Когато споделих на един аржентинец в хостела в Салта, че смятам да прекарам един месец в Боливия, той с учудване ме попита какво ще правя толкова много време. Сега, когато тя е вече зад гърба ми, мога да кажа, че дори два месеца не бяха достатъчни да видя всичко, което искам, а то е далеч по-малко от всичко, което може да се види.

Кратките справки казват, че Боливия е една сравнително малка държава (по южноамериканските стандарти), на чиято територия има около 7 различни климатични зони, предполагащи голямо природно разнообразие. Освен това е най-бедната държава и над 60% от населението и е indigenes, тоест неповлияно от колонизаторите. Още от тези предварителни данни предусещах, че престоят ми ще бъде интересен.

Последният ми разказ ви остави в La Quiaca, пограничното аржентинско градче, което се намира от боливийското Villazon на един мост разстояние. Един мост, който дели два свята.
Още от далеч се виждаше, че на границата кипи движение. Хора натоварени с чанти и торби се размотаваха в разни посоки въпреки няколкото полицая, сякаш границата не съществуваше. За разлика от пустия аржентински пункт, пред боливийския се беше проточила опашка, пред която бледнееха дори българските опашки от комунистическо време. Всъщност думата “опашка” няма силата да опише над 50 метровата многоредова колона, която се простираше до следващия ъгъл на улицата.Тъкмо когато ме обзе отчаянието, мислейки, че ще прекарам деня в чакане, разбрах, че опашката е само за напускащи страната и се вмъкнах отпред. Вътре в малка задушна стаичка с три бюра, над които висеше портретът на Ево Моралес, окичен с всичките му президентски атрибути, седяха няколко полицаи и подпечатваха документите на народа, който се буташе вътре както свари. Компютри естествено липсваха, те са екстра неподхождаща на епохата, в която Боливия живее.

Полицаят ме попита колко ще стоя и какво ще правя в Боливия, тупна ми печат за 30 дни, след което се потопих в един друг свят.
Първото ми впечатление бе, че за разлика от повечето малки аржентински градове, включително и La Quiaca, този е жив и кипи. От двете страни на главната улица се редяха магазини, подобни на нашите “за 1 лев”, в които се продаваше почти всичко, което може да си представи човек - от легени, през обувки и дрехи, та до електроника. Самите магазинчета служеха повече за склад, а стоката намираше мястото си главно на камари отпред на тротоара. Тези препятствия карат нещастния пешеходец да слезе на платното, където се смесва с разнообразния трафик от хора тикащи колички с багаж, сладоледаджии, продавачи на сокове и всякаква друга двунога и колесна паплач. И всред цялото това стълпотворение с клаксони си проправяха път таксита с потъмнени прозорци и лепенки с най-разнообразни надписи. Даа, още от входа си държавата изглеждаше обещаващо.

През двайсетина метра от двете страни на улицата се намираха чейнджбюра, които обменяха по никъде необявен, но всеобщоприет курс, по който смених стотината си останали аржентински песос.
Самият град беше доста грозен и обикновено туристите директно се качват на автобуса и заминават за Tupiza, но аз имах нужда да посвикна с новата обстановка и се разквартирувах в най-евтиния и мизерен хостел, който успях да намеря. Тук можех да стоя в самостоятелна стая за по-малко от половината пари, които бих платил за едно легло в обща стая в най-евтиния хотел в най-евтионата част на Аржентина.
Както вече написах, градът изглеждаше жив, но едва вечерта видях, колко жив може да бъде. По пътя наизлязоха продавачките на храна и картинката се допълни съвсем. Ето и какво можеш да видиш по това време на улицата.

Жена, пред която има огромна кошница или две, пълни с питки хляб, покрити с бял чаршаф, а до нея се кипри малка подвижна витринка с пасти и други сладкарски изделия. По-нататък стои количка за фреш от портокали, мандарини или грейпфрут, където за 70 стотинки ти изцеждат чашка сок с ръчна преса, но по-атрактивни са количките с компоти. Самите компоти обикновено се намират в няколко пластмасови кофи, наред с които има и две кофи с вода за миене на няколкото чаши, с които разполага компотаджийката. Процедурата по миене се състои в 3 стъпки. Грубо плакнене в Кофа 1, фино плакнене в Кофа 2 и финално забърсване с кърпа със съмнителна чистота. И понеже на мен много ми се щеше да опитам тези компоти, но имах леко недоверие в системата за миене, отскочих до хостела специално да си взема канчето, което измих предварително. Когато го връчих на бабата, тя го грабна и директно го мина по нормалната процедура, единствено пропускайки Кофа 1. Добре дошли в света на хигиената !

Като най-голямата атракция обаче спокойно могат да се посочат уличните кухни. При тях една лелка стои зад газов котлон и пържи нещо в огромен тиган, край който са наредени различни по големина тенджери. Съдържанието на тигана може да бъде най-разнообразно, но най-често е или някакви пилешки части, или други меса с неизвестен и крайно съмнителен произход. А наоколо около цялата тази установка са насядали клиентите с малки панички в ръце. Понякога при липса на панички, тяхната роля се заема от найлонови торбички.

Мен обаче ме правеха щастлив тортите и пастите, които бяха на много ниски цени.
Щастието по време на двудневния ми престой в града се нарушаваше обаче от два проблема. Първият беше отново разстройство, на което не смятам, че има нужда да отделям внимание, а вторият беше, че единственият банкомат в града не работеше с картата ми. Положението не изглеждаше приятно, защото почти нямах пари и спешно се налагаше да измисля нещо. Продължаването към следващия град не беше решение, защото там не беше сигурно, че изобщо има банкомат. Затова реших да направя единственото оставащо - да се върна обратно в La Quiaca. Минаването на граничните формалности обаче не ми се нравеше, особено при спомена за изходната опашка, поради което сметнах да мина нелегално. Застанах на моста, погледах погледах свободното движение на народа, та се шмугнах в тарапаната. И понеже бях чувал, че аржентинците следяли строго влизащите за внос на дрога, за всеки случай реших все пак да попитам аржентинския полицай. Обясних му ситуацията и той рече “няма проблеми”. Час по-късно минах наобратно през двата пункта пак без никой да ми обърне внимание. Следели за дрога, ама дръжки.
След двудневния ми аклиматизационен период дойде време да продължа на север. Все още живеех с представите, че и в Боливия ще се движа на стоп, така че тръгнах да се изнизвам от града. Намерих изхода му доста трудно, след дълго ходене и лутане по прашни неасфалтирани улици. И когато стигнах там се сблъсках със суровата истина. Още в града бях забелязал, че по улиците се движат само таксита и бусчета, а частни коли нямаше почти никакви.
Тук обаче това наблюдение се потвърди напълно. За 2 часа минаха само 3 камиона и 1 автобус. Около мен сновяха няколко самосвала, които караха чакъл от някъде за предстоящо асфалтиране. Бях доста учуден, когато шофьорът на един от тези камиони ми махна да се кача и ми предложи да ме хвърли 18 км навън, от където карал чакъла. От него разбрах, че Боливия е най-хубавата държава в света и е много богата, но политиците я грабели. Остави ме на средата на нищото, но скоро мина един пикап, натоварен с пакети ориз и макарони и аз се метнах отзад. В кабината се возеха двама мъже и една бабичка, която също явно беше пътник като мен. Осемдесетте километра “международен” път до Tupiza представляваха тясно неасфалтирано шосе, по което се носехме в облаци прах с под 40 км/ч, заобикаляйки къде успешно, къде не ровове, трапове и всякакъв друг род препятствия. Това пътуване сложи началото на по/нататъшните ми наблюдения върху пътната мрежа на Боливия. В цялата държава има едва десетина основни асфалтирани шосета, а всичко друго е черни пътища, които обикновено се катерят, спускат и вият по хълмове и планини над бездънни пропасти, каращи те да се замисляш колко е добър шофьора и кога за последно е правен преглед на превозното средство. Естествено ако си способен да отделиш въобще мислите си от опасността. Един от тези пътища е дори известен като Death Road, заради постоянно изпадащите в пропастта камиони. И докато при сухо време тези пътища са опасни, то ми е трудно да си представя какво става през дъждовния сезон, когато тръгват повсеместните свлачища. Като най-добър пример обаче може да се каже, че вторият по големина град в Боливия - Санта Круз де ла Сиера не е свързан с асфалтиран път с останалите градове. Трудно е обаче да се види държавата за тези неща, защото по-голямата площ от населената и част е планинска, с изключително сложен терен, което би изисквало колосални средства за строежа на нормални пътища.

Да се върнем обаче на пикапа. След два часа и нещо, побелял от прах слязох в Tupiza. Шофьорът сякаш очакваше да си платя, но явно се притесняваше да си поиска от чужденец, та минах без пари. Това обаче беше по-скоро изключение. Боливийците са бедни и малкото хора, които са успели да се снабдят с кола я използват за печелене на пари - тоест като такси. По тази причина обикновени коли почти не се срещат по пътищата. Целият, обикновено почти незабележим трафик се състои от таксита, автобуси, микробуси и камиони. С две думи все форми на платен публичен транспорт. Съвсем нормална гледка е камион, от чиято каросерия стърчат главите на шарено облечени селяни, насядали върху чували и всякакъв друг багаж. Камионите са най-евтиния транспорт. Автобусите са малко по-скъпи, а най-скъпи естествено такситата, които при всички случаи пътуват максимално пълни. Стопът е познат естествено, само че който и да те качи очаква да му платиш и това се знае от всички, и дори и най-бедният селянин ще извади монета от празния си джоб.

Въпреки всчико, транспортът е евтин, а поради гореописаното състояние на пътната мрежа, дължината на пътуването се измерва в часове. Ако попиташ какво е разстоянието между Кочабамба и Ла Пас, всеки ще ти отговори 6-7 часа, но почти никой няма да може да ти каже колко километра са.

Tupiza беше тих град, разположен сред ерозионен каньон, напомнящ на тези около Пурмамарка в Аржентина. Улиците бяха значително по-спокойни и пусти от тези във Villazon. Липсваха стотиците магазини, а продавачите на храна бяха съсредоточени главно около двата пазара. В центъра се зеленееше приятна градинка с високи дървета, зад които се издигаше голяма и красива катедрала. Престоят ми тук беше два дни, в които се случиха няколко важни събития. Първото беше, че открих едно от основните за Боливия ястия - пиле a la broaster. Честно казано представа си нямам какво е broaster, обаче магазинчетата, зад чиито витрини под лампи се топлеха парчета пържено пиле и пържени картофи бяха на всеки ъгъл, и почти се създаваше впечатление, че това е единствената храна, която можеш да намериш. Подобни мини ресторантчета за пиле, или на испански polleria, се срещага навсякъде във всеки град и това беше една от най-евтините, макар и не много вкусни храни.

Второто важно събитие беше, че се запознах с французина Флориан (Фло), с който бяхме в една стая в хостела и впоследствие пътувахме десетина дни заедно. Планът на Фло беше да направи обиколка на Алтиплано с тур агенция. В началото аз нямах подобни намерения, но няколко съображения промениха решението ми. Основното беше, че по тези места няма почти никакъв транспорт и самостоятелното пътуване е възможно единствено с някакъв вид собствен превоз като колело, мотор или 4х4. И понеже аз нямам такъв, а Алтиплано е една област, която няма аналог по света, реших да се присъединя към Флориан, въпреки немалката цена, която искаха агенциите.

И така на следващия ден аз, Фло, две момичета от Канада и един американец се наблъскахме в един джип заедно с шофьорът ни Кентин и жена му Ада, която щеше да ни бъде готвачката. В багажника бяха струпани храна и напитки за следващите 4 дни, а на покрива бяха привързани няколко туби с бензин и вода. Удобствата бяха на отризателната страна, защото за най-задните седалки липсваха врати и за да се качиш там трябваше да прескачаш облегалките на средните седалки, при положение, че хората от тях предварително са слезли. Но както е казал народът - трай бабо за хубост. Това се отнасяше особено за едната канадка, която беше доста висока и краката и здраво опираха в облегалката отпред. В идните дни си въртяхме местата, за да няма прецакани.

През първия ден минахме през неособено интересни места на път към Алтиплано, които обаче разкриха нови измерения на понятието “път”. Само човек с голямо въображение би нарекъл нещото, по което се движехме “път”. По тези места положително не може да мине нищо освен високопроходимо 4х4, а единствения ориентир, който видях за деня беше приземен малък камък с надпис, който явно служеше за табела. Разбити от лашкане, след две спукани и сменени гуми посрещнахме вечерта в малко селце в подножието на изумително красива планина, чийто заснежен връх блестеше под последните лъчи на слънцето на фона на жълтата степ, украсена с разхвърлени за съхнене шарени дрехи.

Вторият ден започна в 4 сутринта, когато закусихме бързо и се метнахме по колите. Този ден щяхме да видим най-красивата част от Алтиплано.
Но какво всъщност е Алтиплано? Това е едно високопланинско плато, част от Андите, разположено над 3000 метра. Най-характерното за него е, че не се оттича в никой от двата океана. Водата от малкото падащи валежи се събира в солени езера, чиято соленост се дължи на голямото процентно съдържание на соли в почвата, причинено от все още активната вулканична дейност наоколо.
Звучи бая сухо и научно а?
Какво всъщност е Алтиплано?
Това е едно огромно магическо място, където вятърът властва над голите пустинни равини, носещ солена прах с километри; където диви викуни и питомни лами гризат жълтите туфи трева в подножието на конични вулкани край езера, в чиито разноцветни солени води крачат розови фламингота. Място колкото и красиво, толкова и негостоприемно - десетки и стотици километри без сладка вода, където тук там хората са се осмелили да построят малки селца от кирпичени къщички с покриви от трева, борейки се със суровите условия на природата. Често определят пейзажа в Алтиплано като лунен, но аз никога не съм ходил на луната и не знам дали наистина е такъв. Но знам, че няма друго място на земята, с подобна природа и пейзаж. Едва ли има смисъл да изреждам поименно лагуните, вулканите и саларите, през които минахме този и следващият ден. Мисля, че снимките на тези места говорят по-добре от имената и опитите за описанието им.

Вечерта на третия ден пристигнахме на брега на Салар де Уюни - над 160 километрова плоскост от твърда като камък и бяла като сняг солна равнина. Из Чили, Аржентина и Боливия има и други подобни равнини салари, но този е най-големият. Нощувахме в хостел, почти изцяло направен от солни блокове, добити от салара. Вратите и рамките на прозорците пък бяха направени от вътрешната дървесна пореста част от огромните кактуси, растящи по скалите по брега на салара, както и по няколкото малки острова в него.

Към един от тези острови се отправихме сутринта преди съмване. За да се ориентира на къде да кара, Кентин гасеше фаровете, за да види в далечината силуета на острова в центъра на салара. Изгревърт сред кактусите насред огромната бяла пустиня беше запомняща се гледка.
По-късно допрекосихме салара, минавайки през няколко километрова все още наводнена ивица, през която сновяха хора и камиони добиващи сол. На самия бряг в малкото селце Колчани една жена ни демонстрира обработката на солта, която камионите докарват от салара. Първо я разстилали да съхне на слънце за 3 дни. После я сушат около 40 минути върху ламарини, под които гори огън, напален с дребни храсталаци - единствения горивен материал наоколо. След като е напълно изсушена, минава през една електрическа мелачка, където добавят по лъжица йод на 1 тон сол, а накрая найлоновите торбички се пълнят на око от камарата на земята и се запечатват.
Ха сега дайте по някое боливиано за подпомагане.
На въпроса ми колко сол на ден се преработва на това място, отговорът беше около 3 тона. Само не ми стана ясно кой и кога ги обработва, при положение, че в момента нито имаше сол сложена за сушене, нито някой който да работи наоколо.

Най-накрая стигнахме и Уюни - неголямо градче близо до салара, където беше краят на тура. Като последна атракция обаче отидохме до гробището на влакове, което се намира малко извън града. В това гробище гният останките на старите парни локомотиви, ползвани някога от боливийските железници. Очаквах мястото да е красиво, защото бях виждал доста снимки, но в реалност се оказа свръх замърсено с всякакви отпадъци място, където на всичкото отгоре и обядвахме в компанията на мухите.

Накрая дойде време за плащане. То всъщност това време трябваше да е още в Tupiza, но поради очакваната липса на банкомат, от агенцията казаха, че мога да платя в Уюни, където имало банкомат. Един. И той не искаше да работи с моята карта. Поизтръсках джобовете и събрах почти цялата сума, но за да продължа Флориан ми зае 200 боловианос и така бях вързан да продължа с него.

За Уюни едва ли може да се каже нещо интересно. Незабележителен град, в който прекарахме само една нощ, в хостел, в който топла вода имаше само вечер между 5 и 8. Тук му е мястото да отворя скоба за водата в хостелите. Докато в белите държави тя е нещо подразбиращо се, то в Боливия тя е почти като екстра и трябва изрично да попиташ дали има. Доста често ще ти кажат, че има само “нормална” (демек студена), често ще поискат да си платиш допълнително, а понякога ще заявят гордо, че има 24 часа. В случаите, когато има, тя идва от проточен електрически душ със съмнителна безопасност и качество, към който висят от стената полуизолирани кабели. Върхът на безопасността беше един напълно открит шалтер, който трябва да вдигнеш и още по-лошото спуснеш, за да се изкъпеш. Тези душове обикновено предлагат като екстра и лек електрически удар, когато тръбите са метални и хванеш крана.

Следващата ни спирка щеше да бъде Потоси и до там щяхме да идем с автобус - първият ми автобус в Боливия. За да си купиш билет за автобуса трябва просто да намериш автогарата или мястото, от където тръгва автобуса и да се ослушаш. Дори може и да не се ослушваш, защото съвсем скоро най-вероятно някой ще те намери с викове “Потоси, Потоси”, “Оруро руро” или произволен друг град. За теб остава само да си намериш човека с правилната дестинация и да се опиташ да поспазариш цената. По принцип те са твърди, но като наближи времето за тръгване и автобусът е все още празен, изведнъж омекват. Така свалихме цената от 30 на 25 и се курдисахме да чакаме до автобуса, като междувременно помогнахме на един човек да качи един шкаф и няколко празни щайги на покрива на автобуса, където бяха вързани заедно с други денкове и торби. Предусещах, че пътуването ще бъде интересно.
Следва продължение…

Bookmark and Share