Малко преди стъмване стигнахме до Чайтен и първите хора, които забелязах на улицата бяха Ели и Гелад. Слязох от колата и тръгнах с тях да огледаме разрушената част на града.

На 1 май 2008 година малкият вулкан, който преди това местните смятали за обикновена планина изригнал. Било през нощта и пепелта толкова бързо покрила всичко, че било невъзможно хората да напуснат града с колите си - евакуирали ги на сутринта с кораби. След известно време насъбралатаа се в планината пепел заприщила много от потоците, образувайки малки водоеми и при един проливен дъжд цялото количество вода се отприщило и тръгнало към града носейки всичката пепел. Реката придошла, разширявайки коритото си до 200 метра, разрушавайки улици и къщи по пътя си.

Когато вървяхме през града вулканът все още димеше над сивеещите планини наоколо. Част от града изглеждаше почти нормално, ако изключим пустеещите къщи, но другата част, там където е минала реката е унищожена. Вървяхме по улици, утъпкани в пепелта, от която стърчаха останките на погребаните къщи. Други къщи, разположени близо до коритото на рекатга бяха частично или изцяло пометени. Пристанището в града все още работи, стотина души продължават да живеят там - без вода, с електричество от генератори. Защо - само те си знаят, може би няколкото надписа, които видях изписани по стените обясняват всичко “Аз обичам Чайтен” и “Чайтен не се заменя, нито се продава”.

Нощта прекарах в огромна стая в луксозен хотел с панорамен прозорец към залива в океана. Естествено беше изоставен и вратите му зееха отворени за всички желаещи - безплатно. Нощта беше огласяна от странните звуци на някакви птици или жаби и не чак толкова странните звуци на бръмчащи генератори.
На сутринта обиколих по-сериозно града, за да поснимам, което не беше възможно вечерта, а около 10 двамата израелтяни бяха излезли да чакат. Докато ида за раницата до хотела, те вече бяха изчезнали, а на мястото им чакаха момче и момиче от Аржентина. Аз обаче отидох до изхода на града, където имаше спирка и зачаках там. Трафикът се състоеше почти само от местни коли, които сновяха напред назад. Един пиян чичка на няколко пъти се спира да ми обяснява, как имал път към Пуерто Карденас, ама първо трябвало да поиска от някого бензин, а накрая каза, че бензинът щял да дойде на другия ден. Другото интересно беше един камион, който идваше към града. Докато разсеяно гледах към него, видях, че от каросерията му стърчи дълго желязо - към метър и половина навън. Помислих си пак разсеяно - това ще удари паркирания край пътя пикап и точно в този момент желязото се трясна с пълна сила в колата и изхвърча от камиона. Той спря и се върна назад, а при пикапа вече се събираше малка тълпа зяпачи, наред с бързо пристигналата полиция. Само след 5 минути по същия път се зададоха двама колоездачи, които ми разказаха, колко близо минало желязото край тях. Това беше същият камион, който беше катастрофирал в канафката предната вечер. Явно не му вървеше на шофьорът, нито на собственика на пикапа, който беше с потрошени задни светлини и смачкана врата и преден калник.

Късно следобед една кола с аржентинско семейство ме откара до Пуерто Карденас, където под навеса на спирката чакаха Макс и Коби, които за последно бях видял в Кокран. Те чакаха обаче в другата посока и скоро ги взеха. Аз пък реших да преспя под навеса и да видя дали на другия ден времето няма да е по-добро. Селото, ако изобщо можеше да се нарече село, се състоеше от няколко къщи, но въпреки това можеше да се купи хляб в една от тях. Изобщо по цялата Каретера Аустрал хлябът се прави на място - никой не си прави труда да го разкарва с камиони. В градчетата обикновено има панадерии, или се пече хляб в супермаркетите, а в по-малките села може да се купи от някоя къща, която служи за панадерия. В такива случаи в минимаркетите няма хляб.

Сутринта времето наистина беше по-добро, до такава степен, че поне не валеше… непрекъснато. (Не мога да се сдържа да обясня колко е трудно, когато ти се ходи до тоалетна, а дъждът не иска да спре). Постопирах, постопирах и след като никой не спираше, рекох поне да повървя и да щракна някоя снимка пътьом. След 5 км, тъкмо когато дъждът се усили до неприятни размери, един пикап ме съжали и продължих пътуването си през дъждовната гора от вътрешната страна на прозореца. Подминахме Санта Лусия, където гъмжеше от стопаджии и спряхме за малка почивка на срещуположната страна на езерото Йелчо. После продължихме към Футалеуфу. Удивително е, колко бързо се променя пейзажът с придвижването в посока изток-запад. Само 50-60км са достатъчни, за да сменят дъждовната гора с по-рядката ленгова гора, а планините да станат по-голи.  Във Футалеуфу духаше здрав вятър и се задаваха облаци - по всичко изглеждаше, че ще вали.

Чайтен в Google Maps

Изригването на вулкана в Чайтен

Bookmark and Share