Пътят до изхода на Калама беше всичко друго, но не и кратък. Пътьом бях подминат от две погребални шествия, които на време усетих да не стопирам. На едно място край пътя минаваше някакава рекичка - нещо рядко срещано в пустинно място като това, в резултат на което беше заприщена и в създалия се гьол се плацикаше малко и голямо. На изходящия пътен възел чакаха едно момче и едно момиче, чилийци, които слезли от Сан Педро до Калама само за да напазаруват храна, понеже горе като туристическо място е по-скъпа. Само дето си бяха избрали свръх неподходящо място да стопират, което им казах. След петнайсетина минути дойдоха до моето място, а след още петнайсетина още една двойка стопаджии увисна малко по-напред. Повечето коли отиваха към летището (явно имаше близък полет), но накрая се намери една кола, която ни натовари тримата за Сан Педро. Пътят нагоре минаваше през безжизнената пустиня и въпреки, че преди две години бях минавал по него сега ми изглеждаше напълно непознат. Спомнях си добре, че около 5км преди градчето шосето започва да се спуска надолу и от тази точка се открива невероятна панорама към розово-оранжевите ерозионни хълмове в ниското, за чийто фон служи редицата вулкани, най-забележителният от които е Ликанкабур. Когато наближихме това място вече беше привечер и светлината си плачеше за снимки. Казах на шофьора да спре, метнах раницата в една песъчлива долчинка до пътя и тръгнах да се връщам малко по-нагоре, за да търся добри места за снимане. Брулеше силен вятър, който от време на време вдигаше талази пясък и го хвърляше по мен. Нямах идея къде точно ще спя в тия гадни условия - наоколо всичко което имаше беше песъчливи хълмове и долини, на всичко отгоре, и солени. На едно място, където имаше мирадор открих някаква колиба, пристроена към склона на хълма. Най-вероятно беше входен пункт към платена туристическа пътека сред хълмовете и дюните, но в настоящия момент беше заключена. По-важното беше, че мястото пред нея беше покрито с покрив и заслонено от двете страни, и то точно тези от които идваше вятърът. Единственият кусур беше, че е на 10 метра от мирадора, което означаваше евентуално хора.

Оставих мястото да чака и продължих да обикалям и снимам, докато слънцето залязваше, оцветявайки всичко в различни нюанси на розовото, червеното и оранжевото. По пътя сновяха микробуси с туристи, които ми напомняха времето, когато и аз обикалях тези места с един такъв. Сега обаче бях сам и свободен , на всичко отгоре бях тук без да плащам. Замислих се колко известно и посещавано място е Лунната долина - десетки микробуси, пълни с хора се стичат там, за да гледат залеза, изкачени на една дюна. Почти като някакъв ритуал - не можеш да отидеш в Сан Педро де Атакама и да не видиш Лунната долина. В момента аз обаче стоях на едно друго, не по-малко красиво място, което гледа към същата долина, само че от друга посока. И мястото е почти на пешеходно разстояние до градчето, не се плаща вход и … няма почти никой. Само една две коли спряха пътьом да се насладят на гледката. Голямо нещо е рекламата и храни много хора.

Когато слънцето се скри отидох за раницата и се върнах до заслона, където си опънах шалтето, приготвяйки се за нощта. Още от Vicuna мъкнех в раницата си едно пъпешче и беше крайно време да го изям, още повече имайки предвид ограничените количества гнусна вода от Калама. Тъкмо беше притъмняло и разцепвах пъпеша, когато на пътеката се появиха две момичета. Малко се постреснаха като ги посрещнах и останаха бая учудени, като им казах , че ще спя там. Бяха дошли с кола и явно горе имаше и момчета, но за сега не се чуваха. Момичетата хванаха една пътечка и отидоха на едно хълмче, където прекараха почти час и половина, ако не и повече. По някое време и момчетата се разшумяха, крещяха нещо, свириха на тромпет, но най-накрая се разотидоха и настана тишина и звезди, много звезди. Задачата на идния ден беше да мина прохода Хама (Jama) и да вляза в Аржентина.

На сутринта станах рано, поснимах, па тръгнах към Сан Педро с мисълта, че стопа ще е лесна работа. Ще застана на кръстовището пред градчето, което си спомнях от преди и ще чакам някой от многото парагвайски камиони, за които няколко камионаджии ми бяха споменавали, да ме вземе.

То хубаво, ама нещата не се развиха като в представите ми. Когато след 5 км вървене стигнах въпросното кръстовище, установих, че почти никой не минава. Чаках, чаках, чаках, 1 камион бензиновоз. Чаках, чаках, чаках, 1 кола. Чаках, чаках, чаках, нищо. Отиде над един час, докато един човек с едно пикапче спря и ме попита накъде отивам. Викам към Аржентина. Той, заедно с един бензиновоз, малко по-назад, бил тръгнал към телескопите горе, но да ме остави на 4500-5000 надморска на средата на нищото не ми се стори добра идея. (Горе в Алтиплано се изгражда най- голямата сиистема от радиотелескопи в света, чиято цел е да се изследва Реликтовото лъчение останало от първите минути на живота на Вселената. За повече подробности виж ALMA project).

Та рече ми човекът- ще взема да те закарам до граничния пункт от другата страна на града, там всички коли спират. Въх, хубава работа. Аз даже не подозирах, че имало граничен пункт тук, та границата беше на 160 км нагоре. Ама на кого да му дойде наум, че никой нормален човек няма да сложи граничен пункт на 5000 надморска. Така осведомен, минах през пункта и ми удариха изходния печат. Сега оставаше да си намеря и превоз.

Заблудата ми относно парагвайските камиони рухна, когато шофьорите на два камиона ми помахаха отрицателно с пръст. Същите камиони спряха и отбиха встрани и можах да ги попитам защо не искат да ме вземат. С ужасния си диалект ми обясниха, че било забранено да качват пътници, които не са вписани в документите и от аржентинската страна следели за това и глобявали здраво. Добре, здраве да е, някой друг ще спре.

Няма да описвам как точно пече слънцето на север от тропика на каприкорна на 2400 надморска. Няма да описвам как точно се чака цял ден под това слънце без никакава сянка, само ще кажа, че до залез слънце бяха минали едва 2 камиона, без да броим първите два, които все още си стояха отбити край пътя и има няма петнайсетина коли, които бяха препълнени с хора и багаж. Естествено и никой не спря. Дори един от шофьорите разклати ръката си със знака “ти луд ли си?”. Дотук бяха представите за лесно минаване в Аржентина.

Когато се отказах за деня, отидох да видя гьола, в който през деня се плацикаха някакви деца. Оказа се, че от там минава покрит с бетонни плочи канал, по който тече чиста вода, а на въпросното място капаците липсваха и имаше съвсем малко вирче в земята. За мое учудване водата не беше солена, но въпреки че отфилтрирах малко, за да я опитам, не посмях да я пия, защото в посоката, от която идваше имаше някакви мини и предприятия за преработка на кой знае какво. И за къпане не ставаше по това време - беше прекалено студена. Не ми оставаше друго, освен да намеря място за спане. Това поне беше лесно. Съвсем на кръстовището на което чаках, имаше голяма неизползвана площадка, оградена с бетонни стени, в които имаше пролука на едно място. Стените пазеха хем от вятъра, хем от лоши погледи. На сутринта още на разсъмване се курдисах да чакам на кръстовището. След около два часа, две-три коли и един-два камиона, реших да опитам нова стратегия - да ида да разпитвам на самия граничен пункт, който беше на 200 метра встрани. Там имаше спрени сума камиони, по-голямата част парагвайски автовози, също и няколко аржентински. Разпитването удари на камък. Няколко парагвайци ми отказаха и тъкмо, когато намерих един по- уклончив, при митническата проверка не му съвпаднаха серийния номер на една от колите, което значеше, че може да чака доста време докато замине. На всичкото отгоре се появиха едно момче и едно момиче, които също разпитваха камионите. Перуанецът ми каза, че един от аржентинските камионаджии му поискал цената на автобусния билет до Салта.

Попитах и няколко аржентински коли, но всички бяха пълни. Неприятното беше, че се водех напуснал страната от предния ден, а все още си бях там. Положението не изглеждаше никак розово. Към 11 се появи един автобус и въпреки доста високата цена цялата дружина решихме да се качим. Не се знаеше кога ще е следващият и дали ще има свободно място в него. Не исках да вися още един ден под дивото слънце, беше си чиста загуба на време. Исках и да се махна най-накрая от неприятните северни чилийски градове, и да видя какво има край Салта и Хухуй.

Когато автобусът потегли, се заизкачвахме право нагоре към основата на вулкана Ликанкабур. Мислех, че ще усетя рязката промяна на височината - от 2400 на 5100 метра, но не се случи почти нищо. Горе подминахме една чакълена отбивка, към която сочеше табела “Боливия”, напомняйки ми, че и до там ще стигна. В далечината се откриваше лунен пейзаж от голи вулкани и солени равнини и езера. Аржентинците се показаха по-курназ с граничния си пункт на около 4000 надморска. После заслизахме плавно, като пътьом минахме през още красиви места, между които най-силно впечатление правеше Салина гранде - един частично покрит с вода салар, в който се отразяваха далечните планини и облаци. След това дойде реда и на Куеста де Липан (Quiesta de Lipan) - една трийсеткилометрова отсечка от пътя, която с помощта не десетки серпентини, преодолява около 1600 метра денивелация. Погледнато отгоре изглеждаше внушително, въпреки че най-високата част се намираше в облаците. Трудно ми е да си представя с какви усилия огромните камиони вземат обратните завои. Надолу шосето се гмурна в долината на една кална река, от чиито страни се издигаха стръмни и високи ерозирали склонове, напомнящи донякъде мелнишките пирамиди. Подминахме и Purmamarca (Пурмамарка) с неговия Cerro de Siete Colores - един ерозионен хълм с множество цветови нюанси - място,което смятах да посетя по-късно, и под скупчените ниски облаци заслизахме към Jujui (Хухуй).

Първото нещо, което ми направи впечатление беше обилната зеленина и влага. Край пътя се виждаха големи локви, които свидетелстваха за обилни валежи. В мен битуваше представата, че регионът на Салта и Хухуй е сух и горещ, а това което заварих беше съвсем различно. Човекът от предната седалка- чилиец, живеещ в Салта от дълги години, ми обясни , че наоколо се отглежда главно захарна тръстика и тютюн.

В Салта пристигнахме почти по мръкнало и валеше, ама здраво. Представите ми бяха тотално преобърнати. Влизайки в града се чудех как точно ще търся хостел в тоя дъжд, но на автогарата въпросът намери отговора си. Там имаше хора, търсещи клиенти за хостелите си и има няма след 10 минути вече пътувах безплатно в едно такси към хостела. На всичко отгоре и цената беше значително по-ниска от тези, на които бях свикнал в Патагония. И така, добре дошли в Салта.

Bookmark and Share