Пътят от Ла Пас до границата с Перу, която се намира на брега на езерото Титикака беше само около 2 часа и дори беше асфалтиран !  През цялото пътуване вдясно се белееха върховете на Cordillera Real, и чак когато съвсем наближихме до езерото, се скриха от хълмистия терен наоколо. А самото езеро, въпреки туристическата си (според мен прекалена) известност поне за мен не беше интересно с нищо. Бреговете му са хълмисти и сравнително голи, като тук там стърчат евкалиптовите дървета, които са обичайни за средно планинската част на Боливия, а както по-късно видях и Перу. По книгите обикновено определят крайбрежието на Титикака, като средиземноморско изглеждащо.

За да се стигне до границата трябваше да прекосим с ферибот и една част от езерото, която е като широк около 300 метра провлак. На двата бряга имаше естествено населени места, а по “пристанището” като нинджи обикаляха закачулени тежковъоръжени войници - какво пазеха така и не ми стана ясно. Самият “ферибот”, който трябваше да прекара микробусчето на другия бряг беше една дъсчена платформа, която се издигаше едва половин метър над водата, но колкото и ненадеждна да изглеждаше, се справи успешно със задачата. Пътниците обаче, явно за по-голяма сигурност се прекарват с отделна лодка. След като прекосихме искрящата синя вода, продължихме към градчето Копакабана, което е със силно туристическо присъствие, но аз така и не се задържах, а скоро намерих къде са микробусчетата  към граничното село и се запътих натам. И на двете граници минах безпроблемно и бързо, а то нямаше и никакви други минаващи. Боливийския пункт както и преди беше една проста стая с трима човека, седнали на бюра. От перуанската страна обаче се забеляза прогрес - имаше и гишета, имаха и компютри, абе направо модерно си изглеждаше, всичко каквото очакваш от един граничен пункт. До перуанското село обаче трябваше да повървя около 2 километра. Първото нещо, което забелязах бяха триколесните моторни рикши, тук наричани мототакси, които сновяха между границата и селото. По шарените им покривала се мъдреха разни надписи, символа на Батман, лицето на Че и какво ли още не. В самото село се появиха и триколесни велосипедни таксита, които бих нарекъл велотакси, а също така и триколесни велосипедни колички, които няма да нарека никак, служещи за прекарване на разни товари. Последните,  както по-късно забелязах повече се тикат,  защото като се натоварят стават прекалено тежки за каране.

В селото от раз намерих автобус, заминаващ за най-близкия град Пуно и след около час, час и нещо тръгнахме нататък. Пътят беше отново асфалтиран и караше все покрай Титикака, където се простираха основно житни и други нивя. Когато стигнахме в Пуно установих, че това е най-грозният град, който някога съм виждал. Нямаше нито една измазана сграда, а почти всичките бяха недовършени и от бетонната плоча на последния втори или трети етаж стърчаха неизменно поне по 2 метра арматурни железа. По улиците се търкаляха всякакви боклуци, а по една от тях се беше разпънал неделния пазар.  Като цяло атмосферата и гледката бяха типично боливийски, хората също изглеждаха по абсолютно същия начин, но тук видях нещо, което в Боливия го нямаше - нов начин за привличане на клиенти и отмора на гърлото - мегафон, закачен високо над количката с плодове, от който сякаш да удвои целия околен шум се сипеха призиви “Портокали, ябълки, мандарини, вземете си портокали, 3 солес, вземете си портокали”. Като стоки на пазара също открих нещо ново - някакво желе с цвят на къпини, направено от царевица със същия цвят. Питието, направено от същата царевица, сварена с ананас и канела се нарича чича морада.

След недълго издирване изнамерих най-евтиния хостел, в който се оказа, че лампата в стаята ми не работи, банята беше в потресаващо състояние, а за съдържанието на тоалетната в сутрешните часове няма да отварям дума. Но аз така или иначе бях само там за преспиване и тия неща не бяха особено важни. На сутринта направо се запътих към автогарата, която също беше по-нова и модерна от боливийските си аналози и взех автобус към Куско. За разлика от автогарата, пътуването си беше изцяло по боливийски. Пак се спираше на сто пъти за качване и слизане на хора, пак се качваха продавачи на храна и gelatina. Няма как да не сте забелязали, че жените в Боливия носят на гърба си едни шарени цедилки, наречени aguayo (агуайо). В тях те пренасят какво ли не - стоки, дрехи, плодове и зеленчуци, но най-вече децата си. В Перу този толкова важен атрибут към облеклото също се използва навсякъде, но за пръв път в този автобус една новокачила се продавачка извади от там… печено агне.

Когато наближихме Куско, теренът стана значително по-планински, а по селата взеха да се появяват двуетажни кирпичени къщи с чардак на втория етаж и покриви с керемиди, почти същите, като нашите “турски” керемиди. Около 7 часа след като тръгнахме от Пуно, най-накрая стигнахме и до Куско. Беше вече привечер и си намерих един що-годе евтин хостел в покрайнините на града близо до автогарата. По тия места градът приличаше донякъде на Пуно, макар и не чак толкова зле, но от тук и очакванията ми за центъра не бяха големи. Когато на другия ден отидох до там видях, че съм грешал.  Красотата на централната част беше сравнима и дори превишаваше тази на Сукре в Боливия. Но за Куско в следващият разказ. За сега престоят ми беше само един ден, колкото да посвикна малко с обстановката и да напазарувам провизии за следващото ходене в планината. Тя се намираше на 3 часа път от Куско и се наричаше Cordillera Vilcanota, а върхът, край който щях да се мотая - Ausangate (Аусангате).

Излязох сутринта и с известно разпитване стигнах до мястото, от където тръгваше автобуса. За изненада, и то малко неприятна, там имаше традиционно шумна група от десетина израелтяни, някои от чиито лица ми бяха познати от преди. По баирите на пътя автобусът на няколко места спира да долива студена вода в радиатора, защото прегряваше, но успяхме да стигнем благополучно до селото Тинки, което е изходната точка към планината. Там хапнах при една жена на центъра, която предлагаше пържена риба с ориз и картофи, след което тръгнах нагоре. Пътят в продължение на около час се изкачваше стръмно нагоре по хълма, а около него се редяха къщите на малки селца. Тук усетих редовното туристическо присъствие чрез просенията на местните деца.  Само като те видят наблизо, втренчват се в теб и директно ти казват “дай ми шоколад” , “дай ми бисквита” или “дай ми сладко”. Но още по-интересното е, че дори майки с деца и дори възрастни жени просеха по същия начин като децата! На тия проситби измислих отговор, който да ги накара да се замислят малко - казвах: Ами ако ти дам, аз какво ще ям после в планината? На връщане пък използвах и старата реплика, която ползвах в Боливия на слизане от Илимани - “Нямам нищо, изядох всичко в планината”.

По-нагоре пътят стана равен и се откри гледка към Вилканота, а привечер наближих едно селце в долината под Аусангате. Беше късно да продължавам на където и да е, и опънах палатката на едно място на склона на хълма близо до селото. Нощта мина безпроблемно и не беше прекалено студена, а когато станах сутринта слънцето вече огряваше върха. Трябваше да постоя там още малко, за да изсъхне палатката, но от ниските части започнаха да настъпват мъгли, които не след дълго се вдигнаха и скриха всичко от поглед. Около 10 и половина се оттеглиха пак надолу и върховете заблестяха отново под слънчевите лъчи. В книгата ми беше описана пълна обиколка около Аусангате, но аз реших, че не си струва да губя цели 6 дни, защото от другата страна на планината няма нищо интересно, а хубавата гледка беше от тази страна, на която се намирах аз. Вместо да обикалям върха, реших да сляза през селото и да се изкача на високия баир от другата му страна, от където щях да съм хем по-близо до Аусангате, хем близо до другите върхове на Вилканота, получавайки най-добрата гледка от високите места. Речено сторено - няколко часа по-късно пъхтях по стръмните склонове нагоре. Аз казах “баир”, но това си беше повече от баир, всъщност беше около 4800 метров проход, до който се издигаше и един незаснежен около 5000 метров скалист връх.  Близо до прохода намерих едно равно място, където си опънах палатката, след което обиколих наоколо да проуча местата от които ще снимам вечерта. Докато се шматках там, силен звук, подобен на гръмотевица привлече вниманието ми към един от най-близките върхове, по чийто почти вертикален склон се спускаше голяма лавина. Залезът беше много красив, а от едно място по-нагоре се откриваха невероятни гледки и към Аусангате и към съседните му върхове с двете езера под тях.

Нощта тук беше доста по-студена от предната, но изкарах някак и сутринта станах да снимам пак. После почетох, чакайки ранния следобед, за да прескоча до склоновете на Вилканота. Когато стана време, минах през прохода и слязох стръмно от другата му страна, където долу по поляните имаше няколко каменни колиби с много лами и алпаки наоколо. Близо до колибите се спускаше малка, но пълноводна и много буйна река, която успях да пресека след като намерих подходящо място с големи камъни и островчета сред водата. От другата страна хванах една ламска пътека и скоро завих в една друга долина, която водеше към мястото към което се бях насочил. За около час успях да се преборя с новите баирища и по един много стръмен сипеест склон се изкачих до друг, около 5000 метров проход. Това беше и желаното място, което си бях набелязал още от лагера си. Гледката от там обаче ме разочарова. Очаквах да съм много по-близо до ръбатите върхове на Вилканота и да ги видя под съвсем друг ъгъл. Но нищо, каквото-толкова. Почаках и там час, час и нещо да падне слънцето по-ниско, поснимах малко и тръгнах почти тичешком надолу по сипеите, за да се върна още преди залез до лагера си. Е, въпреки наистина бързото спускане и качване, успях да изпусна залеза с десетина минути.

На другата сутрин станах дори преди изгрев и отново се качих до високата точка с гледката към Аусангате, направих няколко огледални снимки в полузамръзналото миниатюрно езерце горе и след като ми изсъхна палатката събрах багажа и тръгнах да се връщам надолу. В селото един местен човек ми каза, че ще има сбор и се позамислих дали да не остана, но към желанието да се връщам към града се прибавиха и спомените от последните две много студени нощи, та тръгнах обратно по пътя, по който бях дошъл.  Докато вървях постоянно срещах народ, тръгнал към сбора. Всички бяха тръгнали кой с каквото намери - къде препълнени коли (обикновено таксита), къде мотори, къде колела, но най-много вървяха пеш. Хората бяха любезни и приятелски настроени и на два пъти се спираха да приказват с мен, но все пак се намери една възрастна жена, която на поздрава ми “Добър ден” отговори с “Дай ми сладко”.  Към сбора се бяха насочили даже и един автобус с японци, който бавно бавно се клатушкаше по тесния неасфалтиран път. Лека полека, към обяд, вече доста изморен от многото километри слязох до селото, където срещнах други познати израелтяни, а друга една група се бяха вече натоварили на един автобус, за който беше тъкмо време да тръгва, така че и аз се натоварих и потеглихме. До мен седна водачът им, с който си говорихме за планини и други неща през половината път, а през другата подрямахме и така, накрая благополучно се завърнах в Куско.

Bookmark and Share