От Салта се измъкнах с помоща на градския транспорт, който за двайсетина минути ме изведе до един от крайните квартали, потънал в зеленина и озвучен от песните на птици и насекоми. Не ми се наложи да чакам повече от петнайсетина минути. Един човек с нов пикап ме качи за двайсетина километра. Пътьом ми разправя, че бил от Буенос Айрес, но тук му харесвало много повече, защото хората били по-топли и имало всеки ден фиеста.

Скоро се озовах някъде измежду селата по пътя, вдигнал отново пaлeц под горещото слънце.

И тук ме взеха за по-малко от 15 минути. Едно пикапче със закрита задница ме подмина, но след трийсетина метра спря. Вътре се возеха млад мъж и жена му, заедно с едно момиче, а освен това бяха взели и две местни момчета, които ходили в Салта да си пазаруват нещо за предстоящото училище. Можеха да ме закарат чак до Cafayate, но аз имах намерение да сляза около 50 км по-рано, където започваше така наречената Quebrada de Las Conchas - пролом пълен с интересни места.

Пътьом прехвърлихме и един планински рид, който изглеждаше много красиво забулен в ниските облаци. От другата страна беше също облачно и малко се разчаровах, но все пак слязох на първата забележитеност- Garganta del Diablo. Това място представляваше един малък каньон, врязан в меките оранжеви скали. Общо взето нищо кой знае какво, но доста коли спираха да го видят и влязат малко навътре в него.

Отпред се бяха инсталирали няколко човека, продаващи сувенири, от които разбах, че следващото интересно място е само на 300м. То беше наречено „ Амфитеатъра ” и най-вероятно беше друг подобен каньон, но аз така и не го видях, защото тъкмо на отбивката едно момче ме видя и ме повика да се качвам в колата му. Нямаше начин да не използвам предоставената възможност, защото те бяха туристи, което значеше, че ще спират на всяко интересно място. Казвам „те”, защото момчето, испанец, което се разбра после, се движеше с три аржентинки, които съвсем нямаха нищо против да се поблъскат на задната седалка, за да мога да седна аз отпред.

И така пътуването ни продължи към останалите забележителности. Всички те бяха ерозионни образования сред кафеникаво-оранжевите пясъчници , а имената им отразяваха човешкото въображение, припознало различни форми - обелиска, замъците, жабата, къщата на папагалите.

Жабата представляваше един около 3-4 метра дълъг и около метър и половина висок скален блок, който наистина имаше форма на жаба, а къщата на папагалите буквално си беше обиталище на пернатите същества. Те живееха в хиляди дупки изкопани от тях в отвесните склонове на ронливия пясък край пътя.

Минахме и през едно селце, състоящо се от няколко традиционни колиби, направени от пръст, където основния поминък иглеждаше да е козарството. На много места по пътя се откриваше гледка към разноцветни хълмове с пирамидални форми, дължащи се на дъждовете, но последното място, през което минахме привечер до толкова ми хареса, че останах да пренощувам там, главно с надеждата, че на другия ден няма да е облачно и ще мога да поснимам повечко.

Мястото беше само на 17км. от Cafayate и гъмжеше от най-разнообразни скални и пясъчни форми, разположени по продължението на коритото на суха река, по която явно течеше вода единствено при силни дъждове. От друга страна на шосето, обаче си течеше истинска река, чиито води макар и с цвета и гъстотата на боза, можеха да ми послужат за водоизточник.

След известно обикаляне между скалите намерих едно закътано място, което предлагаше идеален заслон от вятъра, а беше и невидим откъм шосето. И там аз си опънах палатката и прекарах целия следващ ден, че и нощ в обикаляне и снимане из тази невероятна местност напомняща едновременно на Мелнишките пирамиди и на Београчишките скали, но в по-многоцветен вариант и с наличието на 3-4 вида кактуси, най-забележителният от които се нарича Cardon , и се издигаше до 4м височина със ствол дебел колкото едно възрастно дърво. По време на престоя си наистина ми се наложи да филтрирам от калната вода на реката,която дори след цяла нощ утаяване пак задръсти филтъра за има няма 100-200 мл.

На втория ден към обяд се върнах на шосето и едно пикапче с пътни работници ме хвърли на гърба си до Cafayate. Това градче е доста известен винарски район, в което главната активност е посещението на някоя Bodega, или иначе казано частна винарна. Самото градче обаче беше почти пусто и едва намерих едно минимаркетче да напазарувам храна. И колкото и странно да изглежда, никъде не видях да се продава грозде, което толкова ми се беше дояло при гледането на сума камиони, превозващи го в покрайнините на града.

Началния ми пан беше да се насоча от Cafayate към Cachi, малко селце на 150км. нагоре в планината, но след кратка преценка на изходящия трафик сметнах, че достигането на това място би била една бавна и трудна задача. Заради което, реших да се връщам към Салта и евентуално да стигна до въпросното селце по един друг път, който беше хем по-кратък, хем изглеждаше по-използван.

Закибичих аз на изхода на градчето, ама никой не спира братче. Час, два, три, четири, взе да се мръква, вечерните облаци се струпаха над планината, аз продължавах да си чакам безуспешно. Брех що за работа ставаше в тая посока, че никой не ме вземаше? Най-накрая се видя, че ще спя там и тръгнах да си търся място по-навън. Теренът беше доста обрасъл и не даваше надежди,но скоро открих чисто и равно място сред бодливите дървета, където прекарах ноща.

На сутрината слънцето рано рано зажули с бодливите си лъчи, а аз вече чаках на пътя. Същият пикап с пътни работници, който ме докара предния ден, ме върна обратно до мястото, където стоях 2 дни. Там си изчаках чакалото. Нормално 2 часа не са много време, но при липсата на сянка са си много повече.

Накрая един човек ме взе за към Vina. Пътьом си поговорихме за дъвченето на листа от кока, един широко разпространен по тези места навик, който от няколко дни ми беше направил впечатление. Често можеше да се види някой човек с надута буза от сдъвканите и задържани там листа.По тая причина и беше трудно да разбереш какво ти говорят същите тези хора. Този човек също дъвчеше-каза, че го правел само когато шофира, уж вдигало концентрацията и намалявало умората. Вкъщи обаче не изпитвал нужда да го прави.

Във Vina чаках още повече, около 3 часа, след което се чувствах доста зле - явно макар и да имах шапка, бях малко слънчасал. Горе по планината в посоката, в която се намираше Cachi, се събираха гъсти облаци и това, заедно със състоянието ми, ме отказа да се насочвам на там. Когато един дядо ми спря с бричката си, бях радостен че се връщам към Салта. След известно придвижване с градския транспор отново бях в същия хостел, посрещнат като стар приятел.

Bookmark and Share