Мисията беше изпълнена, а аз очевидно щях да продължа на север - връщането назад и влизането в Аржентина през Мендоса не ми се нравеше. И така, да видим какво има на север в Чили.

Първата работа беше да се измъкна от Ovalle, което можеше да стане по три различни пътя - двата водеха обратно към магистралата, а третия към града La Serena, малко по на север. Първо направих грешката да си помисля, че повечето коли минават по магистралата, затова след като изядох един пъпеш на една бензиностанция, зачаках на изхода на града. Скоро обаче видях, че никой не излизаше по тоя път и попитах едни пичове, които работеха наблизо, кой път се използва повече - отговорът ме насочи към другия край на града. А самият град се оказа по-голям от очакваното. Шосето се изкачи нагоре по един хълм и там се откриха още квартали, общо взето с беден вид. Една кола с жена и мъж вътре беше спряла и реших да попитам дали случайно не излизат извън града - не излизаха, но пък жената с усмивка ме попита от къде съм и после ми даде две ябълки.

Когато най - накрая се довлякох до последните къщи и бензиностанцията там, един дядо с колело дойде да ми каже, че след бензиностанцията мястото не е добро и нямало да ми спрат. И вярно, че повечето коли които спираха да заредят бяха местни, така че се изместих двестатина, триста метра напред. След още чакане, най-накрая едно момче спря и ме взе към La Serena. Беше по-малък от мен, но вече имал 4 деца от 4 различни жени, а понастоящем живеел сам. Пътят към града не блестеше с нищо интересно, но пък шофьорът ми похвали самият град - бил много красив.

Когато влязохме, първото ми впечатление беше че е голям, доста голям. После стигнахме и центъра, където слязох. Това беше първият различен и наистина красив град, който виждах в Южна Америка. Сградите бяха в колониален стил, а най - интересното бе, че имаше страшно много църкви, при това красиви. В центъра имаше нещо като изложение на всевъзможни неща, а голямо впечатление ми направи еди художник, рисуващ портрети.

La Serena определено ми хареса и исках да остана поне един ден, но привечер не бях получил нито един отговор на съобщенията, които бях пратил малко по-рано в CouchSurfing. Трябваше да се изнасям преди да мръкне и реших, че посоката няма да бъде на север, а на запад, по долината на река Elqui. Вече ми бяха споменавали за тая долина - било красиво място, доста туристи ходели нататък, както и много хипита, които вярвали, че мястото притежава особена енергия.

Вечерните океански облаци отдавна бяха покрили небето, когато тръгнах към изхода на града. Едва излязъл на кръстовището, махнах на една голяма нова кола и човекът взе, че спря. Имах късмет - първо той отиваше много навътре в долината - чак до селото Паиуано (Paihuano) и второ, беше разговорлив и образован. Пътьом говорихме за сума неща - за някакви дървета, с които се извличала влагата от сутрешната роса, после за програмиране и накрая, по тъмно стигнахме селото.

Стоварих се в центъра и тръгнах да диря място за спане. По предварителна информация някъде надолу по една улица, трябваше да има река и платен къмпинг, а някъде наоколо и място, където мога да си спя и без пари. Много хубаво, само дето когато стигнах въпросната река видях, че от всички страни има огради - отдясно на къмпинга, отляво на някакви лозя или кой знае какво - беше тъмно. Продължих по пътя с надеждата за някое равно и закътано място, но постепенно започнах да осъзнавам, че май няма да намеря такова. От двете страни се редяха или къщи, или оградени лозя - така в продължение на около 2км. На едно място намерих някаква къща, пред която имаше тясна бетонна площадка, където аха аха да реша да си опъна шалтето. Но след като няколко коли и известен брой хора минаха, по иначе съвсем тъмния черен път, сметнах че мястото е лошо, а и не се знаеше дали няма хора в къщата. След още вървене и оглеждане наляво и надясно с челника, намерих едно място, където оградата към някакво лозе беше разкъсана и можеше да се влезе навътре. Десетина метра навътре под едно дърво, имаше място, на което можеше да се опъне шалтето. Беше далеч от добро, имаше малък наклон и камъни, но по-хубаво нямаше.

Докато се подготвях за спане дочух музика, идваща някъде от хълма, но ми се стори доста далеч. И тъкмо когато щях да легна, чух нечии приближаващи се стъпки, а десетина секунди по-късно една светлина от фенерче зашари по земята от моята страна на оградата. Опаа, ами сега? Станах и казах добър вечер. Човекът остана учуден, явно не очакваше никого. Последва един диалог, който беше меко казано странен. Попита ме какво правя тук, на което отговорих, че се каня да спя. След това последва въпроса кой ми е разрешил да спя тук, а после поиска да ми види паспорта, за да знаел, че съм легален. Точно тогава усетих, че ако не луд, то поне е чалнат. Като ми видя паспорта омекна и взе да ми обяснява, че живеел малко нагоре по хълма и музиката, която се чува е неговата. Говореше изключително неразбираемо, като постоянно включваше паразитни думи. Каза, че мястото, което съм си харесал не е хубаво, защото е близо до пътя,а дървото отгоре имало “смъртоносни” бодли. Накрая ме убеди да се кача при него, където уж било по-удобно.

Мястото, в което живееше представляваше нещо като колибка с големината и формата на палатка, само че скована от дъски. Отпред имаше и маса, както и други неща, сковани от дъски, някои от които бяха напълно безсмислени - като рамка за врати например. Мястото, на което трябваше да спя беше свръхнеудобно, защото имаше наклон. Преди да си легна обаче, бях подложен на сума въпроси, от които си затвърдих впечатлението, че човекът не е с всичкия си. Трудно ми е да възстановя разговора, главно защото беше твърде нелогичен, а и не разбирах всичко, но би било грях да не дам пример:”И какво казвах… аа, значи отиваш на север. Тук сме в Малкия Север, ти обаче отиваш към Големия Север. Не е лошо, не е лошо. Тука е горещо,а? През нощта е добре, ама през деня става много горещо. И какво казвах… аа, значи отиваш на север. Ами от къде вземаш пари? Ааа, карта казваш. Ами в България с какви пари работите, тука имаме 1 лука, 2 лукас, 3 лукас (чилийците наричат разговорно 1000 песос един лука.) Разбираш, нали? Тука е много хубаво, от тук се вижда цялото село. Аз мислех да си направя къмпинга долу до оградата, ама тука гледката ми харесва повече. Разбираш, нали? И какво ти казвах…”

Най-интересното се завъртя около уеб страницата ми, която трябвало да носи моето име, защото иначе не била легална. Аз постоянно съм пътувал и ако страницата не носела името ми, как хората щели да знаят къде съм. Въобще точно тази част от разговора беше толкова нелогична и щантава, че не подлежи нито на разбиране, нито на възстановка. Когато най-накрая легнах си отдъхнах. Колкото и интересно да беше, през цялото време стоях малко на нокти, защото знае ли човек какво може да щукне на подобен човек. Нощта беше топла и суха, нямаше комари, но наклонът на терена не ме остави да спя нормално.

На сутринта лудият ме събуди рано рано - щял да идва собственика на лозето, или по-скоро на нивата, защото само част от нея беше лозе, при това в много западнало състояние. Предложи ми да закуся - край въглените на огнището се кипреше едно очернено канче с гореща вода, а на масата имаше две три прегорели филийки хляб - от уважение изядох едната, но беше мъчна работа.

Когато най-накрая се отървах, тръгнах обратно към селото, берейки грозде от лозите, които тук там стърчаха на пътя. Сега на светло можех да поогледам. Източно и западно се издигаха високи планински ридове, като западният частично беше покрит с терасовидни лозя. Въпреки, че тук вали изключително рядко, лозарството процъфтява главно чрез капковото напояване. И в тази долина гроздето е за износ, но също така се прави и напитка с 35-40 градуса алкохол.

Реших да се връщам надолу. Още втората кола ми спря - вътре имаше три момичета, отиващи доста далеч. На излизане от селото обаче се разкри красива панорама от високо и разбрах, че съм сбъркал с връщането. Все пак слязох до Викуня (Vikuna), минах през нета, купих храна и излязох да чакам обратно към Паиуано. Скоро един мълчалив дядо ме качи в бричката си и отидохме да търсим нещо или някого си в едно близко село. В крайна сметка не го намерихме, но пък купихме пъпеши от сергия край пътя, след което се отправихме към селото на десетина километра преди Паиуано. Това останало разстояние го минах на задницата на едно пикапче. Сега ми оставаше късния следобед, за да си направя снимките, след което трябваше да сляза отново надолу, за да не допускам грешката от предната вечер. Ясно беше, че около това село местата, подходящи за спане са кът. Докато чаках се гостих много добре с това, което бях купил от Викуня, а именно - пастел де чокло (чокло е царевица). Това ястие представлява смес от пилешко месо, сварено яйце, маслини и запържен лук, затрупани със смляна , прясна царевица и накрая всичко е изпечено. Когато стана време за снимане излязох от селото, като не пропуснах да си набера грозде пътьом, а също така и смокини от едно голямо крайпътно дърво. Ех че кеф е когато се намират плодове без пари! За снимките се качих малко по каменистия източен хълм. Комбинацията от наронени от ерозията скали и кактуси с големи твърди бодли, правеше склона потенциално опасен, но в крайна сметка не можах… да се изхлъзвам.

После се върнах малко назад към селото и започнах да стопирам множеството коли с туристи, връщащи се от селата по-нагоре. Едно от тези села е Писко де Елки (Pisko de Elqui) - родното село на поетесата Габриела Мистрал, носител на нобелова награда за литературе. Докато чаках, наблюдавах как местните пожарникари бяха застанали с кутии в ръце насред пътя и събираха дарения от минаващите коли.

Тъкмо се притесних, че ще замръкна отново в това село, когато един местен ме качи. Отиваше да купи дини от Викуня. На над 25км разстояние. Попитах го няма ли да му излязат много скъпи, но той си беше направил сметката - колата била служебна, също и бензина. Та той ме свали до 5км преди Викуня, където можех да си опъна палатката край реката. За нещастие отдавна бе минало времето на кристалните патагонски реки - тази имаше цвят на боза и дори не ставаше за миене. По брега пък беше доволно мръсно от къмпингуващи мизерници.

Отново спах без палатка, но този път не остана без последици - още към полунощ чувалът ми се намокри от росата, но сутрешното жарко слънце бързо го изсуши. В долината през деня си беше сериозно горещо, което се дължеше главно на това, че е затворена. Сравнително бързо хванах стоп до Викуня, където купих отново пастел де чокло и пастел де папас(картофи) и излязох да стопирам към La Serena. Неочаквано бързо един пич ми спря и ме свали до града. Този път нямах намерение да се размотавам и направо тръгнах по магистралата. Първо се изкъпах в една бензиностанция срещу лев и петдесет, после хапнах в парка и накрая чист и сит тръгнах да излизам от града. Оказа се че магистралата свършва в самия град - на север беше обикновено шосе.

Bookmark and Share