Футалеуфу е малко градче на 40км от границата с Аржентина, което има около 2500 жители. Почти с пристигането ми силните пориви на вятъра довяха дъжд, по времето на който извърших няколко дейности - разговорих се с една английска двойка велосипедисти, хапнах и накрая поупражних чилийския си с момичетата в туристическата информация. Привечер тръгнах към изхода на градчето да търся място за спане. Намерих го на половин километър - под покрива пред вратата на местната дискотека, която представляваше една самотна дървена постройка, очевидно затворена в момента.

По времето на моя престой в града течаха празници и всяка вечер на една сцена на главната улица биваха прожектирани видеоклипове и музиката гърмеше, въпреки, че нямаше кой знае какво присъствие на зрители. Основната атракция обаче щеше да бъде на по-следващият ден - документалният филм “Патагония без язовири”. Вече на няколко пъти бях виждал плакати с този надпис и бях поразпитал местните за какво става дума - очевидно няколко големи компании искат да постоят 5 огромни язовира из тези части на Чили за енергийни цели. Група хора с най-различни професии са се обединили в организация, която да се противопостави на строежите, които по тяхно мнение ще имат сериозни последици върху природата и живота на местното население. Тази тема ми беше интересна, затова реших да остана в града и да видя филма.

Станах късно, помотах си из града, хапнах, минах през интернета и то стана следобед. Хванах един черен път и излязох на няколко километра. Времето беше слънчево и топло, а жълтите и зелени цветове направо искряха под лъчите на следобедното слънце. Когато се върнах в градчето, позяпах малко “купона” на главната улица и към 10 и нещо тръгнах към дискотеката да спя. Бяха ми казали, че е отворена само в края на седмицата, а беше четвъртък, така че нямаше проблеми. Този път обаче само опънах шалтето и спалния чувал - нямаше нужда от палатка. След около час фаровете на една кола ме осветиха. Колата спря, но никой не излезе от нея. След 5 минути пристигнаха още 2 коли и народът се изсипа от тях. Под светлината на фаровете една лелка ме осведоми, че ще се наложи да стана, защото ще отварят дискотеката. Въх…хубава работа…трябваше да търся друго място посред нощ. Лелката ми предложи да си опъна палатката отстрани в двора, но предвид хората и шума наоколо, реших все пак да потърся друго място. Събрах надве натри нещата си и излязох на шосето. Точно от другата страна беше летището, което представляваше една писта и една постройка, служеща за чакалня, но пред входа и имаше място покрито с покрив, така че се разположих там.

На сутринта пристигнаха четирима работници, които ме събудиха с “добър ден”, но аз не намерих за нужно да стана докато те обикаляха насам-натам подготвяйки се да правят някакви ремонти по настилката на пистата. Малко по-късно пристигна още един човек, който ми каза, че трябва да стана, защото съвсем скоро ще кацнe самолет и ще пристигнат хора и не изглеждаше добре, ако има някой да спи на входа.

Пораздигнах се, след което постоях още време седнал на пейката, разговаряйки с този човек. Разпитах го за вулкана, за язовирите и доста още неща. Когато вулканът е изригнал, Футалеуфу е бил покрит с доста сериозно количество пепел която хората почистили, но край пътищата все още имаше останала доста.

После пристигнаха и самолетите - единият беше свръх миниатюрен и освен пилота в него имаше само още един човек, а другият беше по-големичък и имаше няколко пътника.

Най-накрая реших да ида към града. Пробвах да мина през интернета, но нямаше ток в целия град, заради някакви ремонти по мрежата, така че се опнах на полянката в парка, за да се опитам да нарисувам нещо, но съвсем скоро се появи едно момиче, което се опитваше да ме агитира за рафтинг. Реката Футалеуфу е считана за една от трите най-добри реки за каякинг и рафтинг в света, на цената беше много висока. След като и казах, че ше отивам към Аржентина, тя ми предложи да ми обмени чилийските пари в аржентински и отидох с нея до офиса на фирмата, в която работеше. Оказа се, че тя е от Канада и дошла да поработи тук през летния сезон. Фирмата е на американецът Джош, който бил един от първите хора, опитали каякинг в тази река преди 17 години.

В офиса имаше и един дебел чилиец, които се оказа доста печен и ми разказа за доста места из Чили, където има пътеки из планините.

Междувременно аз започнах да се позамислям за рафтинга. Щеше ми се да пробвам, но цената си оставаше висока. Накрая реших - ако ще пробвам някога рафтинг, по-добре да е в една от най-добрите реки в света, отколкото в Струма. Така поне наистина ще знам дали ме кефи или не. Освен това Карин (канадката) ми каза, че мога да си опъна палатката в двора отзад без пари. Нещата бяха ясни - на другия ден ме чакаше рафтинг. А в двора отзад, където пребиваваха още няколко американци, гъмжеше от малинови храсти, които бяха отрупани с узрели малини. В следващите 2 дни изядох толкова малини, колкото не съм ял поне 5 години назад.

Вечерта излязохме за документалния филм. В него общо взето нещата бяха обяснени по следния начин:
Две големи, чужди компании, които са намесени сериозно в енергетиката на държавата, искат да построят 5 мегаязовира на няколко от най-големите реки в чилийска Патагония - Бакер и Паскуа. Естествено след това има нужда да бъдат построени и далекопроводи с обща дължина 5000км. Чилийското правителство подкрепя проектите, защото индустрията има нужда от енергия. Организацията “Патагония без язовири” обаче смята, че язовирите са крайно ненужни и последиците от тях изобщо не са проучени и включени в проектите. А основните последици според противниците на язовирите са: Унищожаване на местообитанията на Huemul (животно подобно на елен); наводняването на огромни площи, с което ще бъдат унищожени гори; промяна в микрофлората на реките, които вливат огромно количество фитопланктон в океана; загрозяване на пейзажа с далекопроводи и не на последно място - тотална промяна на живота на местните хора, поради миграцията на хиляди работници. Целта на филма е да образова и покаже на хората, че реално за тях няма никаква полза от язовирите, защото разкритите работни места ще бъдат заети от хора, имащи нужната квалификация, а такива сред местните няма. Един от основните източници на доходи за хората тук е туризмът и те се страхуват, че с построяването на язовирите потокът от туристи ще намалее, защото те идват заради непокътнатата природа, а някои, за да практикуват водни спортове по засегнатите реки.

Дали ще има язовири зависи главно от това, дали хората щи продадат земята си, което пък зависи доколко знаят за бъдещите последици. При всички положения, едно от най-красивите места на земята е изправено пред голяма опасност.

На другия ден към 1 на обяд бяхме готови за рафтинга. Моите сърафтери бяха петима аржентинци, които правят някаква велосипедна обиколка из района. Освен нас, в микробуса се нагъчкаха двама американци и един перуанец, които работят във фирмата, а шофьорът беше Джош. С две думи, игла да хвърлиш, на човек ще падне. Така подредени като сардини в консерва минахме около 20-30км и пристигнахме до началната точка, където Джош има нещо като голяма колиба, почти къща. Пичовете ни обясниха, че по повечето реки не само в Чили, ами и в други държави се практикува рафтинг без кой знае какви мерки за сигурност, но Футалеуфу е доста сериозна река и мерките за сигурност са доста по-високи. Заедно с рафта щеше да се движи катарафт и четирима каякиста. Водата в момента беше доста висока, което било малко по-опасно, но и по-интересно.

Навлякохме неопрените и перуанецът ни изнесе една реч относно падането във водата, изваждането и всякакви подобни неща. После се качихме на рафта за упражнения - на това място реката беше широка и течението много бавно.

Гребахме напред, назад, насам, натам, след което се наложи да скочим във водата, за да упражним “вадене на другар”. Ето тоя част хич не ми хареса, защото водата беше…брррр. Най-накрая тръгнахме. Основната роля на рафта се изпълнява от “шофьора”, в случая перуанецът. Нашата роля се свеждаше до гребане по команда като ми се струва, че това беше повече за самочувствие, отколкото от необходимост. Скоро започнахме да влизаме в бързеи, където рафта се мяташе здраво я нагоре-надолу, я наляво-надясно. Редувахме бързеи и спокойни места, където можехме да си говорим. Може би най-якото място беше наречено “Мундака” и влязохме точно в средата му, където ми се стори, че вълната беше почти 2 метра. Перуанецът крещеше отзад “adelante”, но греблата ни се забиваха във въздуха сред пръските вода, които летяха навсякъде около нас.

Рафтът подскочи по гребена на няколко подобни вълни, след които влязохме в спокойни води, а аржентинците взеха да скандират “Мундака, Мундака”, но за жалост нямаше как да се върнем.

Най-голямо впечатление ми направиха обаче каякистите. Те се движеха пред нас, понякога и около нас, и по всичко си личеше, че се кефят яко - играеха се с вълните, превъртаха се, и какво ли още не. Цялото ни пътуване беше около 11 км и трая към 2 часа. На едно място имаше голяма скала, висока 4-5 метра, а под нея водата беше спокойна и перуанецът ни каза, че можем да се качим да скачаме. Аржентиците се качиха и скочиха по 2-3 пъти, но аз се отказах - водата беше твърде студена за моя вкус. Не че не бях целия мокър вече, но си е друго като се цопнеш целия директно. Накрая изкарахме рафта и катарафта от реката, натоварихме ги в ремаркето на микробуса, свалихме неопрените, и натоварихме, и нас си. Времето беше слънчево и с кеф оглеждах пътя за нещо интересно за снимане в близост до градчето. Като цяло преживяването ми хареса, но честно казано очаквах доста повече адреналин.

Вечерта излязох малко извън града, за да поснимам, а на сутринта рано, рано направих същото, след което закусих стабилно с малини, стегнах багажа и тръгнах по пътя към границата.

Футалеуфу в Google Maps

Рафтинг по  Футалеуфу (рекламно видео)

Bookmark and Share