След като се върнах от Мачу Пикчу постоях още 2 дни в Куско и реших, че е крайно време да се изнасям от там, бях се застоял повече от предвиденото. Една сутрин се изнисах от хостела и се запътих към автогарата. На входа мернах сергия с апетитно изглеждащи печени морски свинчета, но беше прекалено рано за обяд и ги пропуснах. След кратка обиколка по гишетата на различните фирми намерих най-евтината и си купих билет за Лима. По прогноза пътуването трябваше да трае около 19 часа, но както знаете, прогнозите обикновено излизат грешни. Още от началото, вместо да тръгнем в 12, тръгнахме в 1, защото автобусът се забави с пристигането си на автогарата. Автобусите за дълги разстояния в Перу са луксозни и този не правеше изключение. На първия етаж са разположени само няколко големи седалки, които са като кресла и се разпъват почти до вид на легло. На горния етаж са по-скромни, но въпреки това облегалките падат под доста голям ъгъл. За забавление на народа естествено се пускат филми. Перуанците имат мания да зяпат филми, като това лесно може да се разбере от количеството на продаваните по улиците пиратски DVD-та, като на един диск обикновено има 3-4-5 филма, понякога тематично подбрани, но като правило винаги дублирани на испански. За това пътуване ни се паднаха филми на военна тематика. Повече се опитвах да дремя, отколкото да гледам, така че някак успях да преживея 3-те часа безсмислена пукотевица, но когато пуснаха трети военен филм, тогава женската част от пътниците не издържа и се развика “Стига толкова, махайте го тоя филм, стига толкова!”. Мъжете обаче веднага викнаха “Не, остави го, добър е, остави го!”. Лесно е да се отгатне кой победи. Лошото обаче беше, че вече не ми се спеше, а филмът беше непоносимо скучен и тъп. На сутринта, след като народа си поотспа, решиха да разнообразят и пуснаха някаква детска комедия. Към 11 на обяд, след цели 22 часа пътуване стигнахме до Лима. Времето беше топло и влажно, опитваше се да ръми дъждец, а небето беше забулено в ниски облаци - нещо нормално за зимния сезон там. Около самия град пейзажът е напълно пустинен и в комбинация с лошото време създава доста потискаща атмосфера. Аз въобще нямах намерение да се застоявам в огромния 6 милионен град и още със слизането от автобуса заразпитвах от къде мога да хвана автобус за Huaraz (Уарас). В Лима обаче автогара няма - всяка фирма си има собствен терминал, който трябва да откриеш. С помощта на едно такси намерих терминала на една фирма, която има автобуси до желания град и след час и половина се настаних за ново, 8 часово пътуване. За щастие този път не бяхме измъчвани от военни филми и към 9 вечерта пристигнах в малкия планински град, където се настаних в един хостел, който ми бяха препоръчали още от Боливия.

Huaraz за Андите е нещо като Шамони за Алпите. Тоест служи за изходна точка към Cordillera Blanca - един от основните планински масиви в Перу, който е част от Андите и на дължина от 180 км и ширина 20 км съдържа 16 върха с височина над 6000 метра, включвайки и първенеца на Перу - Huascaran (Уаскаран) - 6,768 м. Освен това на стотина километра е малкият, но красив и суров масив на Cordillera Huayhuas (Уайуаш), който е дълъг само 30 км, но включва в себе си 6 върха над 6000 метра. Аз исках да направя обиколки и в двете планини, като реших първа да е Cordillera Blanca.

Бях си набелязал един 7 дневен преход, който преминава долу горе покрай най-красивите върхове. Този път реших да опитам да взема храна с възможно по-малко тегло и се спрях на ориз и макарони, намерих също така, и някакви полуготови супи от нещо като фиде, които искаха само 3-4 минути варене. Взех и малко сладки неща, и сушени плодове.  След като напазарувах, към обяд се натоварих на едно микробусче, отиващо към Caraz (Карас) - още по-малко градче 60 км на север. След 2 часа пристигнах и бързо открих едно такси “colectivo”, което вози пътници на цената на автобусите. Трябваше да изчакам да се съберат достатъчно пътници, а “достатъчно” е толкова, колкото може да се натъпче колата - в случая четирима възрастни и две деца. Без да броим шофьора. Добре че единия беше за наблизо, та някак оцеляхме до крайната точка - едно селце в планината на час и половина път. Там си платих входната такса за националния парк и тръгнах по пътеката. Беше вече късен следобед и бях наясно, че няма да стигна далеч преди да мръкне, затова си набелязах близка цел - термалния извор на около 40 минути от селото. Според описанието в книгата ми за трекинг там трябваше да има и бани, но като стигнах до тях ги намерих в окаяно състояние - явно отдавна бяха изоставени. Местните обаче ме бяха осведомили, че на трийсетина метра по една пътека нагоре има един гьол, в който може да се изкъпя. Беше дълбок едва до коляно, но това не беше проблем имайки предвид какво желание изпитвах да се топна в топлата вода. Поогледах се и прецених, че мястото е прикрито и след като се разсъблякох се излегнах във водата. Само след по-малко от 10 минути се появиха две момчета на коне и се заподготваха и те да се къпят. Логично, тук по тези планински села хората живеят в колиби и нямат бани, та термалните извори сигурно са често посещавано място. Малко се получи неудобно, защото хората по селата из Боливия и Перу са доста консервативни, а аз в момента бях само по организъм, но как да е, облякох се обърнат с гръб към тях, запазвайки благоприличие.

Вечерта прекарах в палатката съвсем близо до останките от баните, а на другия ден сутринта рано рано продължих. Минах през едно миниатюрно селце, а после и през второ, където имаше дори магазинче, от което допълних малко провизиите си. Последва дъъълъг баир до трето селце, където една лелка ми заяви, че трябва да платя 10 солес за благото на пътеката, а малко след това от едно такси слязоха момче и момиче от Австрия, с които тръгнахме заедно нагоре. Последваха над 2 часа блъскане по зигзагообразна пътека, изкачваща общо 1500 метра денивелация по много стръмния склон на планината. Е, не можахме да изкачим всичките 1500 метра. Аз вече имах зад гърба си 300 метра от преди обяд, така че някъде малко след половината на пътеката се установихме на единственото подходящо място - една полянка, по която пасяха стадо крави. От там все още не се виждаше нито един заснежен връх, но в посоката, от която идвахме се откриваше хубава гледка към склоновете на отсрещната планина - Cordillera Negra.

На другия ден стегнах багажа и малко след австрийците тръгнах нагоре да доизмина останалата част от голямото изкачване. По обяд стигнах до едно езеро, над което се издигаха трите върха на Santa Cruz - пръв поглед към заснежените шестхилядници на Cordillera Blanca. Австрийците бяха пристигнали малко преди мен и хапваха край езерото. Аз направих същото и след това отново потеглих - оставаха 200 метра изкачване. Близо до прохода обаче се откри още по-добра гледка и реших, че ще чакам залеза за снимки. И го дочаках - облаците паднаха ниско над снежните гиганти и залязващото слънце ги запали в оранжево и червено, а накрая и в розово. Всичкото хубаво, само че сега трябваше да реша какво да правя. Да опъвам палатката малко след прохода или да продължа напред в тъмното. Прецених, че имам още много сила и избрах второто. Принципно вървенето в тъмно в непозната планина не е много разумна постъпка, но разчитах основно на доброто описание на маршрута в книгата, както и на това, че пътеката се разклонява само един път. Пътят обаче се оказа много по-дълъг, отколкото очаквах. Първо слязох стръмно надолу, после започна още по-стръмно спускане по криволичеща пътека, но най-трудното дойде, когато започна следващото изкачване, за което мислех, че е съвсем кратко. Е, не беше, а и на едно място аха аха да изгубя пътеката. После последва ново спускане пак на зиг заг, което изглеждаше че няма край. Някъде много надолу в тъмното се чуваше грохота на буйната река, но звуците не създаваха никаква реална представа за дълбочината на стръмната долина. Когато стигнах най-ниската точка, продължих още 15 минути по една почти равна пътека и намерих мястото,  което беше целта ми. Едни равни поляни, където можеше да се опъне палатка. Сготвих една от полуготовите супи и легнах да спя.

Сутринта установих, че австрийците са спали на стотина метра от мен и отново тръгнахме напред заедно. От тази долина се откри гледка към върха Alpamayo, който уж според някаква анкета бил най-красивия връх в света. Не само, че не ми хареса толкова, ами дори ме разочарова. Очаквах нещо впечатляващо, а той се оказа малка снежна пирамида, кацнала върху огромен скален рид. Планът беше да се изкачим до базовия лагер в основата му. След доста стръмно и изморително изкачване, към 3 следобед бяхме там и тъкмо опънахме палатките и заваля. Но само за час, след което аз се запътих към дъното на долината, където една пътека се изкачваше до подножието на Santa Cruz chico, един от трите върха, които вече бях видял от другата им страна. Очаквах от там да се открие гледка към Аlpamayo, защото колкото и странно да изглежда, от базовия му лагер самият връх изобщо не се вижда, заради един 500 метров скален рид пред него. Но и от горе не се откри добра гледка към него, но за сметка на това залезът беше потресаващ. А слизането в тъмното по не особено забележимата пътека още по-потресаващо. Пак късмет, че не се претрепах по сипеите и камънаците.

На другия ден ме чакаше дълго слизане и нов проход - висок и стръмен. След като го изкачих се помотах малко горе, а после реших да си установя лагера от другата страна, недалеч от самия проход, за да мога да се кача после пак да снимам. И така - вечерта се качих пак до прохода и дори се “поразходих” по билото, ако изобщо катеренето по опасни камънаци над стръмни сипеи може да се впише в категорията “разходка”. Нощта беше страшно студена, най-студената до сега. Сутринта пак скочих до прохода, а после се върнах, сбрах багажа и прекосих една голяма долина. Пътьом срещнах други туристи - една двойка от германия и после 4 жени от щатите. Всичките се движеха с конвой от магарета и водачи, които носеха багажа им и се грижеха за охолството им по време на прехода.  На следващия проход отново се откри величествена гледка и отново останах да чакам вечерта. Времето се влоши и над върховете заваляха дъждове, суграшици и кой знае какво друго, но за щастие моят хълм все още беше сух. Към 5 обаче, облаците се придвижиха в моята посока и реших бързо да слизам надолу, защото там където стоях нямаше вода, за да пренощувам. Пътьом ме заваля, но слабо и тъкмо когато се усили успях да разпъна палатката и да се скрия.

На сутринта нямаше и помен от дъжда и след като палатката изсъхна продължих напред. Стигнах до една огромна равна поляна, на която имаше 3 къщи, пръснати в различните и краища. Тук пътеката стана съвсем неясна и благодарение на липсата на карта обърках прохода, към който трябваше да се изкачвам. Объркването ми коства 20 минути изкачване в погрешна посока, но се усетих навреме, върнах се и поех в правилната. Пътьом срещнах един магаретар, водещ кервана на една двойка, май израелтяни. Проходът беше най-стръмният до сега, а на всичкото отгоре не можеше да се разбере от къде започва пътеката в подножието му, така че тръгнах без пътека, което ми коства много усилия. Накрая я намерих, а в най-горната част срещнах и една двойка от щатите, които вървяха сами. Времето отново беше лошо и се канеше да преръми. Пътеката от другата страна на прохода беше много стръмна и кална, което я правеше направо опасна, но внимателската успях да мина трудния участък. По-надолу, крави пасяха всред виолетовите лупини, а малко над тях се белееха спускащите се от планината ледници. С две думи - крави на 4600 метра - идилия. Лошото е, че има не само крави, ами и бикове. Два часа по-късно, след като бях минал край красиво езеро, обградено с гора от кенуа (единственото дърво, растящо на такива височини, чиято оранжева кора прилича на листове хартия), отново, за кой ли път изгубих пътеката, сред множеството животински пътеки. Посоката беше ясна, така че я следвах и в един момент минах покрай два бика, които тръгнаха бавно след мен. Следиха ме доста време, а аз взех лееко да се притеснявам. По едно време взех да се притеснявам по-силно, защото биковете се затичаха и ме заобградиха. Застанаха на ъгъл около 120 градуса спрямо мен, пръхтейки и очевидно имаха някакво намерение да ме нападнат. Аз бързо бързо започнах да слизам надолу по хълма, на който стояхме и след като се поотдалечих, явно интересът им спадна и ме оставиха. Аз обаче малко след това се озовах на ръба на скална пропаст, от която видях долу в ниското пътеката, по която трябва да вървя. За късмет видях и долу горе от къде започва да се спуска и след десетина минути слизане през храсти и камънаци стигнах до нея. Последва още един час ходене, а накрая пътеката стана ужасно кална и стръмна, но въпреки това я минах успешно и стигнах до крайната точка за деня - много голяма поляна на около 3100 метра височина, в дъното на която се издигаха почти вертикално няколко шестхилядника. От двете страни на поляната имаше по няколко къщи, а в средата течеше река.

Харесах си едно място и тъкмо да започна да опъвам палатката, и при мен довтаса едно 14 годишно момче, което се хвана да ми помага. После се появиха още едно момченце и момиченце, и се курдисаха пред палатката. Ходихме да филтрираме вода от реката, после гледаха как варя ориз, после искаха да запалят една конска фъшкия да ми покажат как гори. И през цялото време валеше ситен дъждец, който въобще не им правеше впечатление. Бяха попаднали на атракцията на деня и нямаше да я изпуснат лесно. Аз пък ги разпитах за морските свинчета. Момчето ми каза, че имали 86 и били много вкусни. Накрая то си хареса запалката ми, която нещо се беше прецакала и палеше един на двайсет пъти, но въпреки това взе да ме моли да му я подаря. Накрая се разбрахме за бартер - той да ми даде кибрит, а аз запалката. Въпреки обещанията да се върне, така и не се появи, а аз останах без запалка. Това ми беше предварително ясно, но ми оставаше само половин ден ходене до града, така че тя повече не ми и трябваше.

Тъкмо легнах да спя и се случи нещо друго. Някой ме повика. Показвам се аз, гледам някакъв младеж, с който разиграхме следния диалог:

- Знаеш ли, че тук не можеш да спиш?
- Защо?
- Ами тука е национален парк и не може да се опъва палатка.
- Не е вярно, аз до сега 5 дена все в националния парк спя, няма такава забрана.
- Трябва да платиш, тука всички групи, които спят си плащат. Или си плащаш, или трябва да си ходиш.
- Ако платя можеш ли да ми дадеш документ?
- Мога
- Колко струва?
- 10 солес…
- Ами щом имаш документ, ще ти платя.
- Ама трябва да ми платиш повече, защото трябва да си ида вкъщи, за да взема документа, пък къщата ми е много далеч
- Ааа, няма такива положения. Ще платя толкова колкото пише на бележката.
Тук последва дълго мълчание, защото спрях да говоря, а той явно чакаше нещо или мислеше нещо. Накрая каза:
- Добре мистер, ще платиш ли?
- Ще платя, когато ми дадеш бележка и само каквото пише на нея.
- Добре, отивам за бележката!
Изчезна в тъмната дъждовна нощ, загърнат в ямурлука си и повече не се появи. Само дето спах на тръни и сънувах, че някой ми хлопа по палатката да ми иска пари :)

На другия ден изсуших мократа палатка и тръгнах към града. Пътеката минаваше през селца, които нямат връзка с път и индустриализацията не е стигнала до хората. Наблюдавах най-различни сцени - жена кара с пръчка прасета на паша, семейство бере царевица, а няколко кучеста наблизо са се опънали и спят,  жена преде, седнала с детето си на брега на реката,  семейство пере дрехи на малко поточе, група мъже строят къща от кирпич. Направо перуанска идилия, или както пише по пътеводителите - “прозорец към истинския живот на село”. Няколко часа по-късно, вече доста изморен стигнах и до градчето Помабамба. И понеже този град е малък, имаше само 2-3 хостела на центъра и в никой от тях нямаше топла вода. Всъщност се съмнявам, че в целия град едва ли някой има топла вода, защото недалеч от центъра има 2-3 термални бани, едната от които има дори плувен басейн, а входът е 1 сол. И аз естествено се възползвах от това.

На втория ден беше явно някакъв католически празник, защото целия народ се събра на центъра, а момчета и момичета рисуваха с цветен талаш разни фигури по тротоара. Имаше и парад, а още предния ден по улиците се разхождаха странни групички от по 4 души - двама тъпанджии, свирещи едновременно и на флейти, пред които подскачаха двама мъже, облечени в синьо, с хартиени шапки в червено и бяло, размахващи сабя в ръка.

Следваше 7 часов автобус, който се оказа8 часов и прехвърли планината, преминавайки през един 4700 проход, от който слизането беше по неописуем серпентинен път, а понякое време вечерта пристигнах благополучно отново в Huaraz.

Bookmark and Share