Аржентинското семейство беше много разговорливо и за пореден път чувах похвали колко добре говоря испански,макар че аз съм на малко по-различно мнение. Пътят до Пукон беше частично неасфалтиран и минаваше през гори от Араукания и Койуе, които покриват странните вулканични хълмове, издигащи се наоколо. В Пукон трябваше да видя друг вулкан- Villorica,който дори е активен.Той е висок около 2800м и макар, че в горната си част е покрит с фирнован сняг, е лесен за изкачване. Единственият проблем е, че трябва да се прави нелегално,защото рейнджърите разрешават изкачване само чрез туристическа агенция.

Казвам “трябваше да видя”, защото когато пристигнах беше облачно и не се виждаше ни вулкан ни дявол. Проверих прогнозата в туристическата информация, но за съжаление не се очакваше драстично подобрение на времето в идната седмица. Аз определено нямах намерение да чакам толкова време, колкото и примамлива да ми изглеждаше идеята за изкачване на вулкан.

Пукон изглеждаше много подобен на туристическите градчета като Пуерто Наталес и Кояйке, като основната разлика беше,че по улиците сновяха повече хора. След няколкочасов престой тръгнах да се изнасям. На изхода на града, направо се стъписах от количеството коли,които минаваха- беше трудно да се пресече улицата. Там ме обзе едно колебание… дали да продължа към Villаrica или да се кача към парка в подножието на вулкана. Три пъти сменях мястото. В края на краищата първото надделя и след има няма двайсетина минути,въпреки кофти мястото,един пикап спря да ме вземе. Останах втрещен- вътре се возеха двама възрастни и четири деца! И въпреки това ме взеха.

Припомних си един друг случай,когато чаках на изхода на Барилоче и една чилийска кола спряха да ми кажат,че нямат място и съжаляват. В Чили стопът явно щеше да бъде по-лесен. Във Villarica, която е само на 25км, времето не беше по-различно,но въпреки това на брега на едно езеро имаше маса народ. Това градче беше по-туристическо дори от Пукон. Разбира се туристите са основно чилийци-нещо като Барилоче за аржентинците.

Наложи се да повървя доста докато стигна до изхода,но за сметка на това почти не чаках.Една кола с млад мъж, майка му и предполагам сестра му ме взеха и още от вратата ми предложиха безалкохолно, а после и алфанор ( нещо като голяма сдвоена бисквита с пълнеж). Каква рязка промяна. Досега познавах само Каретера Аустрал,където беше трудно да се стопира, а болшинството хора бяха мълчаливи и трудно се завързваше разговор.Тези хора тук обаче бяха напълно различни- не спираха да ме разпитват всевъзможни неща и се отнасяха свръхприятелски и любезно. След петдесетина километра дойде нова промяна- магистрала!!! Ама истинска ,с пеахета,където си плащаш като поп. Наоколо пейзажът се промени-планините изчезнаха, а с тях и горите. Май това беше краят на Патагония и дивата природа.Очевидно навлизахме в агрокултурна зона. Наближаваше краят на деня и помолих хората да ме оставят малко преди Телуко-градът,в който отиваха. Спряха близо до една голяма църква, която се намираше близо до магистралата и ми връчиха два сандвича на изпроводяк. Какви готини хора!

До църквата имаше голяма поддържана поляна, оградена с бетонна стена от двете страни- изглеждаше добро място за спане.Там обаче бяха седнали двама пича и пиеха бира. В началото ми се стори,че е добре да изчакам да си тръгнат, но после прецених, че може и да не си тръгнат скоро и реших да се приближа. Минах край тях и ги поздравих, а те взеха че ме викнаха да си говорим и да пием бира. Бяха местни мануче-целият район имал преобладаващо мануче население. Единият беше образован- учел в Испания в някакъв университет. Говорихме си доста време- за разликите между Европа и Южна Америка, за отношението на европейците към латино хората, обучиха ме на някои чилийски псувни и обидни думи, абе общо взето фън. Чуствах се супер яко и щастливо- хората тук бяха невероятни. Когато бирата свърши, те отидоха за още, а аз се заех с палатката, след което си легнах.

На сутринта изсуших конденза от палатката и излязох да стопирам на магистралата. Да, тук може да стопираш на магистралата- позволено е и бях видял хора, които го правеха. Възможно обаче съвсем не означава бързо. Отне ми поне час и половина докато някой спре.Мездувременно наблюдавах нещо интересно. Доста коли се отбиваха да видят църквата-чилийците са доста религиозни. Колата, която ме взе беше карана от един мануче, който отиваше само до Темуко. Преди да влезе в града, той отби по някакви второстепенни пътища, за да не плаща 500 песос / около 1.50 лв. / на пеахето. Когато ме остави в града ми даде тези 500 песос, но не можах да разбера защо точно.

След като повървях малко видях един Интернет и влязох, за да потърся хора от CouchSurfing. Извадих късмет и намерих едно момче, което си беше написало телефона, така че му звъннах и успяхме да се разберем, да се видим в центъра.

Темуко беше първият ми сравнително голям чилиийски град - по улиците имаше много хора, сергии с плодове и зеленчуци и всякакви други джунджурии. В центъра имаше и няколко високи сгради, включително и една голяма катедрала с прекалено правоъгълни форма, но като цяло нищо красиво, което да ти хване окото. Час по-късно Кристиан и приятелката му-французойка се появиха. След кратко лутане в търсене на един кабел по магазините взехме едно такси и отидохме в къщата му. Такситата тук обаче работят като нещо средно между такси и маршрутка. Не тарифират на километър, а вземат фиксирана сума за всеки пътник, но нямат фиксиран маршрут.

В къщата на Кристиан за пореден път ми направи впечатление строителството по тези места. Къщата преди е била едноетажна, но съвсем скоро са пристроили втори етаж, който съвсем буквално представлява дървено скеле, при това от не особено масивни греди, обковано с талашит. Дори гипсокартона, с който беше облицована банята не беше облепен все още с плочки. Стаята на Кристиан също беше още на гол талашит и вътре беше доста задушно, благодарение на същия този талашит.В България не зная дали подобна къща би получила разрешително за строеж от пожарната. При всички положения продължавам да се чудя защо в България дървото е доста пренебрегван материал. Докато тук е почти единстввеното, което се ползва- дори и за покривни покрития във вид на тънки дъсчици, подредени шахматно.

Следобедът прекаран с Кристиан беше забавен- той беше активен планинар и скиор, и имаше сума истории за разказване. Приятелката му пък беше французойка, която пътувала из Южна Америка от почти година. Вечерта гледахме изключително скучен филм, който успя да ме приспи преди средата си, а на сутринта след като закусихме, Кристиан ме закара с красивия мотор на брат си до изхода на града. Досега си мислех, че не мога да се возя на мотор с толкова голяма раница, но се оказа, че грешах. Докато стопирах една кола ме подмина и жената вътре ми махна продължително. Като се вгледах, видях, че бяха същата жена и момиче, които ме бяха докарали до Villarica и ми бяха дали сандвичите. Почаках малко и една млада жена ме качи за около 100км. Това беше четвъртият ми път, когато сама жена ме спира. Тази беше доста разговорлива и стоте километра минаха бързо. На мястото , къдато ме остави отново се налагаше да стопирам директно на магистралата. Хълмовете наоколо бяха покрити с иглолистни гори или поне каквото беше останало от тях. Почти всеки 3-4 минути минаваха камиони пълни с борови трупи. Явно наоколо беше дърводобивна зона. Следващата кола ме закара малко напред, до едно малко градче, от където си купих храна и отново зачаках, след като се нахраних.

Там пък ми спря възрастен човек, който ме закара до Los Anjeles (Да не се бърка с американския Лос Анжелис). Лошото беше, че ме остави на южния му изход, от където никой не излизаше в северна посока, а колите на магистралата фучаха с пълна скорост. Реших да се придвижа до северния изход, без да подозирам, че е на 10км. Вървях около 3км и тъкмо се отказах, и започнах да стопирам, когато се появиха две момчета магистрални работници, които започнаха да редят оранжеви конуси тъкмо където стоях. Те ми казаха, че има още 7км и ми предложиха да се повозя с тях 2-3км, до място, където шосето е равно и по-лесно за стопиране. Естествено приех и след това отново зачаках, но не за дълго. Симпатчен весел чичка ме качи и дори реши после да се отбие малко от магистралата, за да ми покаже един голям водопад, край който си прекарвал летните почивки. Водопадът наистина беше як. Водата падаше във вид на широка и тънка завеса от над 20м височина, а наоколо се подвизаваха тълпи от зяпачи и отпускари. Мъглата от фини водни капки, носена от вятъра, внасяше свежест в горещия слънчев ден. Някъде малко след Темуко облаците бяха напълно изчезнали и климатът се беше променил, наподобявайки българското лято. Дори къпините край шосетата бяха узрели и чакаха някой да ги изяде. Естествено аз се заех с тази важна задача, когато човекът ме остави до едно малко градче- Cabrero. Там имаше голяма поляна с къпинаци и разни дървета, някои от които ябълкови. Много перфектно за нощуване, особено при наличието на толкова къпини.

На другия ден бавно се придвижих до магистралата, която беше на почти 4км от градчето и зачаках край пътния възел. Един камион спря за нещо и аз използвах случая да го уговоря да ме вземе. Беше едър камионджия с бухалка в ръката, която обаче не беше за да ме бие, а да “прави” нещо по камиона. Отиваше доста напред и през цялото време не пропускаше възможността да ми обяснява какво се отглежда наоколо. А наоколо почти нямаше неизползвана земя- царевица, лозя, овощни градини и дори оризища. Да, бях наистина изненадан да разбера, че тук се отглежда ориз. Само дето не садят на ръка, като в Азия, а се използват съвременни механични методи. Тази средна част на Чили поради благоприятния си климат и многото реки изглежда, че изхранва цялата държава. Също така с учудване разбрах, че дините и пъпешите се продават на бройка и приблизителна големина, а не на кило.

Слязох от камиона петдесетина километра преди Talca, до където малко по-късно ме закара друг човек. Talca беше още по-оживена и цигански изглеждаща от Temuko. Най-забележителното в чилийските, че и в аржентинските градове е количеството жици, които погледът ти среща, когато вдигне глава към небето. Talca не правеше изключение, а напротив. Тук явно подземната кабелизация е непозната концепция. По главната улица се редяха сергии, които към изхода на града увеличаваха гъстотата си и добиваха вид на открит пазар. Един певец се беше изпъчил и с помоща на тонколони огласяше половината център с песнопенията си. Минах през интернет, хапнах и тръгнах към изхода, където буквално не чаках. Млад мъж с нов пикап ме качи, за да ме закара 15км напред, където имало голяма бензиностанция (които незнайно защо наричат “бомба”), както и място за почивка. На изпроводяк ми връчи пакет бисквити.

Какво пък беше това място за почивка разбрах съвсем скоро. Предсавляваше паркинг в близост до магистралата, където имаше тоалетна и забележете- безплатна баня! Е, като се има впредвид честите и не особено евтини пеахета, то едва ли удобства като това може да се считат за съвсем безплатни, но поне за мен бяха такива. Освен това тук работеха хора- нещо като център за аварийна помощ- с пожарен и медицински екип. Чили продължаваше да ме изненадва- изглежда, че ще излезе по-европейско от България.

След като използвах възможностите да се изкъпя се заговорих с един от работниците. Една жена, работеща също там, се присъедени към разговора. Когато споменах за дините и продажбата им на бройка, жената извади 1/3 диня от хладилника и ми я връчи с една лъжица и една торбичка. Попитах какво е това- обясниха ми , че е брашно от печено жито и тук обикновено ръсели динята с него. Опитах, но не ми хареса кой знае колко и продължих без него. Освен това попитах дали мога да спя там и естествено отговориха положително. Опънах само вътрешния слой на палатката, за да се защитя от мравки и комари. Другото нещо, което се намираше на петдесетина метра беше нещо наречено “pesaje”- отбивка от магистралата, през която задължително минават всички камиони и автобуси, за да бъдат претеглени. Целта на това е да бъде предотвратено повреждането на пътната настилка от свръхтегло. Това изглеждаше да е място- място за стопаджията. И не само изглеждаше- бяха нужни само 5 минути и лист с надпис Santiago, за да си хвана камион към столицата. Този шофьор беше още по-ентусиазиран в показване нивята край пътя. Той изпитваше видимо удоволствие да ми обяснява и показва колко развита е страната му. С видима гордост ми сочеше полицаите с радара, открито застанали край пътя, заявявайки , че в Чили няма корупция, а аз от своя страна му разказвам за българските катаджии, криещи се по завои и храсти, като шумкари. И кой е в Европа,а? И той беше донякъде прав.Не знам далим наистина няма корупция, но със сигурност полицейското присъствие в Чили е осезаемо. Големите зелени полицейски коли постоянно обикалят по пътищата, а из градовете могат да се видят пешеходни полицаи, такива с кучета и дори яздещи коне. В Аржентина е доста трудно да срещнеш полицай, освен на контролните пунктове край градовете. Може дори да си останеш с впечатлението, че нямат гориво и не се движат с колите си. Шофьорът обаче не спомена нищо за други неща, които бях чул от различни хора. Например, че водните ресурси на държавата са притежание на чуждестранни компании (спомнете си за язовирите в Патагония), почти целият минен ресурс се експлоатира от чужди компании, електричеството и комуникациите също. Разпродажбите са стигнали до такива размери, че един американски милионер е купил огромни площи в Патагония и си има собствен природен парк. И когато държавата е поискала да прекара път от там, той е отказал. При всички положения обаче в Чили изглеждаше, че се работи и държавата е много по-организирана и напредничава от Аржентина. Но и по-скъпа. Лека полека се приближихме до Сантяго, който бях зърнал от самолета преди две години. Сега можех да го видя и отвътре.

Bookmark and Share