Скоро, седнали на първата седалка под звуците на някаква дива боливийска музика, излизаща от гъгнещите тонколонки над шофьора се заклатушкахме по неасфалтирания път към Потоси. Тъкмо скуката да налегне пътниците на полупразния автобус, когато ненадейно спряхме на средата на нищото до голям гьол край пътя. Помощникът на шофьора нахлузи високи гумени ботуши, излезе навън и нагази в гьола. След няколко неуспешни опита да навлезе в дълбоката кал, той промени стратегията си и започна да замяра с камъни целта на преследването си - няколко диви патета, плуващи край майка си. Те обаче се гмуркаха и не даваха възможност да бъдат уцелени. След 10 минутно безплодно обикаляне край гьола, нашият ловец се завърна в автобуса и продължихме напред.

След 3 часа, някъде на средата на пътуването отново спряхме, този път в малко селце. Под сянката на едно дърво бяха насядали жени, продаващи компот, сладки неща, варена царевица и полугнили ябълки. Народа естествено се нахвърли да пазарува и яде, но не и преди да свърши естествените си нужди. Още със слизането от автобуса всички се пръснаха наоколо да пикаят кой където свари. Жените не правеха изключение - прикрити от дългите си фусти те директно без свян наклякаха, оставяйки вадички след себе си.

По-нататък в пътуването си многократно наблюдавах пикаещи хора на какви ли не места, но най-фапиращият случай беше възрастна жена, която се изпика полуправа посред бял ден на средата на площата пред катедралата Сан Франциско в центъра на Ла Пас. При тази гледка в спомените ми ясно изплува огромния надпис “НЕ УРИНИРАЙ”, написан на една стена в Санта Круз и си обясних огромния брой публични тоалетни из всички големи градове. Явно борбата беше тежка и кървава, или по-скоро мокра и солена.

След като всички се наобядваха полека лека, след още 3 часа стигнахме до Потоси, който с 4-те си хиляди метра е най-високият град в Боливия. Самият град е разпилян на няколко хълма и при влизането в него създава впечатление, че е току що построен. Всички къщи извън централната част са неизмазани, а много от тях и недостроени. Преминаването през тези части на града ми остави доста неприятно впечатление, което обаче бързо се промени, когато влязохме в централната част. Тя беше красива по особен начин. Стари постройки и къщи в колониален стил се издигат от двете страни на тесни стръмни улици с още по-тесни тротоари, заето от продавачи на какво ли не. Микробуси и таксита в облаци пушек бръмчаха в борба с гравитацията и пешеходците по платното. Най-тежко беше положението край пазара, където хората пъплеха като мравк във всяко свободно простанство между колите, които едва се движеха. И най-странното нещо беше, че сума народ беше понесъл по една торта, които се продаваха на всеки ъгъл. Дълго се чудихме за какво са тия торти, но скоро причината се изясни - било Ден на Бащата.

В единия край на Потоси се издига голият връх Cerro Rico (Богатият връх), който е надупчен като швейцарско сирене от мините в него, които се експлоатират от стотици години. Преди се е добивало главно сребро, но в момента поради изчерпването му се добива основно цинк. Тези мини бяха основна цел на визитата ни в града, тъй като за десетина лева си осигуряваш тричасов тур в работеща минна галерия.
Сутринта се събрахме една групичка от десетина човека и след като навлякохме по един работен комбенезон, ботуши и каски с лампи, се отправихме към миньорския пазар. Този пазар се намира по тротоарите на една улица близо до изхода на града към мините и там се продават както облекло, ботуши, каски, кирки и други инструменти, така и някои консумативи от първа необходимост като листа от кока, долнопробни лимонади, цигари без филтър и 96% алкохол от захарна тръстика. Но най-интересната покупка, която можеш да направиш там е динамит, при това напълно свободно и без всякакъв контрол. Ха после иди се карай с комшията си :))

Ние минахме през тоя пазар не заради друго, ами по задължение - всеки трябваше да купи подаръци за миньорите. Тези подаръци се продаваха като готов комплект, главно от втората група консумативи. После едно микробусче ни закара до самия вход на мината, от чието гърло постоянно излизаха миньори, бутащи тежки вагонетки с натрошен камънак. Описанието на галериите едва ли ще изненада и заинтригува някого - тесни, тъмни, прашни и задушни, с дървени стълби и платформи свързващи отделните нива през 20 метра дълбочина. Навярно във всака мина по света е еднакво. Интересното е, че тук работят деца на по 12-13 години. Всички работници си тъпчат по цял ден устата с листа от кока, за да потиснат глада и умората. Един обикновен работник взема 80 боливианос дневно, което е около 9 евро, а един къртач, работещ с пневматичен перфоратор взема 150. Системата на работа е съвсем проста - къртачтт къртии руда от жилката някъде в долните нива, после материала се издига с ръчна или електрическа лебедка на едно ниво над основната галерия, от където през улеи се изсипва във вагонетките, които го изнасят навън.

Тежката работа миньорите са свързали с традиции и обичаи. В едно глухо отклонение на основната галерия има статуя на червено демонично същество, което се нарича Tio de la mina (Чичото на мината). Всъщност истинската дума би трябвало да е Dio (Бог), но поради спецификите на езика кечува, от Dio e станало на Tio. Интересно създание е този Чичо, защото е комбинация от стари езически вявания и християнски такива - външният му вид е като на дявол. Седи си Чичото в тъмния тунел и големия му пенис стърчи. Миньорите вярват, че Чичото е мъч на Пачамама, богинята Земя и за да бъде тя плодородна, и за да дава повече руда и трябва голям пенис. Вярват също така, че жените в мината носят лош късмет, защото Пачамама ревнува и не дава руда.

Най-веселата част обаче беше, когато миньорите се спираха край нас и молеха водача ни да ги пита нещо, за да получат подарък. Ние също не останахме назад от миньорите и ударихме по нкоя глътка от почти чистия спирт да почетем Пачамама и Чичото, а като за финал взривихме и една пръчка динамит в една купчина чакъл извън мините.

По време на една вечерна разходка по улиците на града бях свидетел на друг боливийски феномен - напълно здрава пътна настилка се къртеше, за да бъде подменена. По-фрапиращото обаче беше, че работната група се състоеше главно от жени, които блъскаха с кирките и товареха тежките асфалтови парчета в колички. Тук явно разделението на труда на мъжки и женски беше непознато.

След 3 приятни и интересни дни с Фло решихме да продължим към Сукре. С малко разпитване разбрахме къде е автогарата и се закарахме до там. Учудването ни беше голямо, когато видяхме голямата, почти чисто нова автогара. Вътре всичко беше ново, чисто и лъскаво, нямаше нито един продавач на “нещо”, а всяка транспортна фирма си имаше офис на втория етаж. Направо европейски вид. Само едно нещо правеше силен контраст с цялата атмосфера и ти напомняше, че си в Боливия - многогласните усилвани от ехото викове, звучащи почти като оплаквачи на погребение - Сукре Сукреее, Лапас Лапас, Оруроруроооо. А не е като да нямаха табели с разписания на автобусите си. На тази автогара се срещнахме за пръв път с “такса ползване” (на автогарата), която трябва да платиш, за да излезеш на площадката, от която тръгва автобуса.

Естествено и това пътуване ни обогати с нов опит и преживявания. Първо се запознахме с явлението “транка”. Транката е обикновено някакъв полицейски пост или пеахе(където се плаща такса за ползване на пътя), където пътя е преграден с някакъв вид бариера - от най-простото въже опънато през пътя, до електрическа бариера, която обаче е голяма рядкост. Самата транка обаче е предпоставка за натрупване на предприемчиви люде, водени от правилото “където движението е бавно, търговията върви бързо”. Автобуса спира, а търговците стиснали стоките си се нахвърлят от двете страни на автобуса с викове “рефреско, рефреско”(някакъв вид сок), “хелатина, хелатина” (желе) или въобще каквото им включва асортимента. От своя страна пътниците сякаш държани на въже и неизлезли преди половин час от града се трупат на камари по отворените прозорци, прехвърляйки монети и поръчки към продавачите.

Не винаги обаче търговията става през прозорците. Някъде по средата на пътя минахме през някакво село, на чиято главна улица се беше разгърнал пазара. Докато едва се придвижвахме през този пазар, в бездруго претъпкания автобус се вмъкнаха две момичета с кошници с рефреско и други стоки, и въпреки навалицата си проправиха път чак до дъното на автобуса, и останаха вътре чак до другото село. Гвоздеят на програмата беше млад мъж, който се возеше като обикновен пътник, но по едно време се изправи и красноречиво изнесе цяло рекламно представление на продукта си - а именно крем от кока против ревматизъм и ставни болки. Трябва да спомена, че коката в Боливия е смятана за панацея и я използват срещу глад, умора, височинна болест, болки в стомаха, та чак до гадаене на листа от кока. И хората естествено си купиха крем. След цялото време прекарано в Боливия съм убеден, че дори да се качи продавач на конски фъшкии, все ще се намери някой да си купи.

След няколкочасово дундуркане и безброй спирания за качване или слизане на някого, се добрахме до Сукре - неофициалната столица на държавата. След известно обикаляне намерихме някакъв хостел и тръгнахме да видим така прочутия с красотата си център, който е дори включен в списъка за световно културно наследство на Юнеско. Заради белите си сгради, центърът на Сукре е наричан Белият град или южноамериканската Атина. Не зная дали наистина прилича на Aтина, но белите колониални постройки и множеството църкви наистина правят силно впечатление. В самия център имаше голяма зелена градинка с много цветя и дървета, в която с удоволствие прекарах няколко часа, пишейки разказите си на една пейка. Докато пишех, до мен седна един човек, който приличаше на просяк и ме заговори. Първите му думи бяха:
“Сеньор, много бързо пишете. Аз не мога да пиша и чета”
После ми разказа, че е от малко село близо до Потоси, в което няма водопровод. Едно време не ходел на училище, защото било далеч, а ходел в мините да помага на баща си. После цял живот работил по нивите в селото си. После вмъкна в историята си и за болната си ръка, която беше отрупана с рани и струпеи, а пръстите му бяха деформирани. Отивал на лекар, но не знаел дали ще му стигнат парите за лекарства. Навярно целият разговор беше с цел да му дам пари, но запази достойство и не се опита да проси директно.

В този град, освен красивият бял център реших да видя и пазара. Част от него по традиция се намираше директно по улиците, правейки движението почти невъзможно, но друга част беше покрита и точно там се намъкнах. Щандовете за плод и зеленчук с дремещи върху чувалите продавачки не бяха нищо интересно и необичайно, но минаването покрай щандовете за месо беше нещо потенциално опасно за дихателната система. Там спокойно висяха заклани пилета, парчета месо и какви ли не други животински органи и чарколаци, събирайки рояци мухи с вонята, разнасяща се от тях. В тази държава хладилниците са тотално непознато устройство, а в Потоси бях видял заклани телета, превозвани в обикновен закрит камион без хладилник. И след тези гледки как да не се замислиш какво да ядеш и какво не.

В района на пазара се намираха и много фризьорски салони или по-скоро обикновени бръснарници. Въобще, явно боливийците имат някаква странна мания към подстригването и прическите, защото във всеки град броя на фризьорските салони надхвърляше броя на местата, където продават пържено пиле. В случая това беше добре дошло, защото ми беше време за подстригване. Избрах си най-долнопробната бръснарница и седнах на старовремския стол, където бях офъкан с ръчна механична машинка за под 2 лева.

И този град след 2 дни се изчерпа, и дойде време да продължим към далечния Санта Круз, втория по големина град в Боливия.
Бяхме решили да се пазарим здраво за цената на билетите, но като стигнахме до автогарата ни поднесоха изненада. Основния път до Санта Круз бил блокиран (от протестиращи селяни, често срещано явление) и затова автобуса ще минел по заобиколен път, което вдигало почти двойно времето за пътуване, както и цената на билета. Още с качването в автобуса започна екшъна. Някои хора си бяха купили билети от сутринта, когато още не се знаело за блокадата и цената била 50 боливианос. Сега обаче тя вече беше 80 и момчетата, продаващи билетите дойдоха в автобуса да досъберат пари от платилите по-малко. Тези обаче не искаха да плащат повече и настанаха едни спорове и караници, които продължиха над час. Накрая дори се появи един полицай и след още половин час под възгласи “vamos, vamos” и “apura, apura” потеглихме.

Това пътуване ше се запомни почти като епично. 18 часа, повечето през нощта, по неасфалтиран път със безкрайни серпентини, по чиито завои на няколко пъти автобуса спираше и връщаше назад, за да ги вземе, с недостатъчно място за краката между седалките. Все пак някак оцеляхме до 11 часа по обяд на другия ден, когато пристигнахме в Санта Круз. След 4-5 опита намерихме хостел с топла вода и се разквартирувахме.

Най-интересното на Санта Круз е, че е построен на пръстени, свързани с радиални улици. Друго нищо. Голям, мръсен и шумен индустриален град без някаква интересна архитектура, разположен в равнинните и горещи източни части на държавата. В района имало няколко градчета, известни със старите си църкви и йезуитски мисии, но големите разстояния и нередовния транспорт ме отказаха да ходя натам, а и очаквах района да е по-джунглест.

На другата сутрин пътищата ни с лориан се разделиха. Аз продължавах към Бермехо, малко селце на 80 км в северозападна посока, а той оставаше за още един ден в града. Тази сутрин реших да пробвам отново да стопирам и с помощта на доста разпитване и два градски транспорта излязох от милионния град и зачаках край една транка. След петнайсетина минути едно такси спря и спазарихме добра цена. Естествено не бях сам, такситата на дълги разстояния се пълнят максимално, за по-добра печалба. След два часа пристигнахме във въпросното село, което се намира в началните, все още ниски части на планината. Интересът ми към него беше подбуден от интересните стръмни, но заоблени червени скали, покрити със зеленина и заобградени от тропическа растителност.
На площада ме посрещнаха няколко пияници, които се опитаха да ме упътят към мястото, където исках да ида - refujio los volcanes. Черният път започваше малко преди селото и се изкачваше стръмно по един голям баир. Горещият и влажен въздух, както и жаркото слънце правеха изкачването тежко, но след 2 часа потене стигнах до най-високата точка, зад която се разкриваше впечатляващата и красива гледка на отсечените червени скални хълмове. Пренощувах там, приспиван от песента на безброй комари и други свирещи гадини. На другия ден слязох по същия път надолу, наблюдавайки полета на разноцветни огромни пеперуди, както и няколко двусантиметрови мравки. Долу в селото хапнах в ресторанта и тръгнах към друга забележителност - някакво езеро на един друг баир. Там обаче ударих на камък. След едночасово потене стигнах до луксозен хотел с голф игрище, където охраната ми каза, че не можело да продължа. Затова се върнах надолу и намерих едно много привлекателно вирче на селската река, където се плациках блажено към 2 часа.

После реших да ида на друго място. Точно от този вир започваше една пътека, която трябвало да води някъде до основите на големите скали, които местните наричаха “los volcanos”. Тръгнах аз по тая пътека и в следващите 3 часа прегазих към 15 пъти реката , сменякйки брега ту отсам, ту оттатък. Минах покрай обрасли градини със захарна тръстика, палми, други разни джунглести растителности, а пътеката продължава ли продължава. При едно от прегазванията на реката нацелих дълбоко място и се наквасих до чатала, секунди след което се сетих, че мп3 плеъра ми е в джоба - беше напълно наводнен и светеше на умряло. Нямаше какво да направя за него в момента.

Накрая, супер изморен стигнах до една поляна сред хълмовете обрасли с тропически гори, където пасяха множество крави. Понаправих някоя снимка и по едно време се зададе един човек със сноп дълги бамбукови пръчки на рамо. Не знам колко тежеше, но изглеждаше доста голям, а човекът каза, че ги носел за продан към селото, от тях се правели пан флейти. Като за финал оставих раницата в едни храсталаци и се набих в джунглата по една стръмна и обрасла пътечка. Ей така, да видя какво е в тропическа гора. Имаше филодендрони, лиани, разни папрати.

На другия ден се върнах обратно и докато се плациках в същия вир изсуших плеъра на един камък, но дори сух не даваше признаци за живот. По обяд хапнах пак в ресторанта и зачаках нещо да мине и да ме закара към следващото градче - Samaipata. Скоро спря един празен камион и шофьора се съгласи да ме вземе, но ме предупреди, че преди е карал животни и не е добре почистено в каросерията. Вярно че смърдеше малко на лайна, но имаше една чиста резервна гума, просната на средата на каросерията, върху която сложих раницата и се настаних отгоре без да се олайняня. След десетина километра спряхме и шофьорът, заедно с двамата си спътници нарамиха по една кърпа и се спуснаха до реката да се къпят. Явно не бързахме за никъде. След половин час потеглихме и час по-късно стигнахме до Самаипата. Естествено, дори возенето в лайнян камион не остана неплатено.

Край това градче имало някакви руини от времето на инките, които били с неизвестно предназначение, но нещо ме мързеше да ходя до тях. Градчето имаше спокоен и приятен вид, а по електрическите жици висяха туфи мъхове. Вечерта в хостела пробвах да заредя плеъра и той взе, че проработи. На другия ден преди обяд се курдисах край пътя да чакам нещо да мине към Кочабамба. Хората ми дадоха противоречива информация за автобусите - един твърдеше, че има, друг - че няма. По някое време се свъси и заваля, та се скрих под един навес, където се заприказвахме с един дядо. Той се гордееше, че има глобус и знае държавите по света. Дълго време си говорихме за Боливия и други неща, а след няколко часа мина един автобус за съседното село и аз се качих. Там проучих, че автобуса за Кочабамба бил заминал преди 2 часа и следващият бил чак на другия ден, така че си намерих една евтина дупка и се примирих, че трябва да прекарам нощта в това кално село.

Bookmark and Share