На сутринта беше облачно, но изгледи за валеж нямаше – май бях извадил късмет през нощта. Първата работа беше да се огледам наоколо, защото вечерта беше тъмно и сега за пръв път виждах пейзажа. Наоколо се издигаха два планински масива. Съвсем близо трябваше да има и огромно езеро, но явно се криеше зад хълма. Мъничко по-късно разбрах, че пътят към Серо Тронадор (Cerro Tronador) започва около 300 метра надолу по шосето и тръгнах да видя какви са цените. Входът беше малко по-надолу и там се бяха наредили няколко автобуса в очакване да си платят 30 песос. Не ме изкефи цената. Също така не ме кефеше и че върхът беше на 50 км навътре, което значеше, че трябва да стопирам туристически коли, които обикновено са фрашкани с народ и багаж. Трябваше да се върна по същия път, което също не ми харесваше. Явно нямаше да се ходи нататък. Една рейнджърка ми каза, че пътеката в близката планина, отбелязана на картата ми, не съществува и ми даде друга карта – по-точна. По всичко личеше, че ще продължа напред към Барилоче (Bariloche) и ще се кача до рефухио (хижа) Фрей (Refugio Frey). Вила Маскарди (Villa Mascardi) обаче беше на свръхкофти място за стопиране – баир и остри завои, и след като почаках двайсетина минути без резултат, измислих едно от най-глупавите неща, които мога да измисля. А именно – да ида до въпросната хижа пеш. Естествено, в планинските хижи се ходи почти винаги пеш, но аз имам предвид петнайсетте километра по шосето, които ме деляха от началото на 9-километровата пътека, заобикаляща едно голямо езеро. Рейнджърката ме беше предупредила, че този път е дълъг и е по-добре да ида до Барилоче, от където да ида до Виша Катедрал (Villa Catedral) в подножието на Cerro Catedral и да хвана нормалната пътека, но аз вече си бях наумил да мина по дългата. Купих един голям самун хляб и едни кренвирши и тръгнах.

То не бе вървене, не бе чудо. Едно слънце като пекна – жега, жега, не се върви. На всичкото отгоре по страничната лента на шосето имаше сума камъчета, които правеха ходенето направо неприятно – ако изобщо може да бъде приятно с 25 кила на гърба. А по шосето летят ли летят аржентинските отпускари…

Най-накрая (след не знам колко часа) стигнах мястото, от което трябваше да започне заветната пътека. Това хубаво, само дето нея я нямаше. На нейно място имаше един черен път, преграден с мрежа, на който се кипреше табела… не, две табели, с надписи “Частна собственост” и “Не влизай”. И сега каквооо?? Дори съществуването на пътеката беше под въпрос. Да продължа към Барилоче? Или да попитам в къмпинга, чиято табела бях видял 200 метра назад? Хайде към къмпинга. Той се оказа на почти половин километър навътре. Разпитах човека, който стоеше на входа и той ми каза, че имало пътека, която водела към някакъв водопад, и че в началото трябвало да мина през къмпинга по брега на езерото, след което да продължа да вървя по брега. Все още не се чувствах никак сигурен дали има цялостна пътека или не, но въпреки това тръгнах. Началото беше лесно – плаж, вълнички, къмпингари, пясък и камъчета. Когато стигнах обаче до ръба на езерото, тоест там, където вече оформилата се от конски копита пътека завиваше, за да го заобиколи, нещата се влошиха. Започнаха едни стръмни изкачвания, слизания, промушвания през тесни участъци, вървене по ръба на каменни ръбове над езерото (тия 2-3 си бяха направо опасни)… почти досущ като онова обикаляне на Lago Desierto, само дето тук беше сухо. Пътеката нямаша край, а раницата вече ми тежеше като труп на гърба. Като добавка към умората се прибавиха болки в глезените и дори слаба болка в дясното коляно – нещо, което не се беше случвало никога. Бях извървял около 21 км и трябваше да спра. Направих го на едно място, където брегът се изравни, образувайки полуостров с много хубави места за палаткуване. Не знам защо в началото си представях заобикалянето на езерото като разходка по черен път, но оттук насетне едва ли ще тръгна повече около някое езеро. Поне гората беше красива – високи койуе (coihue), под които растеше онова растение от бамбуковото семейство, което за простота ще наричам бамбук.

След известни колебания реших, че е опасно да опъвам само мрежестия слой на палатката, и не сгреших. По някое време на сутринта заваля. Ама здраво. С много вятър, който за щастие не връхлиташе с всичка сила върху палатката, защото бамбуците и дърветата наоколо го спираха. Към обед слънцето взе да си пробива път през облаците и сметнах, че е време да продължа, колкото и да мразя да опаковам мокра палатка.

Оттук нататък пътеката трябваше да започне да се изкачва. Бях предвидил това вечерта и сега бях подготвен – имах две идеални бамбукови щеки, с които да си помагам нагоре. Краката ми се бяха възстановили, с изключение на леката болка в коляното и единственото нещо, за което съжалявах от предния ден, беше изгубеният хляб. Той се лангъркаше в една найлонова торба, вързана за раницата, но при някое от многобройните промушвания между дърветата тя се беше съдрала, а хлябът – паднал.

Продължих напред и скоро пресякох една река, която беше нещо като маркер – според картата, пътеката трябваше да завие нагоре точно там. И тя започна да завива, но много плавно. В началото настроението ми беше идеално – вървях си спокойно, спирах да снимам, въобще – кеф. После обаче пътеката подозрително продължи да следва линията на брега, макар че се издигаше във височина и се отдалечаваше от него. До настоящия момент нямаше кьорава маркировка и лееееко взех да се притеснявам, че може чисто и просто да зобиколя цялото езеро, без да стигна до хижата. Тъкмо когато притеснението ми започна да нараства, стигнах един кръстопът с табели. Ура – на прав път бях! Прав, прав, ама баир… и с всеки метър все по-баир ставаше. Очакваше се да се издигна с около 1000 метра. Според табелата ми оставаха 3 часа. По-нататък стигнах до друг кръстопът – там се включваше нормалната пътека, идваща от Виша Катедрал. Тъкмо го подминах и застигнах мъж и жена аржентинци, с които общо взето продължихме заедно нагоре. После срещнах и една групичка от 5 пича, живеещи в Барилоче, които бяха нарамили палатките и се качваха също нагоре. За щастие, палаткуването около хижата беше напълно безплатно. Остатъкът от пътя направо ми взе здравето. Слизащите казваха, че остава малко, но това малко за мен беше повече от много. Най-накрая със сетни сили се добрах до заветната цел на 1700 метра надморска видочина. Горе духаше много студен вятър и беше почти облачно, но пък гледката беше жестока. Хижата се намираше на брега на неголямо езеро от типа на нашенските езера в Рила и Пирин, а зад него се издигаше една стена от множество скални върхове и игли. Явно точно този вид на върха е дал името му – Серо Катедрал.

В хижата храната беше потресаващо скъпа, но поне можеше да се стои на топло без пари. Местата за палатките се намираха край хижата и бяха заслонени от ниски стени от струпани камъни. Аз си харесах едно място, което се намираше точно пред една колибка, в която имаше голям контейнер за вода. След като си инсталирах палатката, се изкачих по левия склон над езерото, за да поснимам. Мястото беше надхвърлило очакванията ми. Като слязох долу, заварих петте момчета от Барилоче да кладат огън, въпреки че беше забранено. Смятаха да варят ориз, тъй като носеха само това и спагети. Привикаха ме да постоя да си полафим и да хапна с тях. После извадиха и една китара, и тъкмо да направят второ огнище, се появи един пич, който им напомни, че е забранено да се пали огън и ги накара да го изгасят. Мен пък ме предупреди, че на сутринта ще кацне хеликоптер много близо до палатката ми и ще трябва да я махна преди 9 ч. После го поразпитах за продължението на пътеката нагоре, след което се ориентирах към заспиване. Беше се изяснило и очаквах да бъде студено, затова се навлякох добре преди да се намъкна в чувала.

Оказа се дори по-студено, отколкото очаквах. Всъщност, беше най-студената ми нощ до момента и не успях да спя нормално. На сутринта видях, че където е имало вода по земята, е замръзнала.

Събрах багажа, оставих раницата до хижата и тръгнах нагоре. Храната ми беше недостатъчна, за да продължа до следващата хижа, затова бях решил да се изкача само до най-високата точка, откъдето се открива гледка към другата страна. След едно стръмно изкачване стигнах до друго, по-малко езеро, а след още едно, още по-стръмно изкачване, стигнах и до крайната ми точка. Оттам се откриваше мащабна гледка – на запад, наред с множеството планински върхове, се белееше първенецът Серо Тронадор (Cerro Tronador), а на северозапад се синееха водите на Лаго Науел Уапи (Lago Nahuel Huapi), осеяно с множество острови и полуострови. После се върнах до хижата, където петимата любители на огъня бяха впрегнати в “доброволна” работа – пренасяха строителните материали, които хеликоптерът донасяше вече за четвърти път. Хапнах и тръгнах да слизам към Виша Катедрал. Пътят беше дълъг и въобще не беше славен. Докато стигна до курортното селище, направо каталясах. А долу беше лудница – коли, туристи, джангър, врява… Купих храна и тръгнах да диря място за спане. Избрах си една посока и тръгнах по някакъв черен път, който изглеждаше, че се изкачва към антените на близкия хълм, който от своя страна беше част от масива на Серо Катедрал. Преди да стигна антените обаче намерих отбивка, която минаваше през хубава поляна, а от хълмчето до нея се откриваше хубава гледка към езерото долу.

Нощта беше хладна, а сутринта росна и влажна. Чудех се какво да правя – дали да опитам да продължа на север по една пътека, която визуално изглеждаше, че води на север към едно друго селище до езерото, или да се кача на най-ниската глава на Серо Катедрал, откъдето се откривала идеална панорама на север. След дълго мислене избрах второто. Скрих раницата в храстите и тръгнах към антените, откъдето започваха ски лифтове, които не работеха по обясними причини. Тръгнах да се изкачвам под единия лифт право нагоре. След час и нещо и 800 метра денивелация, се добрах до върха. Гледката наистина си заслужаваше, дори 5-те часа, които чаках там. Горе нямаше никакви хора, с изключение на един американец, който беше там, когато пристигнах, след което тръгна надолу.

Около час преди да мръкне заслизах, но този път по серпентините на ски пистата, и за нула време бях долу и опъвах пак палатката.

На сутринта слязох в селището и се случи така, че имаше автобус от градския транспорт на Барилоче след 10 минути и го хванах, вместо да се занимавам да стопирам туристическите коли, които така или иначе бяха доста малко в тази посока.

Bookmark and Share