5.01.2010

Ситуацията изглеждаше абсолютно идентична като при Лаго О’Игинс - все още имах само около 25 евро в чилийски пари и около 20 в аржентински. Въпреки това, този път определено бях решен да продължа. Дани имаше достатъчно чилийска валута, така че му продадох аржентинските си пари и вече се чувствах почти богат. Е…все още не бяха достатъчно, за да се чувствам сигурно, но при всяко положение беше по-добре.

Рано рано тримата се наредихме на изхода на града да чакаме преди тълпата израелтянr, нощуващи в Лос Антигуос, да ни застигне. Излизащите коли се брояха на половината пръсти на едната ръка на сакат стругар, но въпреки това след около час се намери едно място в едно камионче отиващо към Кокран. Късметът естествено беше за мен. И така поех по дългата, дъждовна и красива Каретера Аустрал - опитът на Пиночет да свърже с път всички части на Чили. Всъщност първите ститина километра след Чиле Чико не са част от този път, но бяха по-впечатляващи от всички, което видях.

Тесният неасфалтиран път в началото минаваше през редица каньони, прокопани в скалите, след което се издигна до най-високата си точка, от където се откри спираща дъха гледка.
Отпред се жълтееха сухите треви и храсти, няколкостотин метра по-ниско се синееше огромното езеро General Carrera, а зад него се редяха заснежените върхове на Андите. Пътят продължи да лъкатуши по скалите на единия бряг на езерото, като на места изглаждаше колкото труден за направа, толкова и опасен. Едно немнимателно движение на волана може да те запрати на няколкостотин метра надолу в пропастта. А шофьорът на камиона караше като на рали.

За щастие 190км и 5 часа по-късно пристигнах в Кокран, на чийто изход чакаха…двамата израелтяни, приятели на Макс и Коби, с които чакахме лодката на Лаго О’Игинс.

След като се заговорихме разбрах, че самите Макс и Коби, както и италианецът Стефано са също в градчето. Освен това били успели да свалят цената на лодката на 45$ след като говорили със собственика на фирмата във Вийа О’Игинс. След това прекарали Нова Година в селцето и полека лека се измъкнали, минавайки през вечнодъждовният Тортел, където дори няма улици, а само дървени пътеки и мостове.

Толкова дъждовно място определено не исках да посещавам, затова реших, че ще тръгна на север. Но първата задача беше да изтегля пари. Хубаво, ама банкоматът в Кокран беше идентичен с този в Чиле Чико - и не само, че не работеше с Visa, ами въобще не работеше в момента. Докато се мотах наоколо срещнах Стефано, който беше в още по-тежко финансово положение. Беше се нагласил да звъни в Италия да му пращат пари през Western Union. За негов късмет обаче няколко трудолюбиви чилийци оправиха банкомата (този му бил втория ден в ремонт) и той закърпи положението.

Междувременно двамата чакащи израелтяни бяха изчезнали, така че оставаха един французин и двама чилийци. Въобще още от този момент се очертаваше голямо чакане по този път.

Двамата със Стефано решихме да опънем палатките на един хълм над градчето и после отпразнувахме оправянето на банкомата и хубавото време с вино, което той беше купил за целта. След като падна мрак той изпрати отминаващия ден с диджеридото си и легнахме да спим.

На сутринта той си събра нещата малко по-бързо от мен и когато около 40 мин по-късно слязох до мястото за чакане, него вече го нямаше. Двамата чилийци обаче довтасаха след петнайсетина минути, но около 40-50 минути по-късно аз се заприказвах с едни току що пристигащи французи и изпуснах една кола, която ги взе. След още час, час и нещо една кола спря и за мен. Беше около 65 годишна жена, отиваща към Кояйке - доста голямо разстояние, по време на което можех да реша къде да сляза.

Първите стотина километра ми бяха вече познати, след което пътят продължи по западният бряг на огромното езеро. Някъде около малкото селце Рио Транкило беше толкото красиво, че ми се прииска да сляза, но подскачащите край пътя 4-5 израелтяни набързо ме отказаха. Това определено изглеждаше като място, удобно за закучване. А и мисълта, че нямам кой знае колко пари в мен също подпомогна решението ми да продължа. По време на пътя на два пъти спирахме за малко, така че успях да направя някоя и друга снимка. Времето за момента изглеждаше добре - облачно, но без валежи. В един участък от пътя растителността се промени - появиха се растения с огромни листа, подобни на репей, а също и нещо като бамбук. Дъждът, който заваля обясни промяната. След още няколко десетки километра отново настъпи промяна - този път в обратна посока - навлязохме в сравнително сухият район на Вийя Сорро Кастийо.

Тук се издига едноименният връх, в чието подножие има пътека, така че трябваше да реша дали искам да остана. След известно двоумене реших да продължа към Кояйке, но в следващите 4 км промених решението си, слязох от колата и се върнах пеш в селцето.

Беше слънчево, но духаше зверски вятър. Тръгнах по един черен път, който трябваше да води по някакъв начин до пътеката към планината и някъде в покрайнините на селото намерих закътано място край реката, където реших да се установа. Това установяване трая доста по-дълго, отколкото планувах в началото.

На следващия ден времето все още беше добро, но върхът беше скрит в облаци, поради което реших просто да си почивам и да чета книгата си. След обяд дори събрах смелост да се измия в реката - нещо, което Маша не успя да ме накара две седмици по-рано.
Казвам измия, а не изкъпя, защото истинското къпане в тези реки е просто невъзможно. Почти всички идват от някой ледник няколко километра по-нагоре и температурата на водата не надвишава 3-4 градуса. Поради това къпането се състои от многократно плискане с вода, като главата е най-трудна.

По-късно реших, че мога да напаля огън и да изпека месо, което и направих, но вместо очакваните вкусни и сочни мръвки се получи нещо жилаво и особено трудно за дъвчене, което дори не беше вкусно. Поне беше топло.

Но втория ден вече знаех къде точно е пряката пътека до върха, на пък беше дъждовно, така че реших да ида да видя скалата с отпечатъци от ръце, оставена от местните индианци Техуелче преди 3000 години. Така и не разбрах защо точно са ги направили, но освен на това място такива отпечатъци има и край Чиле Чико, както и из Аржентина. Цветовете са червено, зелено и бяло, а за получаването им са ползвали естествени багрила, едно от които е урината. През същия този ден ми дойде идеята да си зареждам книгата в туристическата информация, която също така ползвах и за място, където да постоя на топло и да си поупражнавам чилийския с момичето, работещо там. Нощта мина без огън.

Слезващият, трети ден бе уползотворен почти изцяло в четене, а на четвъртият времето отново беше добро и беше крайно време да се кача в планината.

Пътеката беше малко законспирирана - започваше в двора на една къща само на десетина метра от лагера ми. Това не беше официална пътека, но местните я използват активно да водят групи туристи с коне нагоре. Началната информация беше 4 часа пеш, но реално се оказаха 2 часа и половина, макар и да беше доста стръмна - денивелация около 1000 метра за около 6-7 км. Самият връх отново беше в облаци, но това нямаше значение, гледката наоколо беше достатъчна да го компенсира. Горе бяха само двама израелтяни, които бяха прекарали нощта недалеч от моята палатка.

След като слязох долу реших, че пак ще паля огън вечерта, така че купих картофи, които да изпека. За разлика от месото те се получипа доста добре и внесоха разнообразие в кремвиршовата ми диета.

През нощта като по традиция отново валя, ката че към обяд успях да пакетирам все още влажната палатка и да изляза на шосето да чакам. Други стопаджии нямаше, но също нямаше и кой знае колко коли, а дори и тези, които минаваха не спираха.

След около 5 часа и едно обилно преваляване с вятър, което успя да намокри всички под навеса на спирката ( като “всичко” бях аз и раницата ми), аз все още продължавах да си чакам. От запад идваха нови тъмни облаци, под които се стелеше дъжд, а вече наближаваше времето, по което трафикът почти изчезва. 5 дена престой на това място бяха предостатъчни, така че мисълта да опъвам отново палатката и да изгубя още един ден в чакане въобще не ми се нравеше. Беше крайно време и да ъпдейтна сайта, така че когато едно бусче ми спря и поиска 3000 песос (преди това едно друго ми поиска 5000, след което намали на 4000), се съгласих и поех останалите стотина км. до Кояйке.

Пътят беше асфалтиран, а планините наоколо загубиха острите си форми и приеха по-заоблен вид. Една ярка дъга украси хълмовете над някаква естанция.

Около 7 и половина вървях по улиците на Кояке в издирване на хостелчето с интернет, за което ми беше казал един израелтянин.

Bookmark and Share