Както вече споменах, началните планове за продължение след Сантяго бяха към Mendora в Аржентина, но няма и седмица по- рано ги промених. Трябваше да издиря роднините на Роса Виктория- една приятелка , с която се познавам от преди 5 години, когато живеех в студентски град. Майката на Роса е българка, а баща и чилиец, който се изнесъл от Чили преди трийсетина години и от около 86-та няма връзка с роднините си. Сега на мен се падаше задачата да ги открия и да ги свържа. Информацията, която Роса имаше, представляваше имената на на брата и сестрата на баща и и селата в които би трябвало да живеят според чилийското посолство в Румъния. И тези села се намираха на около 400км от Сантяго. И така- на север.

Към обяд излязохме от апартамента на Хайме.Той зареди една карта за градския транспорт и двамата с приятеля му ме изпратиха до спирката. Натоварих се на един автобус, който ме изкара до последния пътен възел в края на града. Пътьом отново видях мизерни квартали. Зачаках на едно от шосетата, което влизаше в магистралата и има няма 10 минути едно момче спря- щял да ме закара десетина километра напред, където имало една “бомба”- това е разговорната дума за бензиностанция, която ползват чилийците. Там обаче чакането не беше особено успешно, нито пък спираха много коли. Наблизо имаше разклонения, които реших да подмина… и така зачаках на един прав участък. Естествено, чакането на магистралата не е най- добрата стратегия, но както вече опитът показваше, все някой щеше да спре.

И този някой беше едно мургаво момче на 23 години. Естествено името му ми убягва (пиша тези редове три седмици по- късно), но за удобство ще го наричам Рикардо. Та Рикардо се прибирал от Сантяго към селото, където живеело семейството на жена му Камила (това име го помня). Няма и петнадесет минути след като ме качи, Рикардо рече- айде да те водя на село, може да спиш в къщата на жена ми. За момента не знаех какво да отговоря. Въпросното село беше на стотина километра от Сантяго, леко встрани от магистралата. Рекох си- ако наоколо ми хареса, може и да се възползвам от поканата.

Може би си спомняте описанията на зоната южно от Сантяго- навсякъде нивя, овошки, плодове и зеленчуци. Само десетина- двайсет километра преди града всичко се беше променило рязко, с минаването на един тунел под една планина. Сантяго се намираше в гореща и суха затворена равнина, в която общо взето преобладаваха ниски храсти. Северно от столицата пейзажът оставаше подобен- по редуващите се жълти хълмове се зеленееха странни, ниски, почти храстоподобни дръвчета, които имаха вид на бодливи. Новото, което се появи бяха кактусите. Кактуси! Много кактуси, стотици, не, десетки хиляди кактуси, високи до над два метра. Взех да се радвам, като дете на играчка- от кога си мечтаех да видя и снимам кактуси. Попитах Рикардо дали има кактуси в селото- имало. Хайде тогава да вървим към селото!

Пътьом той звънна на жена си да я предупреди, че води приятел. А на мен каза- да казваш, че си спал в къщи в Сантяго и познаваш баща ми, за да не се притеснят нещо, че съм те взел от пътя. Подобна лъжа ми се струваше съвсем безсмислена, особено като се има предвид, че мразя лъжи и се чуствам супер неудобно при такива обстоятелства. Но той вече си беше наумил и не се мъчих да го разубеждавам.

Селото се казваше Катему (Catemu) и беше на петнайсетина километра встрани от магистралата. Основнита две занимания на хората бяха земеделство и работата в близката медна мина и медопреработвателен завод. Отидохма в къщата, където ни посрещна жена му- съвсем млада, около 21-22 годишно, бяла, момиче с напълно европейски черти. Рикардо веднага се зае да ме запознава с цялото семейство, което се беше насъбрало под един навес и играеше домино- бабата, дядото, майката на Камила, някакави лели- въобще не запомних кой кой е и как се казва. Бабата и дядото бяха истински изселници- имената им бяха чисто арийски, но живели целия си живот в Чили. Местните наричали семейството им “турци”, което си беше направо смешно. Всички бяха много заинтересовани от мен и след като ме гостиха с диня, започнахме да си говорим.

Едната леля беше учителка и проявяваше най- голям интерес. Както тя каза в селото не се случва често да минават пътешественици, особено пък в къщата им. Рикардо пък искаше да ми показва селото- натоварихме се с жена му и двегодишното им детенце в колата и отидохме до гробището. То имаше интересен вид- освен нормалните гробове в земята , имаше издигнати стени на много редове, в които стояха запечатани ковчезите. А покойните роднини на Камила се намираха в отделна гробница. После отидохме до местната река, която заедно с плацикащите се в мътната вода дечурлига ми напомни за реката край моето село. След като се върнахме , роднините продължиха да ме разпитват и да си говорим. Беше удивително колко много “пу” слагат след думите. Nopu, Sipu, Napu и след кажи речи всяка пета дума. Въпреки всичко, не се справях добре с разбирането, а самите те осъзнаваха колко паразитни думи използват и се самоиронизираха.

Времето беше топло, кажи речи горещо. Наоколо се въртяха кокошки, няколко крави мучаха в двора,а узрелите гроздове висяха от асмата под дърветата Палта. Чуствах се напълно изкефен- и от мястото, и от хората.

Залисан в приказки не усетих как мина времето и когато погледнах към хоризонта, слънцето вече наближаваше ридовете на планината. Рикардо, изпускаме залеза, давай да тръгваме към хълма!

Хълмът се намираше долу горе в средата на селото и горе имаше телефонна антена. Колкото и да бързахме по стръмната пътека ми беше ясно, че няма да стигнем навреме. Важното обаче беше, че успях да разгледам горе и да видя задния склон, по който растяха много кактуси- щях да дойда утре сутринта.

Като се прибрахме в къщата , едната леля каза- “не може да спиш на палатка, нощем е студено и има много роса- в къщата има свободни легла”. И така прекарах нощта в удобно легло под покрив.

На сутринта станах рано и се сурнах към баира. От задната му страна, ниско долу, някой беше наклал огън и пушекът замъгляваше половината долина, при което се създаваха невероятни условия за снимки. Кактуси, кактуси, планини- какво му трябва повече на фотографа!? Може би зрели къпини, които растяха край водния канал, който виеше серпентини по хълма- явно водата бива улавяна някъде по- високо в планината, след което направлявана надолу с поливни цели. Ама на кого му пука за водата- къпините бяха супер сладки. Като слязох долу разбрах, че само 5-10 минути след като съм излязъл сутринта, Рикардо хукнал след мен, ама така и не ме открил горе. Бил разтревожен да не ме обере някой. Напълно безпочвени страхове, като се има предвид, че това е едно обикновено село. После закусих, изкъпах се и Рикардо, придружен от Камила, малкото и дядото ме закараха до пеахето на магистралата. Какви готини хора само!

На пеахето почаках доста. На края един мъж с подозрителна прическа и изрусена коса ме качи. От дума на дума ми подхвърли въпроса дали имам приятелка или приятел, а след това пък ме попита дали съм хетеро или хомосексуален. Викам- хетеро, А ти (въпреки, че отговът ми беше ясен) Отговори ми- аз съм гей. Също така бил и фризьор и отивал на почивка- първата му от много години. Бил имал труден период в живота си и решил да го промени изцяло- от това бил щастлив. Беше се насочил генерално към La Serena, но смяташе да къмпингува в Los Vilos. Когато стигнахме до това градче аз слязох на входа, въпреки че той ме покани да ходим да ядем. Не подозирах обаче, че мястото е кофти за стоп. Това беше южния вход на града- трябваше да извървя 3км до северния, където също беше неудобно и още километър и нещо напред, докато стигна едно що-годе равно място. Само дето никой не щеше да спира около 2-3 часа. Още в началото се бяха появили две жени и първият минал камион им спря, но мъжете трябва да чакат по 3 часа. Накрая едно малко камионче ме взе и ме откара 50км напред, където имаше място за почивка и съответно спрели камиони. Един тъкмо щеше да тръгва , махнах му и ме взе. Наоколо ставаше все по- пустинно и само от време на време се мяркаха струпвания от по няколко каменни колиби, край които се виждаха надписи “Козе сирене” и “Козе месо”. А самите кози се скитаха по каменистите, безводни хълмове наоколо. Ниски вечерни облаци, идващи от океана скриваха цялото небе и всичко това ми напомни за пустинята в Сирия, която бях видял на един филм на Брад Пит (дали беше в Сирия? Филмът май се казваше Вавилон). На едно място изникнаха ветрогенератори по хълмовете, доста много и шофьорът за пръв път прояви малко по- голяма активност- попита ме как работят и защо се въртят винаги с една и съща скорост. Криво ляво му обясних, че горе има генератор, а скоростта се регулира автоматично чрез промяна на ъгъла на витлата. Поне според скромните ми познания на тази материя.

Привечер стигнахме до друго място за почивка, точно при отбив ката към Ovalle, накъдето водеше пътят ми. Тук се разделихме с шофьора- той пое към La Serena, а аз останах да нощувам там. Духаше силен вятър и реших да нощувам само с чувала зад баките, където беше завет. По тия места почти не вали, така че нямаше от какво да се притеснявам. На магистралата две момичета и едно момче неуспешно се опитваха да стопират, но накрая се отказаха и опънаха палатката наоколо.По някое време през нощта, други двама стопаджии слязоха от един камион и също се насочиха към палаткуване.

На сутринта беше много облачно- явно това беше нормално сутрешно и следобедно явление. Придвижих се към пеахето на изхода на магистралата и първата минала кола ме взе- една жена с двете си дъщери. Попита ме на майтап дали не ме страх да се качвам при три жени, а после ми каза, че аз съм първия човек, когото вземала на стоп. Нещо, което и други хора ми бяха казвали преди.

Съвсем скоро стигнахме в Ovalle, къдато минах през нета, за да видя имената на роднините на Роса. Също така в Сантяго бях открил, че Lost e започнал и намерих сайтовете в които мога да го гледам онлайн- яко! Изгледах първите три излезли серии- изглежда този последен сезон наистина ще е много го интересен.

По обяд облаците се разчистиха и слънцето напече, а аз излязох на изхода на града, за да стопирам към Monte Patria. Междувременно хапнах, а после един мъж, с жена си и детето ме взеха. Бях останал с впечатление, че лелята на Роса би трябвало да живее в това градче или околностите му, затова отидох в полицията да питам къде е въпросното място. Една любезна полицайка ме осведоми, че това е малко село, доста… нагоре в планината. Опита се да провери дали наистина лелята живее там, но излязоха твърде много резултати с това име и се отказахме. Явно щях да ида до Rapel, селото на чичото, което се намираше на 30-40 колометра нагоре.

Още не излязъл на кръстовището и три момчета в един пикап ме видяха и ме викнаха да се качвам. Само половината от пътя не беше еднакъв с моя, но те решиха да се отклонят, за да ме закарат. Пътьом попитахме на няколко пъти колко остава до Рапел, като получихме следните отговори- половин час, пет километра и десет километра. Или тук времената и разстоянията бяха променливи или хората нямаха много представа. А помежду въпросите, дори закарахме една баба с две внучета няколко километра нагоре. Най- накрая стигнахме до Рапел- миниатюрно селце с една единствена улица, около която се редяха къщите. Съвсем случайно бяхме спряли точно до къщата на чичото, и когато разбрахме това, момчетата с колата си тръгнаха.

Повиках на вратата и всред кучешки лай, отвътре се появи едно момче- синът на чичото. Обясних му кой съм и за какво съм дошъл, а той ми отговори, че баща му е на работа и ще се прибере около 6-7. Нямаше проблеми, не бързах за никъде и можех да чакам. Това което ми направи впечатление е, че нито ме попита дали имам нужда от вода или храна, нито ме покани да вляза. Идва някой от другия край на света, за да свърже семейството ти с роднините, с които отдавна си изгубил връзка, а ти дори не си даваш труд да покажеш нещо повече от главата си на вратата. Нищо де, свят голям, хора всякакви. Седнах под едно дърво на улицата и се заех да чакам. Самото село беше разположено в тясната долина на една река, която в момента беше суха. От двете страни стръмно се издигаха голи планински ридове с розовеещ цвят, по които растяха само кактуси. В основата на склоновете, както и по протежение на долината, се зеленееха лозя. Гроздоберът беше в разгара си, а доколкото разбирах, гроздето е съставено главно от десертни сортове, и е предназначено за износ. Когато слънцето падна по-ниско, тръгнах по коритото на сухата река да търся място за снимане. Върховете на север бяха доста красиви и след като прескочих една мрежа и се изкачих на един хълм, намерих добра гледка към планината и една къща обградена с лозя. Когато собственикът мина с колата си край мен, ме предупреди да не се приближавам повече, че има опасни кучета.

После отидох отново до къщата и този път чичото беше там. Обясних му и на него кой съм и за какво съм дошъл- първо на вратата, а след това той ме покани вътре. Предложи ми закуска- хляб с масло и сладко, чай и козе сирене. За пръв път ми се отдаваше случай да опитам козе сирене- беше почти същото на вкус като българското сирене. Най- накрая срещнах истинско сирене на този континент. Поговорихме разни неща, взех им телефоните, направих снимки на цялото семейство- имаше един син и две дъщери и се запътих да си ходя. Попита ме къде ще спя, на което отговорих, че край моста на реката ми се струва добро място. Не последва никаква покана и си тръгнах. В коритото на реката имаше много удобно равно място, а отгоре в небето светеха всички възможни звезди.

На сутринта почаках малко и един човек ме смъкна обратно до Ovalle, където предадох телефоните и информацията на Роса. Мисията беше изпълнена успешно.

Bookmark and Share