полу мексиканец, чието име не запомних. Вниманието на малката Алисон се насочи изцяло към Али и най-накрая можех да си говоря със Стейси без някой да ни прекъсва на всеки 2-3 изречения.

Стейси искаше да иде до парка, но не само, че нямаше пари, ами и кашляше доста лошо, заради което мислеше първо да иде до Пунта Аренас, за да опита да си потърси работа на някое туристическо корабче, а после да се върне в Пеурто Наталес, за да иде в парка.

На мен пък ми се налагаше да олекотя някак раницата си. Изхвърлих всички кутии от лекарствата, разших и махнах компресионните ленти от торбичката с чистите дрехи, изхвърлих един бански костюм, дадох единия си термоклин, една малка хавлийка и едни чорапи на Стейси, която им се зарадва много.
Също така зарязах слънчевия душ, както и сгъваемото легенче и най-накрая реших да си разделя с бензиновия котлон, който се очертаваше изобщо да не ползвам. Дадох го отново на Стейси, за да се опита до го продаде някъде.

На следващия ден вече бях готов да продължа. Сбогувах се с всички и хванах пътя.

Bookmark and Share