Продължих напред, докато стигнах до някакъв пазар плод-зеленчук, който беше досами шосето. Там продаваха и папая, но вече ми бяха казвали, че не може да се яде сурова, защото съдържала нещо, което изгаря устата. Трябвало да се свари на компот и така да се яде. След като почаках малко на това място усетих, че наблизо има кръстовище и се изместих след него. Почаках и там малко, но явно имаше още едно кръстовище напред. В крайна сметка стигнах и до него.

Беше вече късен следобед, а никой не спираше и започнах да обмислям къде ще спя. Внезапно обаче, след като ме беше подминала, една спортна кола спря. Вътре беше един мустакат чичка, който отиваше към Huasko и можеше да ме закара до Vallenar на 200км на север. През целият път караше доста бързо, сякаш да ми демонстрира възможностите на колата си. В началото пътят се движеше баш по крайбрежието, на места доста високо, разкривайки красива гледка - огромни вълни се разбиваха във високите скали под златистото сияние на вечерното слънце.

По-нататък навлязохме в пустинята. В продължение на 150км имаше не повече от 2-3 миниатюрни селца, съществуващи единствено заради мините наоколо. В далечината на запад се редяха вълнообразните гънки на планината и всичко това изглеждаше направо магическо в оранжево-червената светлина на залеза. Искаше ми се да извикам “спри, искам да сляза тук”, но знаех, че мястото не е подходящо нито за нощуване, нито за стопиране. Почти по мръкнало стигнахме до Вайелар и представите ми за спретната, тиха бензиностанция на кръстовището преди града бяха напълно разбити. Мястото беше шумно, мръсно, прашно, тотално непригодно за спане. Освен това видях за пръв път в Чили да искат пари в тоалетната на бензиностанцията. Явно наистина северът беше различно място. Тръгнах да се оглеждам за място, но изглеждаше, че ще е трудно търсене. Градът се падаше от дясната страна и беше сравнително далеч. След кръстовището с бензиностанцията шосето продължаваше на север, като след двеста метра имаше мост, който минаваше над долинката на река, около която имаше жп линия и широко място запълнено с камари песъчлива пръст.

Беше вече тъмно и осъзнах, че единственото читаво място беше именно сред тези камари, колкото и противно да изглеждаше. Съвсем скоро по линията мина и влак, теглещ огромно количество вагони. Очевидно идваше от мините край града - там където блестяха един-два ярки прожектора, силно напомнящи ми на окото на Саурон от Властелина на пръстените. Най-лошото обаче беше звукът от минаващата композиция. Никога не бях чувал толкова силен шум, звук сякаш предвещаващ края на света. Земята вибрираше в очакване на разпада си.

Когато заспах, сънувах кошмари за влак, с който пътувам за някаква ниска долина, в която не мога да стопирам. Имаше и други подробности, но не ги бях запомнил. По някое време през нощта, кошмарният влак отново мина, разрушавайки вселената. А когато най-накрая нощта отмина, бях крайно доволен, че ще се махна от това противно място. На дневна светлина околността изглеждаше не по-приятна. Всичко беше сиво и прашно, липсваше всякаква зеленина и усещах, че северно Чили няма да ми хареса.

В чакането на кръстовището имах конкуренция, но в крайна сметка един пич спря и взе и двама ни. Отивахме към Copiapo, а конкурента стопаджия слезе някъде по средата на пътя, където имаше разклон за към някаква мина. По протежение на 150-те километра между Вайелар и Копиано нямаше нито едно населено място, нито една колиба дори. Известно разстояние преди Копиано, човекът сви по един път надясно и аз взех да се чудя накъде отиваме. Оказа се, че той не отива точно до града, а до някакво село близо до Tierra Amarilla. Самото градче Тиера Амарийя се намираше в долината на една река и наоколо имаше много лозя - според шофьора ми, повече отколкото във Valle de Elqui. През целия път полагах неимоверни усилия да разбирам за какво ми говори, защото речта му достигаше невъобразими висоти по скалата на неразбираемост. Малък пример: “Paquipo pasan muchosautog”. Може да се потрошите от търсене в речника за думата Paquipo, но няма да намерите нищо, защото всъщност дешифровката e: por aqui po и в превод изречението звучи “От тук минават много коли”. Думата “por” бива съкратена до “p”, а думата “po” или “pu” на практика не значи нищо, но е една от най-използваните.

В края на краищата се озовах на 7км от Копиапо и скоро един пикап с много любезни мъж и жена, ме вкара в града. Самият град, въпреки че беше насред пустинята, изглеждаше по-добре, отколкото очаквах. По улиците кипеше сериозна търговия и много хора сновяха наоколо. Купих ядене и хапнах в централната градинка, след което лека полека се насочих към един хълм в северозападния край на града. По хълма имаше изградена каменна пътека със стъпала, а на върха се извисяваше голям кръст. Мина ми през ума идеята да пренощувам горе, но вече знаех, че мирадорите край градовете не са добро място за спане - много хора ходят по вечерно време. А това доказват десетките надписи по камъните, както и повсеместно нахвърляни и натрошени бутилки от алкохол на пътеката. Отгоре се откри обширна гледка към града и всички планини наоколо. Когато слязох, минах край една къща и си поисках вода. Откакто минах на север от Сантяго винаги питах дали водата е добра за пиене и винаги ми отговаряха - “да, добра е, питейна вода”. Този път обаче имаше супер гаден химически вкус, но нямаше друга, трябваше да се примиря.

Тръгнах да излизам от града без ясната представа до къде искам да стигна. Пътьом един човек ме видя и ми подвикна. Тъкмо щеше да тръгва към Caldera, на 74км по на север. Това беше добра възможност да ида до Bahia Inglesa, което е малко селце на брега на океана, където ходят много хора заради хубавия плаж. Освен това тази вечер закривали сезона и щяло да има фойерверки.

Слязох на плажа с идеята да се изкъпя в океана, но още след първите няколко метра, някакви хора седящи край едно малко камионче взеха да ми викат. “Здрасти, как си, ела тука, искаш ли пиле, вино.” И така се присъедених към компанията им. Бяха двама около 45-50 годишни мъже и едно момче на 20 и няколко години. Били заварчици и имали работа в Copiapo, ама решили да дойдат на плажа. Връчиха ми един голям пилешки бут, една чаша с вино и нарязаха домати, и се заговорихме. Беше весело, защото явно бяха пийнали и разговора на момент отиваше към “ти сега мене уважаваш ли ма”, само че в местен вариант: “Слушай puta, аз съм квалифициран заварчик, единствения във фирмата, нищо че съм млад. Разбираш, нали?” После донесоха бира и последваха доста “Salud” и “Наздраве”, което им беше малко трудно за произнасяне. Накрая, когато приближи залеза, след сума прегръдки и сбогувания, те се качиха на камионетката и си тръгнаха, надявам се успешно, предвид градуса им. Аз също си тръгнах - само на 200 метра беше пустинята, където имаше някакви скали, които предлагаха заслон от силния вятър, идващ от океана.Някъде около полунощ започнаха фойерверките - бяха по-дълги от новогодишните и третомартенски фойерверки в София взети заедно; дори повече. Чак ми доскуча да ги гледам и си легнах отново. Някъде към сутринта усетих, че чувалът се е навлажнил от росата - гъсти облаци покриваха цялото небе.

Около осем и нещо излязох на шосето и скоро един човек ме закара до Caldera, което се оказа почти на пешеходно разстояние - само 3-4 километра. Самото градче изглеждаше съвсем безлично и безинтересно. След нощта край Вайенар взех да се отвращавам от пустинните чилийски градове. На изхода на Caldera, малко след мен, се курдисаха още хора да чакат на стоп. Бяхме поне 6-7 човека. Явно стопирането в близост до плажовете не беше добра идея. Повисях доста дълго, когато от някъде се появи една кола с мъж и момиче, които приличаха на европейци. Спряха до мен и ме взеха - бяха от Германия и отиваха към Chanaral (Чанярал). Човекът ми каза, че е спрял по желание на дъщеря си - каква чест само :)

Още с качването ми казаха - пътуването няма да е много бързо, защото щели да спират да събират лишеи. Лишеи, също като испанеца и германката, които ме качиха по Ruta, но в Аржентина. Когато му казах за това , мъжът се заинтересува много - той бил преподавател в университет и смятал, че познава всички хора, които се занимават с лишеи в Германия, но аз не можах да си спомня имената.

Пътьом спирахме на няколко места да снимаме, а те да гледат за лишеи. Пустинята тук беше различна - изцяло камениста. Вдясно се издигаха скалисти планини и хълмове, а вляво мощните вълни на океана се разбиваха в черните скали на брега. Все още беше облачно, така че сивото преобладаваше в пейзажа и създаваше едно особено тягостно усещане в мен.

По обед стигнахме Чанарял - още един пустинен град, който обаче не удостоих с честта да разгледам. Германците ме оставиха директно на изходната бензиностанция, където имаше цяло стълпотворение от камиони, зареждащи за дългия път към Антофагаста. Също така обаче имаше и други стопаджии. Прекарах известно време в лутане от камион на камион, но или ми отказваха или бяха по двама души. По едно време един автовоз отби малко по-напред на пътя и се втурнах да питам шофьора. Веднага след мен се лепнаха две нахални чилийски момчета, които се опитваха да убедят шофьора да ги вземе, въпреки, че той твърдо им каза, че ще вземе само мен, защото съм сам. В крайна сметка потеглихме по дългия пуст път на север. Камионът отиваше към Iquique (Икике), но нямаше да стигне чак до там тази вечер. Тук започна истинската пустиня - в продължение на стотици километри нямаше нито стръкче зеленина - единствено пясъци, камъни и красиви хълмове оцветени в различни нюанси на жълтото, оранжевото и розовото. Шофьорът ми разправи за някакъв човек, който продавал сладолед на шосето насред пустинята. Докарвали го сутрин и вечер го прибирали. И по едно време наистина забелязахме човек в далечината, но беше друг. Стоеше край пътя с протегната ръка, в която държеше тубичка. Попитах - “А този какво, вода ли продава?”, а шофьорът ми отвърна - “Не, проси вода”. След което ми разказа, че тоя образ живее от 5 години на това място. Построил си нещо като мъничка къща-храм, с много странна форма, която не можах да огледам добре, изцяло с подарени материали и камъни от пустинята. Живеел само от подаянията, които минаващите коли му оставят - вода и храна. Попитах “Ама луд ли е?”, на което шофьорът ми отговори “Ами от наша гледна точка може да се нарече луд, твърди, че господ го е пратил да живее на това място, но дали наистина е луд? Той живее без да плаща за ток, вода и храна. Кой тогава е лудия - той или ние?” Аз не знаех кой е луд, но ми беше крайно интересно какво прави този човек по цял ден - само стои край пътя в очакване на храна и вода? Ако е така, това може ли да се нарече живот?

Привечер спряхме по средата на нищото да хапнем. Отидох да изщракам няколко снимки и като се върнах, шофьорът ме попита дали имам храна в малката раница, която можела да бъде развалена. Усетил лоша миризма. И аз я бях усетил, но не подозирах, че може да е от пилето, което бях купил предния ден в Копиано. Преди бях държал пиле цели три дни без да се развали. Този път обаче наистина се беше развалило и едно куче, навъртащо се около камиона намаза. Аз пък ядох сандвичи с полта.

После продължихме по тъмно. Човекът ми разправи, че проблемите на много хора в Чили идват от това, че харчат повече отколкото позволяват възможностите им. Комшията си купил кола, ние трябва да си купим по-хубава. Комшията взел телевизор, ние трябва да вземем по-голям. Само дето това ми се струва, че не е само проблем на Чили, а го има и в България.

Към 11-12 минахме край едно място, което направо ме ужаси. Два завода - единият за преработка на руда, а другият за цимент. Осветени от хиляди лампи и прожектори, огромните им конструкции се извисяваха в нощта като същински мордорски кули, а в подножието им прахта беше неизмерима. И съвсем близо имаше нещо като населено място, чиято главна улица пустееше призрачно, когато минахме. Денем имало доста хора обаче, хора на чието място не искам да бъда.

Около 1 и половина през нощта спряхме да пренощуваме на един кръстопът. Ремаркенцата на пикапите в Автовоза не бяха достатъчно големи, за да мога да спя в тях, поради което намерих наблизо едно място на земята, което беше заслонено от вятъра от една купчина пръст. През целия следобед мислех за решението, което трябва да взема - да продължа към Икике и да видя какви са цените на велосипедите в безмитната зона, за да продължа евентуално към Боливия на колело, или да се насоча към Calama и San Pedro de Atakama, след което да вляза в Аржентина и да се помотам около Salta и Jujui, където исках да отида още от началото на престоя ми в Аржентина. Оставих решението за сутринта.
То дойде бързо, отново с роса. Огромните далекопроводи, които минаваха над мястото където спях, издаваха тихо жужене и заедно с гледката засилваха потискащото чувство, което тази пустинна част на Чили създаваше в мен. Решението дойде само - не бях още готов за Боливия, трябваше да продължа към Калама и Аржентина. Малко по-късно камионът продължи на север, а аз застанах да чакам към Калама, макар, че точно този път не беше най-добрият. По-добрият беше стотина километра на юг и го бяхме подминали вечерта. Трафик почти нямаше, но все някой щеше да мина. Пътят водеше към най-голямата открита мина в света - Chuquicamata (Чукикамата).

По едно време един камион спря на главното шосе и от него слезе една жена, силно приличаща на сънена проститутка, която мина покрай мен, и застана да чака 50-100 метра напред. После от една кола слезе един друг човек, с който се заговорихме. Бил инженер и работел в една от мините, които общо били 12. И това само в региона на Калама. Повечето мини били основно за мед, макар, че се добивали и други метали, като субпродукти. Въобще една огромна част от икономиката на Чили се градяла върху мините, които изобилстват в северната част на държавата. А някога точно тази част е била част от Боливия, но след една война сменила притежателя си. Човекът чакаше на стоп, защото преди няколко дни извършил някакво нарушение, вследствие на което му взели шофьорската книжка. Сега трябвало да отиде до Калама да си плати глобата.

Не след дълго едно пикапче мина и ни взе към града. Калама, която преди две години бях видял само от летището, се оказа по-голям град отколкото очаквах. Центърът изглеждаше прилично, но въпреки това градът си носеше пустинния гаден привкус. Престоят ми се сведе до час-два в интернет и час, за да хапна. Дори чешмяната вода имаше отвратителен вкус на химикали. Въпреки, че един човек ме предупреди, че не е много добра за пиене, аз си напълних бутилката, след което се запътих към изхода на града да стопирам към Сан Педро. Още едно място, което познавах от преди две години.

Bookmark and Share