31.12.2009

Шестте дни прекарани в ходене и чакане на лодката бяха досатъчна предпоставка да отседна отново в хостел, а това, че беше 31-ви декември още повече затвърди решението ми. Този път ме набутаха в една още по-евтина стаичка, защото представляваше нещо като хипер миниатюрно бунгалце с 4 легла. Там заварих една англичанка и един аржентинец. Поради недостатъчното място директно се прехвърлих в голямото общо помещение на хостела и се заех да готвя. Този път готвенето се състоеше в сваряването на яйца и изпичането на една пържола, което направих със значително по-малко пушек, отколкото при печенето на надениците по Коледа. Бях взел и вино - оказа се, че предишното вино не е било най-евтиното, но сега вече беше наистина най-евтиното.

По едно време след като разбали, че съм ходил до Lago O’Higgins при мен дойдоха едно момче и едно момиче. Бяха от Израел, но никак не приличаха на израелтяни, което се дължеше на руската им кръв. Имали намерение да идат към езерото, за да започнат Каретера Аустрал от началото и, но моят разказ категорично ги отказа от идеята им.

Другото което се случи беше, че се запознах с един французин, които ми обясни как точно се правят палачинки.

През цялата вечер си мислех за една идея - да ида от задната страна на Фицрой, но така или иначе знаех, че това няма да стане. Преходът е прекалено дълъг, има около 35 километров участък, по който се върви върху ледник и изискванията към екипировката са много високи, предвид лошото време, ниските облаци и ураганният вятър. Пък и без GPS би било почти самоубийство.

Като цяло новогодишната нощ мина сравнително безинтересно, като забележителното беше, че липсваше пукотевицата, характерна за България. Явно тук имат недостиг на боеприпаси :)

Когато тръгнах да си лягам, видях, че една голяма група хора от хостела празнуват навън на няколка големи маси.

На сутринта станах към 9 и се стегнах за път. Момичето на рецепцията ме обяви за луд, защото исках да стопирам на 1-ви януари сутринта, но това нямаше никакво значение за мен. Беше крайно време да си ходя от това градче.

Излязох на изхода и зачаках. Определено имаше минаващи коли, но повечето от тях въртяха из околностите, а останалите на спираха.

След 45 минути се появиха още двама стопаджии - две момчета от Белгия и Австралия, които също смятаха да поемат по Рута 40.
По късно мина и оше един мъж, който приличаше на стопаджия, но не го заговорих.

По някое време край мен се спря едно момиче, което ме заговори. Казваше се Ана - румънка, която работи нещо в Европейската комисия в Брюксел. Говорихме си доста дълго - тя също обичала да пътува на стоп, но основно във Франция. После тя се спря и при другите две момчета и стоя там дори повече.

Беше дълго чакане, всъщност най-дългото до сега. Духаше вятър, доста неприятен и студен, опитваше се и да превали на няколко пъти. Около 5 вечерта белгиецът и австралиецът решиха да се върнат в града, да пийнат кафе и да проверят цените на автобусите.

Половин час по-късно една кола, спря и ме взе. Всъщност това и беше второто спиране, защото час по-рано, беше спряла, за да ми кажат че отиват на десетина километра. Сега обаче отиваха до Калафате - бяха мъж и жена аржентинци, които са на почивка в района. Двеста метра по-нататък спряхме и взехме последния стопаджия, който беще също австралиец.

Когато наближихме кръстовището, където се отделя Рута 40, човекът реши да се отдели от пътя за около 30км., за да ме откара до близкото селце и бензиностанция - последните в следващите няколскотин километра.

Беше облачно, духаше вятър, а точно на това място свършваше асфалтът. Бензиностанцията беше на около километър в страни, селото също, така че кръстовището пораждаще усещане, че съм в средата на нищото, заобграден от безкрайни степи.

След кратък оглед открих място, където имаше няколко дървета, пазещи завет, а до тях дори течеше река, така че можех да чакам тук с дни. След още няколко минути обаче видях в далечината бетонен канал под пътя, отделящ се към бензиностанцията, и веднага реших, че това ще бъде мястото за нощуване.

Когато се събудих сутринта грееше слънце, а под дърветата до рекичката се жълтееше палатката. Стана ми интересно дали това са Дани и Рони, израелтяните, които след като се отказаха да ходят до Lago O’Higgins решиха да се пробват да стопират по моя маршрут, или са белгиеца и австралиеца.

Оказаха се вторите. Нямало места в автобуса и към 7 и нещо успели да хванат стоп в Чалтен.

Настанихме се край прашния път, възможно по-прикрити от бруталния вятър и зачакахме. Минаващите коли бяха много малко - средно две-три на час, като почти всичките бяха препълнени с хора и багаж. Поне грееше слънце и не беше студено, което позволяваше да си чета книгата.

След около 5 часа чакане, момчетата решиха да идат на бензиностанцията, защото водата им свършваше, а и искаха да пробват да хванат кола там. Аз останах на същото място и продължих да чета и чакам.

Час и нещо по-късно за моя изненада една коля спря и от нея се показаха двамата. Почти с ритници наблъскахме раницата ми във вече претъпкания багажник и тръгнахме.

Шофьорът на колата беше около 35 годишен испанец, а неговата спътничка беше германка. Двамата правели някакво научно изследване за докторантурите си - събирали лишеи из Патагония, с цел да разберат защо някой видове са разпространени от Арктика до Антарктида и как е станало това. Преди това били за няколко седмици на някакъв остров в Антарктида и храната там била от няколко години.

Испанецът беше много забавен и постоянно ръсеше майтапи докато фучеше с около 100 по чакъления път, опитвайки се да се движи по най-отъпканата част от него, въпреки мощните странични пориви на вятъра.

Наоколо степите продължаваха до където ти стига погледът, а единственото населено място за всичките около 550км беше малко селце с петнайсетина къщи.

По някое време чакъленият път рязко бе изместен от асфалта, което си беше събитие достойно за снимка, особено като се има предвид и табелата “Внимание, започва павиран път”, която предизвика всеобщ смях. Испанецът обаче беше разочарован защото смяташе, че шофирането по чакъла е голям фън. Не остана разочарован за дълго, защото след 60км асфалтът свърши.

Някъде по пътя срещнахме първите 3 джипа, които се бяхме опитали да стопираме сутринта - единият от тях явно се бе претърколил извън пътя - за щастие без ранени и сега чакаха помощ.

Някъде недалеч от крайната цел - градчето Перито Морено, край пътя започнаха да се редят красиви скални образувания с оранжеви и розови цветове. Когато минахме край някаква самотна естанция, шофьорат ни мъдро сподели: “Ето в такива места бащите изнасилват дъщерите си”

Около 8 пристигнапме в Перито Морено - малко градче заобградено от тополи. Времето беше осезаемо по-топло от където идвахме, грееше и слънце. След като минахме през магазина, с двете момчета решихме да потърсим място за нощуване. Намерихме закътано място край пътя, малко след изхода на града, само на 200 метра от бензиностанцията. Нощта беше приятна, макар и наоколо да се мотаеха доволно количество комари.

На сутринта двамата отидоха да проверят за автобуси до Барилоче, тъй като белгиецът нямаше много време за губене, а аз продължих да се излежавам и си дописвах разказите. Към 2 и нещо реших, че е време да събирам багажа и да ида да стопирам към Аос Антигуос - малко градче на 60 км, което се намира на границата с Чили. Бях решил, че от там ше вляза и ще продължа по Каретера Аустрал на север.

Кагато излязох на шосето заварих един около 60 годишен мъж, застанал до табелата и чакащ стоп. Поговорихме си малко - отивал на север и това му бил втория ден в чакане тук. Аз пък отидох на стотина метра от другата страна на кръстовището. Преди това минах през автогарата да видя белгиеца и австралиеза - те чакаха да отвори, за да си купят билети.

Чакането ми се проточи неочаквано дълго. Много от колите бяха препълнени и никой не спираше. Убивах времето, опитвайки се да правя разни експерименти с конците, които имах от Стейси. В далечината виждах, че възрастния стопаджия от другата страна на пътя продължава да чака.

Към 8 го видях, че се запъти към храстите, в които нощувах предната нощ и малко след това се отказах и аз. Щеше да е интересно да си поговоря с него.

Името му беше Майк - холандец живеещ в Канада. Някога бил майстор готвач в ресторант, а сега се занимава главно с пътешестване основно в Южна Америка. Обичал да върви на големи разстояния - преди години бил извървял около 2500км по Капак нян, пътят на инките в Перу. Беше забавен и пълен с интересни истории.

На сутринта, когато станах той вече чакаше край пътя. На път за моето място се спрях да поговоря с него. Стояхме край пътя, а аз бях с гръб към шосето. По едно време край нас мина трактор и аз усетих рязко дръпване откъм раницата на гърба ми. Завъртях се и първото, което видях бяха отдалечаващите се метални пръчни на съоръжението, което тракторът влачеше. Големи въртележки от пръчки, излизащи извън пътя. Бяха все още плашещо близо до мен. Следващото, което видях е как калъфът със статива ми лети след трактора, пада на шосето и въпросното съоръжение минава върху него.

Ужас!!! Трипода ми беше станал двупод, но това все пак беше далеч по-добре от мрачната переспектива да продължа пътешествието си без глава. Освен това все пак беше възможно да закрепя някак крака, така че стативът все още беше използваем.

Отидох да чакам. След час и половина най-накрая някой взе Майк, а след още час един пълен пикак спря и ме взе и мен.

Лос Антигуос беше още по-зелен град, разположен на брега на огромното езеро “Буенос Айрес” - второто по големина в Южна Америка. От другата му страна се виждаха побелелите върхове на Андите. Разположението на града създава микроклимат подходящ за отглеждането на плодни дръвчета и особено на череши, а аз пристигнах няколко дни преди “празникът на черешата”.

Престоят ми тук трая едва няколко часа - колкото да хапна и да си проверя мейлите, след което тръгнах към изхода на града. Там заварих Дани и Рони - израелтяните, които били почти сигурни, че ще ме срещнат пак, моето може да се каже и за мен.

Само след петнайсетина минути и тримата се озовахме в една кола на път за границата и Чиле Чико. Аржентинският граничен пункт беше бърз, на на чилийският имаше огромна опашка от хора и чакахме поне 40 минути.

Само няколко километра по-късно бяхме в Чиле Чико и пазарувахме в супермаркета, след като на границата се разделих с кремвиршите си. Трябваше и да намерим място за нощуване, което изглеждаше, че ще бъде трудна работа, поради липсата на дървета извън града и силният вятър.

Докато вървях из градчето мернах един добър двор, но когато попитах дали можем да си опънем палатките, жената ми отказа. Питахме и още една къща, но жената там искаше по 2000 песос на човек, което беше неприемливо. С момичето отидохме да питаме дори в полицията, където имаше закътан двор, но полицаят отсече “Не”. Най-накрая, вече по тъмно открихме едно заслонено от дървета място на брега на езерото (което от чилийската стара се казва General Carrera) и се установихме там. Единственото, което оставаше е да изтегля чилийски пари, но се оказа, че банкоматът не работи с Visa.

Виж Чиле Чико в Google Maps…

Bookmark and Share