Road Tales

11.01.2010

Хостелчето  в Койяйке на практика беше обикновена къща, чиито стопани са отделили две стаи за гости.  Важното беше, че имаше интернет и цели два компютъра.  Сайтът имаше спешна нужда от ъпдейт и още от вратата се заех с това.  В къщата имаше две момчета от Аржентина – единият барабанист, а другият фотограф и режисьор, живеещ в Швейцария.  В момента обикалял Южна Америка и снимал някакъв документален филм.  Приликата му с Джак Спароу от “Карибски пирати” беше много голяма и дори косата му беше оплетена на расти.  Скоро щял да участва в някакъв фестивал в Буенос Айрес именно заради тази прилика.

Следващият ми ден в къщата беше прекаран изцяло на компютъра, а на втория ден все още не се чувствах готов да продължа.  Още повече, че имах купени мляко и брашно, и желание да осъществя отдавнашния си план да направя палачинки.  За пръв път в живота си.  Онзи французин в хостела в Чалтен ми беше обяснил как и ме беше предупредил, че първата палачинка винаги се прецаква.  До този момент в представите ми битуваше заблудата, че палачинките са нещо свръхелементарно.  Още със слаганета на първата лъжица брашно в млякото обаче тази заблуда беше разбита – много повече от самото брашно, за чието разбиване очевидно ми трябваше миксер или пасатор.  За щастие хората имаха пасатор и сместа стана готова след петнайсетина(!) минути.  Първата палачинка стана по-зле, отколкото очаквах, с втората се чувстваше значително подобрение, а след четвъртата вече ги обръщах със замах.  В крайна сметка си извадих заключението, че е по-добре да ги ям, отколкото да ги правя.

После продължих с висенето на компютъра  – смятах да си изплатя цената на нощувките със себестойността на нета, ако трябваше да го ползувам в  някое кафе.  Успях дори да си сваля последното ЕР на Pain of Salvation – нещо, което очаквах вече един месец.  Докато си преслушвах музиката, двете лапетии, които бяха дошли в къщата заедно с една жена, се лепнаха за мен с неистовото желание да ми говорят нещо и да ми вземат слушалките да чуят какво слушам.  Бяха малки и изобщо не разбирах фъфленето им, а те от своя страна сякаш изобщо не искаха да разберат моето “не ви разбирам” и продължаваха да упорстват.

На  третата сутрин си тръгнах и се насочих към изхода на града в  северна посока.  Пътят до Пуето  Айсен е асфалтиран, така че има повече трафик и не ми се наложи да чакам изобщо.  Втората минала кола ме качи и с нея стигнах до един разклон, където бяха заели позиция двама израелтяни – Ели и Гилад.  Всъщност не помня добре името на втория, но за по-лесно ще бъде Гилад.  Оказа се, че имаме общи познати – Макс и Коби, както и самата Авив.  Те останаха направо шокирани от разказа ми за премеждията край Лаго О’Хигинс.  Освен това ме разпитаха какво мисля за израелтяните и когато им описах нещо като профил на израелския пътешественик, се хилиха бая, защото всичко беше точно така.

Не  чакахме кой знае колко, когато спря едно камионче и ни натовари в каросерията.  След като бях видял толкова хора по каросериите на пикати и камиони, най-накрая и на мен ми се случи.  В тази част пътят не беше кой знае колко красив, но беше забавно.  Слязохме в едно селце – Вийя Манингуалес – и зачакахме, говорейки си.  Малко по-късно се разделихме на около 100 метра, за да бъде по-лесно, но втори камион мина и пак ни натовари отзад тримата. Този път обаче дори не знаехме за къде е камионът.  Важното беше, че отива на север.  То и без това нямаше почти никакви разклони.  Хубавото време беше добре дошло, защото тази каросерия нямаше брезент, за разлика от предишната.  Камионът караше като бесен по чакъления път, а прахът, който вдигаше след себе си, замъгляваше редуващите се наоколо върхове.  Най-накрая пристигнахме – на някакво място, което дори не беше отбелязано на картата.  Представляваше няколко колиби и една пясъчна кариера сред пищната зеленина на горите наоколо.  Мястото ми харесваше и не ми пукаше, че никоя от малкото минаващи коли не ни спира.

По  някое време едно раздрънкано  пикапче, натоварено с прогнили дърва, спря, но имаше място само за мен, а и отиваше до пристанищното  селце Пуерто Сиснес, което значеше само 18 км в моята посока.  Вътре се возеха един възрастен човек и един по-млад, като и двамата изпитваха желание да ми говорят на английски, въпреки че не можеха хич добре.  На разклона за Пуерто Сиснес слязох, но там извършваха ремонтни дейности по пътя и пикапчето трябваше да изчака известно време.  Аз пък реших, че нищо не ми пречи да видя селцето и се качих отново.  Този път водеше на 35 км в западна посока и растителността наоколо се промени.  Хълмовете бяха много стръмни и заоблени, гъсто обрасли с няколко вида високи дървета и онова приличащо на бамбук растение, което местните наричат каня.  Влагата наоколо направо се усещаше през стъклата.  В момента не валеше, но всичко край пътя беше наводнено.  В този район падат годишно около 4000 мм валежи.

Пуерто  Сиснес не беше кой знае колко красиво  място, може би заради облачното време.  Купих малко хляб и тръгнах към гробището, което видях на идване.  То беше на около километър навън и имаше огромен навес – нещо крайно необходимо, ако исках да нощувам в това приличащо на джунгла място.  Въпреки че беше почти мръкнало, все пак опитах да се върна до разклона и една окъсняла кола ме откара дотам.  В тъмното при колибата на кръстовището проблясваха два челника и веднага разбрах чии са.  Ели и Гилад се бяха добрали дотук с помощта на някакво автобусче, защото дълго никой не им спирал.  Те си бяха опънали палатката в колибата, чиито покрив беше пробит, а за мен имаше много по-яко място – нещо като коридорче на едно бунгалце от другата страна на кръстопътя.  Там дори не се налагаше да опъвам палатка.

На  сутринта валеше ситен дъждец и джунгловидната гора плуваше в мъгли и облаци.  Аз все още не си правех труда да стана, защото виждах израелтяните да стоят край пътя – по груби сметки, направени в просъница, бяха минали две или три коли в нашата посока.  Доста по-късно, когато вече бях станал, пристигнаха още едно момче и едно момиче.  Бяха приятели на Ели и Гилад, но това не променяше факта, че вече сме 5 души.  Дилемата се разреши час по-късно, когато една кола спря и човекът обяви, че има място само за един – тоест за мен.  Мъжът и жената в колата бяха германци, живеещи в Чили от 5 години.  Мъжът преподавал история в някакво немско частно училище във Виня дел Мар.  Бях учуден колко много знае за България и колко много неща ме разпитва.  Докато си говорехме, се придвижвахме по невероятно лошия път сред дъждовните гори.  Пътьом спряхме в резервата Келон, където има един ледник, разположен над висока отвесна скална стена, но времето беше толкова облачно, че рейнджърите казаха, че няма да видим нищо и ние продължихме, подминавайки група от 5-6 израелтяни, подскачащи и махащи под дъжда, очаквайки избавление от това място.

Германците  ме оставиха в Пуюуапи – съвсем малко селце на брега на голямо езеро.  Мястото не беше достатъчно очарователно, поради което престоят ми там се сведе само до чакането на изхода му.  Там чакаше и един чилиец – търговец на часовници и разни евтини бижута, който обикаля района на стоп и се опитва да продава нещата си.  Той ми сподели, че не харесва израелтяните, защото нямали респект към местните.

Не  минаваха почти никакви коли и  след час и нещо чилиецът реши да иде малко назад, за да чакаме поотделно. Едва стигнал до новото си място, същите германци минаха и го подбраха.  Мен пък ме подбра един камион, пълен с дърва, и подремвайки стигнах до Ла Хунта – малко по-голямо селце, чиято главна улица беше разкопана, заради полагането на някакви големи отводнителни тръби.  Насочих се към изхода, за да намеря изоставената постройка, за която ми беше казал чилиецът.  Беше нещо като стара бензиностанция – мръсна и ветровита.  Опънах палатката вътре, хапнах и малко по-късно си легнах.  Сутринта ме събудиха ръмжащите камиони, изнасящи пръст от изкопите.  Пообиколих магазинчетата в търсене на храна, чието разнообразие по тези места е минимално, но за сметка на това на максимални цени, а по-късно, когато времето се подобри значително, реших да се разходя.  Тръгнах по един страничен път, който криволичеше недалеч от една много пълноводна река.  Наоколо, сред зелените ливади с пасящи крави, тук-там се издигаха самотни дървета със странни начупени корони.  Слънцето пробиваше отвреме навреме през белите пухести облаци и даваше на зеленината онзи искрящ цвят, характерен за късните слънчеви следобеди.  В далечината се откри един заснежен назъбен връх, допълващ пейзажа почти до съвършенство.  Бях извървял неусетно почти 5 км, когато настъпи магическото време на залеза – да, този беше от магическите залези, от тези с много атмосфера.

На  връщане, по средата на пътя, едно пикатче спря и ме откара до селото.  На другия ден отново бе облачно и по обед се инсталирах да чакам.  Два часа по-късно един пикап спря и ме откара 70 км на север до може би най-малкото селце, в което бях попадал – Санта Лусия.   Наоколо се издигаха огромни заоблени хълмове, покрити с непроходима дъждовна гора.  Тук трябваше да взема решение – дали да продължа към Футалеуфу и да приключа с Каретера Аустрал, или да ида до Чайтен – градът, евакуиран вследствие изригването на едноименния вулкан преди 2 години.  Реших все пак да ида до този град – изглеждаше твърде интересно, за да го пропусна.  Коли обаче почти не минаваха, за спиране да не говорим, и когато на пътя се появи един японец на колело, свирих отбой и си опънахме заедно палатките на една поляна – тъкмо започваше да вали.

Японецът, чието име естествено не помня, тръгнал  да качва Аконкагуа, ама не си намерил  партньор и решил да се захване  с друго приключение – купил  колело в Сантяго и се насочил  на юг.  Това беше сгоден случай да разбера цената на велосипедите и да обмисля евентуално прекосяване на Боливия и Перу по този начин.

През  нощта валя доста и когато най-накрая към обяд реших, че е спряло и мога да сгъна палатката, японецът отдавна беше заминал.  На кръстовището заварих четири момчета от Чили, които не след дълго взеха някакъв автобус.  После пък се появиха един израелтянин, а след него две израелтянки, всички отиващи в притивоположната посока.  Аз пък отидох да снимам на едно близко място, което бях намерил предния ден.  Когато се върнах, тримата се бяха преместили към другия изход на селото, а под навеса чакаха Ели и Гилад.  Точно по това време открих, че от Койяйке насам съм снимал на 1 Мps и дълго псувах, след което отидох да си повторя някои от снимките, въпреки че вече я нямаше добрата светлина.  По-лошото беше, че снимките от Ла Хунта нямаше как да бъдат повторени.  Нищо, здраве да е.

Междувременно се появи още един стопаджия –  чилиец, само дето никой не спираше.  Аз пък дори не чаках, ами обикалях насам-натам.  Привечер някакъв микробус спря и поиска 3000 до Чайтен и тримата се съгласиха, а аз отказах и продължих да се мотая наоколо.  След час и нещо, когато наминавах край кръстовището, три коли спряха за нещо, аз махнах на едната и ме качиха.  Бяха аржентинци от Калета Оливия, онова градче на източния бряг, край което бях спал в тръбата край пътя.  Един мъж, сестра му и майка им.  Докато си говорех с тях, за пореден път се убеждавах колко по-чисто и разбираемо говорят аржентинците, въпреки странния си акцент.  Чилийците говорят бързо и замазано и в повечето случаи трябва да полагам сериозни усилия, за да ги разбера.