Ще пропусна подробното описание на поредното 8 часово лашкане по завоите на планината, където само преди ден поредната кола се беше сурнала в пропастта и направо ще премина към влизането в Ла Пас. Ла Пас е столицата и най-големия град в Боливия и като население е горе долу колкото София, ако въобще изобщо някой знае колко точно e населението (отново както при София). Централната част на града е разположена в един дълбок каньон, като най-богатите части са в най-ниското, а най-бедните, така нареченото El Alto(високото) “преливат” извън каньона в равнината на Алтиплано на 4000 метра надморска.

Автобусът навлезе в Ел Алто някъде към 9, когато отдавна вече беше тъмно. Нямах точна представа до къде ще стигне, но имах подозрения, че няма да е до централните части. И се оказах прав, спряхме някъде из Ел Алто, но мястото поне не изглеждаше да е от най-мизерните и имаше няколко хостела на близо. Намъкнах се в единствения с топла вода (която се плащаше допълнително) и след като се изкъпах заспах като труп. На сутринта се заех със задачата да сляза към центъра. Поразпитах народа и скоро бусът, който ми трябваше мина и се качих. Излязохме на едно панорамно шосе, което се спускаше към ниските части. Гледката беше мащабна - половината град се простираше долу, оцветен в кафяво-оранжево, дължащо се на неизмазаните къщи. Някъде долу из богатите части стърчаха високи сгради, а отзад в далечината се издигаше могъщата снага на Illimani със своите 6439 метра.

Когато слязохме долу подкарахме по една улица, която беше повече пазар, отколкото улица. От двете страни се редяха сергия след сергия с какво ли не. В същото време потоци от хора бавно се промушваха край и между превозните средства, носещи торби със стоки. Панаирът беше пълен и потресаващ. Бусовете едва мърдаха в тази навалица и изглеждаше, че придвижването пеш би било много по-бързо. Поседях, поседях, па ми писна и слязох - така и така бяхме близо до центъра. Изнамерих един по-туристически хостел и след като се разквартировах тръгнах да обикалям.

Улиците в централната част на града са павирани и повечето много стръмни. Тротоарите естествено са тесни и по традиция заети от сергии. Въпреки стръмността обаче, по тези улици летят микробусите на градския транспорт сякаш против всички принципи на гравитацията. Пътни знаци естествено няма, а единственото правило за движение изжлеждаше, че е “надуй клаксона когато приближиш кръстовище… или когато те кефи”. Дори след няколко не бях видял работещ светофар, но по-късно открих, че долу в богатите части има доста. Останалата част от града явно се справяше достатъчно успешно на самотек.

Време е да вметна и за микробусите, които се ползват за транспорт. Не само тук, а въобще в цялата държава те са от някоя японска марка като нисан или тойота, внесени втора употреба от Япония и често по тях все още стояха йероглифни надписи. За разлика от другите градове, където е сравнително спокойно, тук конкуренцията е огромна и задължително във всеки бус има и по един викач. Той има три задачи - да си дере гърлото до изнемога с дестинацията си, да отваря и затваря вратата и да събира парите от пътниците. Никога няма да забравя наредение в колона микробуси, движещи се бавно в началото на маршрута си, от които се носеха въгласи “Сеха Сеха, ун боливиано, Сеха Сеха, пасе пасе”. Въпросната Сеха е квартал в Ел Алто, който е нещо като кръстопът и половината транспорти отиват за там. Гореописаните викове досри са станали като нарицателно и се ползват като шега сред боливийците.

Вече бях споменал, че част от боливийците са запазили някои от старите си вярвания и традиции. И като най-голямо потвърждение за това беше “вещерския пазар”, който се намираше на улиците покрай хостела ми. По сергиите на този пазар се намират различни стоки с ритуален характер - амулети от всякакъв тип, билки, кактус сан педро (от него чрез изваряване се добива силен халюциноген), бутилки с вино, предназначено за “чаяр”(отливане в чест на Пачамама), фалшиви малки долари за финансов късмет и какви ли не други неща. Но най-фрапиращото бяха изсушените новородени лами и алпаки.
Наоколо се подвизават и гадатели, които гледат на листа от кока. Не зная колко добре виждат, но изглеждаше, че рядко остават без клиенти и понякога дори добре облечени млади хора стояха на столчетата. Един ден бях свидетел на един ритуал. На средата на улицата бяха запалени две ламаринени хммм, да ги наречем “печки за ритуално изгаряне на разни неща” В тях горяха различни неща, включително и гореспоменатите изсушени малки лами. Събралите се наоколо хора пиеха бира и от време на време поливаха и в огъня (точно това е “чаяр”), от което той лумваше ярко за миг. Попитах за какво се прави всичко това и една жена ми обясни, че това е нещо като събор на тяхната общност и всичко е за здраве и късмет.

Само на стотина метра се намира една от най-туристическите улици, която е отрупана с магазини за сувенири, традиционни музикални инструменти, дреху от вълна от алпака и туристически агенции. А малко по-нагоре е пазарът. По-точно само един от многото пазари. През работните дни не е нищо особено, но през почивните се затваря цялата улица за превозни средства и лелките, пристигнали от селата край Ла Пас запълват цялото пространство. Крайно време е да спомена и че в Боливия кантарите почти не се ползват. Повечето продавачки нямат кантар, някои имат, но въпреки това рядко ги ползват, а дори и тогава точността им е под голямо съмнение. Плодовете и зеленчуците обикновено се продават на бройка или на око. Примерно 1 ябълка - 1 боливиано. 3 домата се пускат в торбичката, поглеждат се на една страна и се заключва - половин кило, 1 боливиано. Често пред насядалите продавачки са наредени камарки домати, бакла, боб или нещо друго, които явно имат фиксирана цена.
Но освен плод-зеленчуковата улица има и месарска. Там, насядали по земята сръчни жени кълцат месо с тежки ножове без да се притесняват нито от мухите, нито от прахта вдигана от колите по улицата.

Ей така, от фотографски интерес се качих отново до високите части и там видях нещо интересно. По електрическите стълбове бяха провесени бутафорни човешки фигури, които служели за сплашване на крадците. Да знаят какво ще им се случи като ги хванат.
Финалният щрих на града се поставя от уличните лъскачи на обувки, които обитават основно центъра и са скрили лицата си с черни командоски шапки, от които можеш да видиш само очите им. Това го правели, за да избегнат до известна степен срама от мръсната си работа.

Ла Пас е интересен, но близо до него има и планини, така че след няколко дни нарамих отново раницата и тръгнах да повървя по една от няколкото запазени пътеки от времето на инките. Намерих от къде тръгва буса за селото, което ми беше нужно, а там имаше и друг чужденец - един французин с колело. По време на пътя се заприказвахме и се оказа, че е голям нервак. Багажът му беше много малко и нямаше дисаги, което беше крайно учудващо, особено когато ми каза, че пресичал континента. Започнах да разпитвам как се справя с толкова малко багаж, а оня кипна, че не съм му вярвал и че не искал да ми се доказва. После стигнахме и до въпроса, че искал да мине по пътеката, към която се бях насочил аз и да слезе от другата страна на планината. Бях чел подробна информация за маршрута и му казах, че това дето го мисли няма да стане, защото пътеката е камениста и стръмна и става само за вървене. Оня пак кипна - не съм знаел, защото не съм минавал по нея, той имал опит, не се страхувал от изкачвания, бил минавал с колелото над 4500м и още куп тупания в гърдите. Накрая, след като поспорихме още малко на тема маршрути (имаше някакви безумни идеи за пътя си в Боливия, които бяха базирани на два изрязъка от супер неверни карти) той заяви, че не е дошъл тук да говори с европейци, а с местните и взе да досажда на другите пътници. Накрая се намери едно момче, което му каза, че може да се мине с колело и той остана доволен.Накрая той слезе в последното село на края на маршрута на буса - Вентия, а аз се върнах назад до едно красиво село Уни, където мислех да прекарам следобеда и нощта.
По хълмовете около селото навсякъде имаше ниви, засяти с жито, бакла, картофи, царевица и някакво житно растение, ползвано за фураж, а хората бяха наизлезли да работят. Поради пълната липса на механизация и сложния терен, всичко се върши на ръка, дори и жъненето на житото. Но въпреки тежкия си живот, хората бяха весели и много приятелски настроени. Липсваше отношението тип “гринго”, което се усещаше в градовете и хората се обръщаха към мен с уважение и “сеньор”. Дори ме попитаха дали ми харесва и дали не искам да си купя терен в селото им.

На сутринта причаках същия бус и се върнах в крайното село, от където се придвижих 5 км нагоре с друг бус. Не се изненадах много, когато пътьом срещнахме французина. Успях да раменя няколко реплики с него през прозореца на буса. Тръгнал да се качва към прохода (около 4700м), но пътеката била камениста (каква изненада!) и се наложило да носи колелото. Малко преди прохода се изплашил от облаците и студеното време, както и от неизвестността на другата страна и решил да се връща. Героят от вчера явно се беше изгубил някъде по пътя.

Времето беше облачно и няколко километра след селото взе да пръска слаб дъжд. В началото вървях по чакълест път, който водеше към някаква мина, но после се отклоних и започнах да се изкачвам по пътеката към проходе. Дъждът спря, но си остана облачно и хладно, почти студено. Пътеката се виеше нагоре, като на няколко места се откриваше хубав, добре подреден калдъръм. След доста изкачване накрая стигнах до прохода на приблизително 4700. Сега ме чакаха около 2800 метра спускане към топлите и задушни части на Las Yungas от източната страна на планината.

Пътеката от тази страна беше учудващо запазена, а на места паважът беше направен с голяма прецизност. През няколко метра имаше интересни напречни канавки, които да предпазват пътя от спускащата се отгоре вода. И всичко това стои вече повече от 700 години, предизвиквайки леки тръпки когато вървиш по него. Цялата долина надолу беше изпълнена с облаци, когато късно след обяд стигнах до селцето Такеси. Малко преди него бях срещнал един човек, който ме покани да си опъна палатката в двора му и да ми приготвят вечеря (второто естествено срещу заплащане). Селото се състоеше от няколко каменни колиби с общо население 6 души. Една жена тъкмо прибираше стадо лами, замярайки ги с камъни и прашка.

Опънах си палатката и по-късно по тъмно жената на мъжа, който ме покани ме викна в колибата да вечерям. Тази колиба служеше за кухня и вътре имаше газов котлон, различни съдове, няколко легена и два дървени миндера, по които бяха разхвърляни дрехи и други неща. Каменните стени бяха опушени до черно, както и гредите и покривът от паха. Единствената светлина идваше от котлона и от челниците ни. Вечерята се състоеше от ориз, варени картофи, пържено яйце и две тънки резенчета домат, който е лукс по тези места. Всичко, което имаха тези хора беше колибата, и стадата лами, овце и няколкото крави. До селото се стига единствено пеш по пътеките, няма ток, а водата се носи от реката. Мъжът ходел до Ла Пас два пъти годишно с кон, за да зареди бутилките с газ и няколко пъти надолу по долината да продава добитък. А жената почти не излизала от селцето. Освен момченцето, което живееше с тях, тя смяташе и животните за свое семейство и дори не ми позволи да ги снимам.

На сутринта продължих дългото спускане. С всеки изминат метър растителността ставаше все по-буйна. Появиха се дървета, после те се окичиха с мъхове, каквито бях виждал по Каретера Аустрал, после се появи и бамбук, а по обяд стигнах до друго малко селце, където около къщите растяха Кали. В това селце спрях да почина и хапна край една къща, където се появи едно момченце и докато си говорехме подмяташе, че може да ми продаде ябълки, праскови, батерии, крем против комари и крем против слънце. Естествено на мен не ми трябваше нищо от изброените неща, но беше забавно. Малко под селото срещнах трима туристи - англичанка, австралиец и приятелката му боливийка. Продължихме заедно надолу, където гората се превърна в истинска джунгла. Привечер стигнах и до миньорското градче в края на пътеката, но не спрях тук, а продължих към следващото - по-голямо градче, където смятах да пренощувам. От пътя се откриваше впечатляваща гледка нагоре към долината и към върховете, които се издигаха на над 3000 метра денивелация спрямо мястото, на което се намирах.

В градчето пристигнах по тъмно, намерих и хостел, хапнах в местното ресторантче и си взех билет за сутринта към Ла Пас. Само че нямах намерение да стигна до града, а само до прохода над него, от където отново имах намерение да тръгна из планината.

Bookmark and Share