Bariloche изглеждаше различно от останалите аржентински градове…е, поне центърът му. Дървени сгради, часовникови кули и църкви, характерни за Германия, което се дължи на множеството немски изселници по тези места. Градът е разположен на брега на езерото Nahuel Huapi и е предпочитано място за почивка на аржентинците. В автобуса с който влязох в града имаше идно момиче, което бях срещнал два дни по-рано в планината и се заговорихме. Беше от Полша и смяташе да ходи към Мендоса и дори ми предложи да стопираме заедно нататък, но моите планове не включваха толкова бързо препускане, колкото тя искаше.

Нейде по центъра, наред със сергиите с артесания намерих един чичка с вид на перуанец, който продаваше хамбургери - бяха сравнително евтини и цапнах един, и тъкмо да поръчам втори, и те взеха че свършиха.
После, с помощта на туристическата информация намерих най-евтиния хостел и се настаних. Имaх крещяща нужда от пране на дрехите, както и от нормална баня. Този хостел беше най-добрият, който съм посещавал до сега, а момичетата, които работеха в него бяха супер разговорливи. Посетителите бяха разнообразни - имаше и аржентинци, и американци, и най-вече израелтяни.

По обед на другия ден си тръгнах и се насочих към изхода на града. Мястото не беше много добро, а желанието на шофьорите да спират още по-лошо, но една жена спря и ме хвърли до едно кръстовище 8км напред. Там пък ми спряха двама пича, по-малки от мен, които се возеха в раздрънкано малко пикапче, което от далеч смърдеше на трева. Бяха точно към моята дестинация - Villa la Angostura, която се намира от другата страна на езерото. Това беше първото ми возене от цялото ми пътешествие, по време на което ме беше страх да не катастрофираме. Пичът, който шофираше постоянно се обръщаше назад към мен, за да ме разпитва разни неща и въобще не внимаваше за пътя, който пък беше фрашкан със завои. Погледът му също не беше 100% фокусиран, по обясними причини, но в края на краищата се добрахме до селото без проблеми.

Villa la Angostura изглеждаше повече от туристическо място и дори не ми трябваше да ходя до центъра, за да разбера това. Наблизо имаше един връх с потенциално интересна гледка, но беше твърде далеч, за да ида същата вечер, поради което се отказах и тръгнах към изхода на града. Когато минах край бензиностанцията видях две момичета, които стопираха с една голяма табела към San Martin de Los Andes - точно накъдето отивах и аз. Заговорихме се и установих, че едната - Джохана е от щатите, а другата - Клаудия е от Еквадор. Обикаляли заедно из Южна Америка от 9 месеца и рисували портрети на улицата. Супер яко. Трябваше задължително да видя нещата им и да си поговоря повече с тях. Още повече, както се и разбра, че сме писали на един с същ човек от Couchsurfing в San Martin. Беше малко късно за стопиране и единодушно решихме да си опънем палатките заедно, като намирането на място беше поверено на мен, като човекът с най-голям опит в това.

Само след няколкостотин метра намерихме нещо като малка горичка вътре в селото и се заехме с палатките. Току ги опънахме (те - напълно, аз - почти) и заваля дъжд. Какъв късмет, че не тръгнах към планината - въобще не очаквах да вали. А заваля силно и продължи цяла нощ. На сутринта Джохана дойде при мен да ми покаже рисунките им, след което те си стегнаха багажа и тръгнаха да стопират. Аз хапнах набързо и направих същото. Точно тогава отново заваля - силно. Едва излязох на шосето и една кола спря - мъж, жена и дъщеря им, живеещи близо до границата с Чили. Аз обаче бях в северна посока и те ме оставиха на кръстовището около 15 км напред. От там започваше прословутия път на 7-те езера, който е неасфалтиран и минава покрай, познайте…7 езера.

Доста аржентински туристи минават от там и само след 15 минути вече се возех с един пич и приятелката му. Времето беше относително лошо, а по баирите беше побеляло от нощния валеж. Пейзажът напомняше на Каретера Аустрал, но не беше чак толкова красиво и минахме всичките 160км без спиране.

Когато тръгнах по улиците на San Martin взех да се оглеждам за момичетата и съвсем скоро видях Клаудия на една пейка в парка. След десетина минути пристигна и Джохана, след което Клаудия отиде да се обади на Флавио, човекът от CouchSurfing, за да видим дали може да ни приюти и тримата. Скоро имахме и отговор - щеше да ни чака при пощата с колата си. Само след половин час бяхме у тях.

Флавио е строителен инженер и живее с жена си и единия си син в хубава къща. Още едва пристигнали и ни закара в музея на Ернесто “Че” Гевара, където ни остави да разглеждаме. Че минал през Сан Мартин по времето на първото си пътешествие из Южна Америка, и заедно със спътника си били подслонени и нахранени от рейнджърите на националния парк Ланин. Музеят представляваше една къща, на чийто долен етаж бяха изложени табла със снимки и информация за Че Гевара.

По-интересното беше, че в другото помещение имаше възрастен човек, който даваше интервю пред една камера. Малко по-късно разбрахме, че този човек е приятелят от детинство и спътник на Че по време на второто му пътешествие. Още повече, той щеше да разказва истории и да показва снимки след около половин час - време, през което се насъбра доста публика. Тъй като разказът беше почти изцяло в минало време имах известни проблеми с разбирането ( в Испансия има забележително количество неправилни глаголи). Общо взето човекът разказа неща за Еренсто от времето преди да стане революционер. Тогава изглежда и бил обикновен пътешественик и студент по медицина. Интерестното е, че Гевара се е борил срещу диктаторите, а неговият подвижник и приятел Фидел Кастро е станал един от най-дълготрайните диктатори. А другото интересно нещо е, че след този ден забелязах, че на аржентинската ми карта се кипри снимката на Че. Преди това бях видял че има някакъв човек, но въобще не се бях вглеждал да го разпозная. Още повече, че в мен битуваше погрешната представа, че Гевара е колумбиец. Каква потресающа неграмотност!

Вечерта в къщата пристигнаха още хора- една жена, приятелка на семейството, едно момче, за което не разбрах кой беше и една бразилка от CouchSurfing. Клаудия пък се хвана да ни направи едно еквадорско ядене, чието име ми се изплъзва, но общо взето се състои от смачкани варени картофи със запържен лук и сирене (приличащо на кашкавал), оформени като кюфтета и изпържени. С две думи картофени кюфтета. Аз не бях ял от сутринта и здраво се развихрих, а Флавия ме попита дали всички в България ядат толкова много. Накрая за майтап ме накараха почти насила да изям последното кюфте.

Момичето от Бразилия-Бруна, беше стопаджийка като мен и смяташе да мине точно по пътя, по който и аз, но смяташе да тръгне рано сутринта, а аз не. Беше станало късно, но въпреки това лесно склоних Джохана да се опита да ми направи портрет. Исках да видя как подхожда при рисуването и особено в началото. Когато Флавио обяви, че ще ляга, портретът все още не беше готов, но беше достигнал до стадий, в който лесно се разпознавах.

Аз реших да остана. Чудих се дали да ида до едно място, откъдето има гледка към езерото до града, но времето беше студено (учудващо студено), облачно и ветровито и нямаше голям смисъл. Вместо това пообиколих по улиците, където в момента имаше голям парад по случай празника на града. Де що има държавни служители (полицаи, пожарникари и какви ли още не) се бяха строили и минаваха под аплодисментите на населението. През това време водещият обявяваше кое кога е основано, с какво оборудване и машини разполага. Самите машини- пожарни, полицейски и болнични коли и машини за почистване на улиците , се движеха редом с парадуващите и вдигаха колкото може повече шум. Сан Мартин има подобна архитектура на Барилоче- със силно германско влияние. Другото нещо, дошло със заселниците е шоколадът. Магазините за ръчно производство на шоколад са почти на всеки ъгъл и предлагат какви ли не разновидности шоколад, на цени между 80 и 120 песос за килограм (от 3 до 5 лева за 100гр). Изкушението обаче не можа да ме надвие и победоносно излизах от тези магазини, без да купя нищо.

Бях вече към края на Патагония, а още не бях опитал печено патагонско агне на жар (cordero patagonico al asado). Цените в магазините не ми се нравеха и ми дойде идеята да си изпека сам. Когато се прибрах в къщата, повдигнах деликатно въпроса- имаха място за огъня. Флавио обаче каза , че времето е лошо за асадо. Миналата седмица почти всеки ден пекли месо, но сега не става. Жена му обаче реши, че може да изпече месо във фурната. Разпита ме какво ям обикновено и като чу диетата ми, обяви че едно асадо ще ми дойде “varvaro” (varvaro е една аржентинска дума, която значи много добре).

Докато вечеряхме, Флавио направо ме потроши от въпроси за България, икономиката, историята и езика. То въпросите бяха ясни и не бяха проблем, но отговорите… ох отговорите… Питате ли ме как се разказва за Априлското въстание, за Втората световна война и комунистите с моя испански, който е малко ограничен откъм миналите времена. В крайна сметка разбраха всичко де, но Флавио най-много се кефеше на азбуката ни и почти си беше повярвал, че знае буквите. На другата сутрин свърших една важна задача- записах всички снимки на последните две карти на DVD-та и ги пратих с писмо към България. По левче на DVD, левче за плик с мехурчета и накрая около 11лв за препоръчаното писмо. По идея на Флавио , записах и копия, които останаха в него. После хапнах и си тръгнах. Градът изглеждаше малък, но изникнаха неподозирани квартали и се наложи да повървя bastante множко. Тъкмо приближих едно кръгово, когато един човек ме видя от колата си и спря да ме изчака, за да ме вземе. Каза, че отива до края на града, който бил на 7км.. А аз тъкмо си бях помислил, че съм го стигнал. Пътьом ми разказа набързо, че бил синя каска в Босна по време на войната там. Сега бил ски инструктор. На мястото където ме остави не чаках много и един пикап ме качи- отиваше до националния парк край едно езеро ,с трудно име, в подножията на вулкан Ланин. Тъкмо се зарадвах, че ще ида точно там, където искам и той ме попари, като ми каза, че има вход 30 песос, което ме отказа на момента. Спрях се на кръстовището след Juniu de Los Andes, където чакаше и един местен. Всъщност двама местни- вторият беше възрастен и трудно се разбираше, че стопира, защото не вдигаше ръка. Явно очакваше някой да спре сам. Аз се поизнесох малко напред, но възрастният дойде да си говорим. Почти не му разбирах обаче. Междувременно една кола с чилийска регистрация спря и ни качи- първият местен беше вече вътре. Тоя чилиец беше отворен- “Do you speak english maan?.. Speak to me in inglish maan!” Живял известно време в Щатите и се похвали, че има и щатски паспорт. Отваше към Пукон в Чили, но аз не исках да влизам още. Първо беше късно, а политиката ми е да не влизам в градове в края на деня. Второ-исках да видя вулкана Ланин. Трето-в раницата си имах ценности, с които не исках да се разделя на границата- пушена сланинка, салам и синьо сирене (в Аржентин а това е единственото сирене, което ми харесва и е с цената на другите). Двамата ми спътници слязоха в една от мануче комуните, които са на пътя. Аз продължих, докато на едно място не видях спирка- колибка с двама велосипедисти. Пейзажът беше много красив- песъчливите хълмове се жълтееха на фона на далечните планински ридове, криещи се в сини облаци, а вляво едва се откриваше основата на вулкана- останалото беше покрито с облаци. Беше решено- щях да нощувам тук.

Велосипедистите се оказаха трима и… едно куче, Италианец, аржентинец и приятелката му, която беше отишла да търси хляб в мануче селото на 6км. Вятърът бил твърде силен през деня и слезли да изчакат вечерта. Италианецът имал проблеми с менискуса на единия крак и заради това беше сложил двигателче на колелото си- когато го заболи, пали мотора и продължава. Малко преди мръкване, те потеглиха към къмпинга в основата на вулкана, съвсем близо до границата, а аз хапнах от ценните вкусотии и си легнах под навеса на спирката.

На сутринта нещо се разколебах- не ми се минаваше през Чили, струваше ми се, че пътят през Аржентина ще бъде по-красив. Стоях край пътя и се чудех от коя страна да стопирам. Една бричка се зададе откъм чилийската страна, махнах и ми спря- беше местен мануче, който щеше да ме върне обратно до Juniu, за да поема по Ruta40. Пътьом обаче ми дойде просветление- ако мина през Аржентина ще трябва да влизам и излизам от Мендоса два пъти, защото след Мендоса исках да отида до Сантяго в Чили, след което да се върна и продължа нагоре в Аржентина. А Мендоса е почти милионен град и това двойно влизане- излизане не ме кефеше. Пътят през Чили изглеждаше много по- логичен и лесен, особено като се има предвид, че има само една магистрала по дължина на държавата.

Още като слязох от колата, застанах да чакам в обратната посока. Досега не бях правил подобна глупост- да мина 60км три пъти. Опитваше се да завали, но без особен успех, тъй като мястото е сравнително далеч от вулкана, който беше още по- заоблачен от предния ден. Не след дълго един автобус спря, дори без да му махам. Беше напълно празен. Казах на шофьора, че нямам пари, а той ми викна да се качвам. Отивал до къмпинга,който е 2км преди границата, за да смени някакъв друг автобус, който се повредил там. Това ми беше първият автобус на стоп, при това само за мен!Приближавайки към вулкана и границата, дъждът се засилваше все повече. Накрая, когато слязох,беше толкова силен, че не позволяваше да се стопира изобщо. От пътя директно притичах до туристическата информация и влязох вътре на сухо. Вътре освен двамата аржентинци, които работят там, имаше и един германец който чака добро време да изкачи вулкана. Височината му е около 3700м и позволява сравнително лесно изкачване. Необходими са само котки и пикел, защото горе е ледник, но рейнджърите са измислили още куп неща, без които не те пускат да се качиш. Между тях котлон, укв радиостанция и каска. Аз обаче искам само да го видя тоя вулкан, но времето не беше на моето мнение. Германецът си отиде в палатката в къмпинга, а малко след това , под дъжда дотича едно съвсем прогизнало момиче. Двамата пичове вътре и предложиха да се изсуши, след което и предложиха кафе, а след малко извикаха и мен в другата стаичка- струва ми се от кумова срама. Предложиха ни и бисквити с Dulce de Leche, и общо взето прекарахме целия следобед говорейки си и гледайки носените от вятъра дъждовни пелени. По едно време французойката отиде да провери палатката си в къмпинга и се върна с новината, че е протекла.Аз също щях да имам трудности със спането. Първо, защото никак не ми с плащаха 15 песос за къмпинг, и второ, дъждът не позволяваше да се опъне палатката. Силно се надявах пичовете да ни позволят да пренощуваме вътре, където имаше много място. момичето ми прошушна, че единият и казал, че може да спи вътре, но имах известни съмнения, че с мен няма да се отнесат толкова гостоприемно.

И се оказах прав. Около 8 и нещо ни казаха, че ще затварят. Аз попитах дали ще може да спя вътре, а същият пич взе да извърта- хич не му се искаше. Наблизо имаше и една тоалетна, която беше доста чиста, а пред нея имаше навес, достатъчен да опъна палатката. Реших обаче да попитам рейнджъра, чиято къща беше на двайсетина метра. Отказа категорично- къмпингуването било разрешено единствено в къмпинга и никъде другаде. Междувременно измислих и друг вариант - да опъна палатката под навеса и след това да я пренеса до къмпинга, с което да избегна намокрянето и. Тая процедура я свършихме заедно с французойката, след което аз в палатката, тя в къщата. Няма справедливост в тоя живот ей! Цяла нощ валя проливно, но на сутринта беше спряло (почти) и успях да сгъна набързо палатката, след което се изнизах без да плащам. То и французойката не беше плащала за двете предни нощи- явно в това дъждовно време контролът беше слаб.

Двата километра до аржентинския граничен пункт, а после и еди-два до чилийския ги извървях, като се наслаждавах на горите от Араукания, известни също като Monkey Puzla tree. Дърво, което е съществувало по тези места преди динозаврите и чиито семена местните ползват за храна и направата на алкохол. Кората на дървото стига до 15см дебелина и е способна да го предпази от пожарите, възникнали при изригването на вулканите.

Все още имах малко салам и сирене в мен, които бях скрил в една обувка в раницата. Когато стигнах граничния пункт обаче, видях че имат рентген и трябваше бързо да променя плана. Извадих торбичката от обувката и я сложих на земята, след което метнах дъждобрана отгоре. После минах през скенера, излязох през втората врата и се върнах за дъждобрана и храната през първата. Никой не усети нищо- направо бях като изпечен контрабандист… на салам.

След двайсетина минути по пътя се зададе и французойката и после заедно взехме да проучваме пристигащите коли. Един дядо беше натоварил на пикапа си цял бидон с гориво, което не е позволено, но въпреки това го пуснаха.

След няколко отказа си намерих кола, която можеше да вземе само мен- мъж, жена и мъничкото им детенце. И така- към Пукон.

Bookmark and Share