Много хора бяха разправяли колко опасен град бил Сантяго,но когато започнахме да навлизаме в него, не можах да видя гета тънещи в мизерия,като тези,които бях видял в Буенос Айрес. Дори крайните квартали изглеждаха нормално-бяха съставени от обикновени къщи,които макар и бедно,не изглеждаха мизерно.

Имах късмет,че камионът отиваше много близо до центъра,за където се бях запътил и аз. Шофьорът ми обясни поне пет пъти като на идиот кое метро да хвана,къде да сляза и на къде да тръгна. Аз обаче реших да вървя-дестинацията ми изглеждаше достатъчно близко,за да се справя с ходене. Е,малко бях подценил разстоянията,но в крайна сметка след час и нещо ходене и няколко запитвания на минувачи за посоката,стигнах.Направи ми впечатление ,че хората,които питах бяха много отзивчиви и дори ме съветваха да взема метрото,защото не било сигурно да се разхождам с такава голяма раница.Това обаче все пак беше центъра и не сметнах,че е опасно.Второто нещо което забелязах е,че улиците са много спокойни.Въпреки,че се движеха доста коли,нямаше го оня невъзможен шум,който цари по улиците на Буенос Айрес-нямаше ги нито клаксоните,нито върволиците автобуси спиращи на всеки 50 метра.Освен това беше доста по-чисто почти навсякъде ,където имаше зелени площи се виждаха работници,поливащи или почистващи.

Хостът ми от CouchSurfing живееше буквално в центъра-в квартала Bellc Artes,който се счита за бохемски квартал. Хайме споделяше апартамента си на седмия етаж в малък и хубав блок с партньора си,чието име, както вече се досещате, не си спомням. Не случайно употребих думата “партньор”-двамата бяха гейове и Хайме ме беше предупредил за това докато разменяхме съобщения.Това естествено не беше проблем за мен-струва ми се ,че един от предишните ми хостове беше гей,но прикрит. Сега ми се отдаваше възможност да видя как съжителстват двама.

Когато стигнах до адреса препотен и изморен,портиерът ми съобщи,че Хайме още не се е прибрал-обикновено си идвал към 3 и половина,четири,но ако искам,можело да го изчакам във фоайето,където имаше удобен диван.Д окато чаках си говорехме с портиера,а после и с другия,който го смени. Влизането на чужди хора в блока става единствено след като портиерът се обади на търсения човек и той потвърди,че иска да пуснат госта му. Също така се набиваше на очи чистотата на сградата. Не зная доколко беше нова,но дори в съвсем нови български блокове не изглежда толкова чисто и луксозно. На приземния етаж имаше малка фитнес заличка, безплатна за живущите,а на последния етаж имало перални машини,които работят с монети. На всеки етаж имаше вратичка към една шахта,в която си пускаш боклука и той пада някъде долу. Хайме се прибра около 5 ,след като му звъннах от телефона на портиера,а към 9 вечерта се прибра и приятелят му,който имаше странен акцент. Оказа се ,че бил от Парагвай. По-късно хапнахме заедно,поговорихме и легнахме да спим-определено не заедно.

На сутринта се заех с основната си задача в Сантяго-да си извадя боливийска виза. Приятелят на Хайме звънна в посолството,за да попита какво е необходимо за визата и колко струва. Трябваха ми копие на кредитна карта, разпечатка от резервация за хостел, снимка и паспорт. Най-хубавото беше обаче ,че не искаха никакви пари. Посолството се намираше недалеч-тоест не особено близо,но не по-далеч от мястото от което се бях довлякъл предния ден. След като си набавих необходимите неща се запътих натам. Пътьом си затвърдих впечатленията че тук се работи. Всяка градинка или паркче имаше отличен вид и из нея щъкаха работници,и почти навсякъде се поливаше тревата. Един интересен пътен знак привлече вниманието ми. Той показваше в кои часове улицата е двупосочна,в кои еднопосочна и в коя посока. Интересна концепция за регулиране на движението,но ми се струва че би била предпоставка за проблеми и задръстване. В една от градините (въпреки че по тяхному това беше парк,за мен беше просто градина) видях нещо, което не бях виждал досега в нито един град-нито в Чили ,нито в Аржентина,а именно-чешмичка за пиене! И не само една,а няколко! Винаги се бях чудил как е възможно да нямат никакви чешмички по градовете,а ето че тук някой е бил достатъчно прозорлив,за да се сети,че хората имат нужда от вода от време на време. За разлика от нашите чешми,които обикновено текат нон стоп,тези бяха с педал-натискаш педала и водата шурва. Колко яко! Особено като си жаден и се оглеждаш от кой кран за поливане можеш да пийнеш.

В посолството работата беше бърза и лесна. Записах се в една тетрадка и седнах да чакам в чакалнята, където вече чакаха една боливийска лелка и едно момче. Лелката не пропусна да ме заговори-била от Ла Пас, но вече доста години работела в старчески дом в Сантяго. Попита ме дали в Бълагария има старчески домове. Била чувала, че в Европа възрастните хора си живеели в домовете и децата им се грижели за тях.

След малко ме викнаха и след петнайсетина минути хукнах да попълня една бланка.Вече имах един голям печат в паспорта,според който трябваше да вляза в Боливия до 30 дни и с право на престой 30 дни.Малко скоро и малко мъничко,но консулът ми каза,че валидността мога да я удължа в някое друго консулство в Чили или Аржентина,а престоят,когато вляза.Много добре…сега оставаше да поразгледам града.

Недалеч се намираше един квартал ,в който се издигаха множество небостъргачи и административни сгради,но ме домързя да ходя натам-тръгнах обратно към центъра. Лека полека се дотътрих до Plaza de Armos-главният площад.Общо взето в в повечето градове в Чили главният площад се казва Plaza de Armos ,а главната улица обикновено Av.San Martin. Площадът беше оживен. В единият му край имаше голям фонтан, в коритото на който се къпеха 7-8 хлапета,а малко по-напред се беше струпала голяма тълпа да зяпа нещо. Естествено и аз реших да видя какво става. Двама комедианти изпълняваха някакъв диалог и от време на време заговаряха публиката. Тъкмо се спрях и единият ми подвикна. Баш на мен от 50-60 човека наоколо. Попита ме дали говоря испански-викам „долу горе”,на което той отговори-”значи говориш”.-”От къде си?”-”От България”-”Ааа Стойков. Добре дошъл в Сантяго.Я ни снимай с колегата.” След това си продължи играта ,а аз продължих напред. Наоколо се издигаха няколко големи красиви сгради в колониален стил,а в сенките им намираха убежище продавачи на сергии с джунджурии,няколко художника и един двама спящи бездомника. Хванах една от главните улици, да видя от къде идва силното бумкане на тъпан,което се носеше от половин час наоколо. Беше един човек с тъпан на гърба,който танцуваше,докато го удряше с две еластични пръчки. Танцуването по-скоро беше диво подскачане и бясно въртене като пумпал. На тъпана беше закрепен чинел с пружина, който се удряше в такт с подскоците. По-надолу сергиите зачестиха. Къде сергии,къде хора продаващи нещо без сергия-шоколади, чорапи,бельо,плодове и зеленчуци,всевъзможни джунджурии…Но нещото което се продаваше най-често бяха телескопичните антени. Още си блъскам главата и не мога да разбера за какво са им потрябвали на хората тези антени,та има толкова много за продан. Другото странно нещо беше разделението на магазините. На една пресечка само магазини за осветителни тела,на друга само за очила,на трета за електротехника, на четвърта само книжарници,на пета само банки и т.н. и т.н. Трудно ми е да си представя как точно се организира подобно разделяне.

Прищя ми се да се кача на хълма Санта Лусия,който се издига в центъра, но по някаква причина беше затворено,поради което се ориентирах към супермаркета. Тук цените бяха значително по-ниски от тези на юг. Дори шоколадите бяха почти на български цени. Напазарувах стабилно плодове и се прибрах да сготвя традиционните си картофи на фурна. Получиха се по-добре от всякога,благодарение на кутията грах и доматеното пюре,които прибавих. После цяла вечер Хайме ме разпитва разни неща за България,между които и дали е разрешен бракът между гейове и осиновяване на деца. Общо взето двамата се държаха като обикновени мъже когато бяха сами, а когато бяха заедно, като влюбена двойка. Целувка по устата при прибиране от работа, държане за ръце докато са на дивана, разни глезотии, но нищо фрапиращо.

На другия ден спах до обяд, а към след обяд излязох да се кача на Санта Лусия.Този хълм някога е бил крепост на испанските колонизатори и по него все още си стояха запазени части от крепостта. Мястото е красиво и от него се открива гледка във всички посоки. Градът изглеждаше огромен и местоположението му е подобно на София-разположен е в затворена равнина, само дето вместо Витоша се издигат Андите. Сантяго, погледнат и отгоре и отдолу, изглежда коренно различен от Буенос Айрес. Няма ги олющените гигантски бели блокове,няма ги тесните тротоари,по които едва се разминават двама души,няма ги боклуците по улиците.Въобще коренно различна визия. Буенос Айрес изглежда стар и захабен, Сантяго изглежда модерен. Дори между метрата на двата града има космическа разлика. Метростанциите на Буенос Айрес представляват тесни подземни бърлоги,до които стигаш по тясно стълбище, а отдолу лъха горещ и застоял въздух, който поражда въпроса дали слизаш в метрото или в ада. Нямам наблюдение върху мотрисите,но ме съмнява да са по-различни. Напротив метростанциите на Сантяго са обширни,чисти, модерни и спокойно могат да съперничат на българските. За плащането на градския транспорт е избрана картова система,като това е единственият начин. Няма ги буеносайреските автомати с монети. За това може да се поспори дали е предимство или недостатък. За мен е по-скоро второто,защото една карта струва 1000 песос(около 3 лева), след което трябва и да я заредиш. Някои спирки бяха оградени и за да влезеш трябва да цъкнеш с картата. Автобусите бяха сравнително нови и чисти. На всяка спирка има и ясна табела кой автобус минава и в какво направление-нещо ,за което в Буено Айрес може само да гадаеш. Ако имаш подходящите способности.

Горе на хълма едно момиче ме видя,че снимам и ме помоли да и направя снимка, и после да и я пратя на мейла. Заговорихме се и тъй като наближаваше време да затворят хълма,тръгнахме да слизаме,след което обикаляхме час и нещо по улиците. Тя се казваше Мелиса(хубаво че имам мейла и, иначе щях да забравя и това име) и беше от Колумбия. Учела кулинария в Буенос Айрес,тъй като в Колумбия образованието е по-скъпо. В момента била дошла на разходка в Сантяго и други места из Чили. Интересно беше да се направи съпоставка между чилийския и колумбийския испански. Колумбийския беше изключително ясен и разбираем-няма да излъжа ако кажа ,че разбирах 95% от всичко казано и можехме да водим почти нормален разговор.

На другия ден към обяд бях готов за потегляне. Но не към Мендоса, както планувах седмица по-рано, а на север в Чили,за да търся роднините на една приятелка от България. Но за това, в следващия разказ.

Bookmark and Share