Дойде време и за Cordillera Huayhuash (Уайуаш), която е малък, но изключително впечатляващ планински масив разположен на стотина километра южно от Huaraz, в който се издигат 6 шестхилядника. Тази планина през осемдесетте е била територия на маоистката комунистическа организация Sendero Luminoso (англ. Shining Path), която  се е борила за изтриване на буржоазната класа и налагане на нов, чист комунизъм в Перу. От гледна точка на правителството, организацията е била терористична, при това с доста брутални методи на действие, насочени включително и към мирното население. През 92-ра година лидерът  Abimael Guzman е заловен и от организацията остават малки групички, забутани главно из амазонските джунгли. Планината обаче добива популярност едва през последните години, след като излиза филмът Touching the Void - екранизация на едноименната книга на Joe Simpson, в която той описва почти фаталното за него изкачване на неизкачваната до тогава  западната стена на върха  Siula Grande. След като успешно достигат до върха с партньора си, следва трудно спускане, при което Джо чупи много лошо единия си крак. Партньорът му го спуска в продължение на стотици метри борейки се с високопланинската снежна буря и брутално ниските температури, но в един момент  Джо увисва над пропаст, под която има огромни ледникови цепки. Партньорът му Саймън осъзнавайки, че не могат да оцелеят и двамата, взема решение да среже въжето, на което виси приятелят му. Така Джо пада още 40 метра и оцелява като по чудо на малка площадка по средата на бездънната цепка. Следва 4 дневна епична борба за живот,  през която Джо се влачи и лази над 10 километра, преодолявайки цепките в ледника и морените под него без храна, и без вода, почти невиждащ заради снежна слепота. Накрая като по чудо, почти изгубил съзнание и разсъдък стига до лагера точно преди приятелят му да си тръгне. Горещо препоръчвам който не е гледал филма да го изгледа, а по възможност да прочете и книгата. Издадена е на български под заглавието “Докосване до пустотата”.

Да се върнем обаче на моето тривиално пътешествие из тези красиви, но сурови места. Преди да тръгна, вразумен от предишния си опит да карам само на ориз и макарони, казах майната му на теглото и се въоръжих с огромна палка шпек салам, едно кило сирене, много бисквити и сума хляб. Чакаше ме 8 дневен преход и нямах намерение да гладувам като преди. В 5 сутринта се метнах на автобуса и след почти 5 часа стигнах до селото - изходен пункт. Тук не се плаща вход за национален парк, но има друга тарикатска система за плащане. До преди 5-6 години из района все още върлували разни бандити, които от време на време обирали малкото престрашили се туристи. Селяните обаче измислили друга система за обиране - по-културна и законна. Въвели такса “Сигурност”, която се плаща в почти всяко селце, през което се минава по обиколката на планината. Един вид - за какво да си създаваме проблеми да ви обираме, я по-добре сами ни платете, за да са ни мирни главите на всички. Общата сума за целия маршрут излиза около 5о долара. Батко ви Иван обаче не обича такива прикрити изнудвания и реши където може да мине без пари. Първия пункт нямаше как да се избегне - на входа на селото имаше бариера, на която една баба чакалеше, за да вземе първата такса на туристите. След кратка справка с местните тръгнах нагоре по пътеката. Още след последните къщи на селото видях една табела, сочеща лявото отклонение на пътеката,  което беше в противоречие с описанието в книгата ми, но там беше изрично написано “лагуна Хауакоча”, та хванах по нея. 40 минути по-късно, изминал солидно разстояние по стръмния баир, установих, че пътеката се разклонява на няколко пъти и се губи. Тогава си припомних едно важно правило, което трябва да се спазва в планините в Перу - не виждаш ли отпечатъци от модерни и планинарски обувки, значи си на грешна пътека. По грешните пътеки има обикновено само следи от животни и отпечатъци от сандали от стари автомобилни  гуми. Моята пътека определено не се използваше от туристи, затова с леки псувни на ум се върнах обратно и така, след като загубих много сили и час и половина, хванах вярната пътека. Изкачването беше бавно и тежко и след 2 часа стигнах прохода на около 1000 метра по-нагоре. От там се откриваше първата гледка към белите върхове. Бяха стръмни и внушителни. Вечерта стигнах до мястото под въпросното езеро, което беше определено за къмпинг. Там се бяха разположили множество палатки на организирани групи, сред които стърчаха 3-4 големи шатри, използвани от водачите за кухни. В тази планина рядко някой ходи самостоятелно. Повечето туристи са изплашени от дългата продължителност на прехода и отиват организирано с водачи и кервани магарета. На близо имаше и една схлупена колиба, край която две баби продаваха кока кола и бира. Още тъкмо пристигнал и веднага ми изрекламираха стоката си.

На сутринта се събудих рано рано, но не от мерак да тръгна, а защото ми беше лошо. Въртях се въртях се, но ми ставаше все по-кофти. Накрая повърнах. Това обаче съвсем не ме оправи. В следващите три четири часа повърхнах още 4 пъти и се чувствах толкова слаб, че ми беше трудно дори да ида до бараката-тоалетна, на другия край на поляната. Едната баба взе да ме кандардисва да ми направи лековит чай от листа от кока и други билки. Подозирах, че всичко е за пари, та я попитах колко пари ще иска, а тя рече - колкото дадеш. Съгласих се и цял ден лежах в палатката, дремех и пиех чай, за да възвърна изгубените течности. Бабата минаваше от време на време и ме подпитваше как съм. Не толкова от загриженост, ами се опитваше да ме навие на другия ден да сляза в селото с помощта на мъжа и и магаретата. Пак за пари естествено :) Междувременно ми спомена, че трябвало да платя и такса “Сигурност”, въпреки, че на това място по предварителни сведения не знаех да се плаща. Вечерта се бях посъвзел и се чудех как ли ще се чувствам на сутринта и дали ще мога да продължа напред или ще трябва да се върна безславно. Още по-сериозният въпрос беше - от какво се натрових. Защото симптомите ми говореха точно за хранително натравяне. Дали беше от водата, която напълних от чешма в селото, или от храната. Ако беше от храната, трябваше да зная от какво точно, защото ако саламът или сиренето се окажеха проблемни, тогава нямаше да мога да продължа, защото те съставляваяха почти целите ми хранителни запаси. Подозренията бяха главно върху една кутийка пчелен мед, който си бях купил от улицата. Странното в него беше вкусът му - леко накиселяващ. За да реша създалата се ситуация, реших да рискувам ново натравяне, ядейки наново салам и сирене. Трябваше със сигурност да разбера дали проблема е в тях. Меда, като по-подозрителен го изключих.

На сутринта се събудих добре. Всичко беше минало, само се чувствах леко по-слаб от нормалното. Явно основните ми храни бяха наред. Минах през бабата да и платя. Изненадах се много, като ми каза, че трябвало да платя по 10 солес на нощ, тоест общо 20. Съмнявайки се, че там се плаща, я попитах може ли да ми даде разписка. Отговори - не, нямам разписка, а и не мога да чета, и пиша. Реших да не се заяждам, защото предния ден тя се държеше много любезно и все пак ми вари чайове, които може би помогнаха за оправянето ми, та и дадох парите. На края казах - а ето тези 5 солес са за чая. Тя се опълчи - аааа, порфавор, 10 !!! Обясних и, че нямам много пари и си тръгнах по пътеката.

Ще прехвърля накратко следващите 2 дни. След като преминах първия проход, продължих надолу, но пропуснах най-подходящото място да сляза в долината, поради което направих едно опасно стръмно спускане по затревен хлъзгав склон, придържайки се за опора в едни едри цветни треви. На следващия ден минах покрай официалния къмпинг в селцето от няколко колиби, но тъй като беше вече късно, там нямаше никой, който да ми вземе парите и така на аванта заизкачвах следващия проход. След обяд стигнах до друго селце, където също никой не ме очакваше и след като минах под една тел закрачих бързо бързо към следващия проход, случайно да не ме зърне неприятелското око. Тази нощ спах близо до един проход под внушителните върхове Yerupaja и Jirishanca, а Siula Grande беше съвсем малко по-напред. Нощта беше особено студена заради лекият вятър и голямата височина.

Сутринта тръгнах надолу и стигнах следващото струпване на колиби, където ми бяха предложени отново Кока Кола и Бира, но аз отказах и продължих напред, и надолу към едно голямо езеро. Тук по книга пътеката минавала по мостче точно в началото на реката, но плетеницата пътеки ме заведе много по-надолу по течението. Рекох си - тъкмо ще избегна още една такса. Бях сигурен, че на мостчето чакат за пари.  Повървях напред назад в търсене на брод, но такъв нямаше, поради което смъкнах панталона и обувките и внимателно прегазих буйната ледена река. Още един проход ме доведе до красиво езеро, над което се издигаха множество снежни върхове. Вечерта прекарах заедно с множество израелтяни в официалния къмпинг, където сутринта се наложи да платя таксата за сигурност, след което продължих към следващия проход. Установих, че вървя много по-бързо от оргранизираните групи - те тръгнаха поне час по-рано от мен, а аз успях да ги настигна два часа и половина по-късно. Над едно друго езеро попаднах на следващия пост за таксуване. Там пътеката минаваше по едни скали и имаше врата, която беше трудна за избегване. Платих си, а двамата пазачи ми обясниха как да мина по-напряко, вместо да обикалям по нормалната пътека. Първо трябваше да сляза по много стръмен тревист склон, но това беше лесно. Трудното беше да прескоча широк и дълбок бетонен канал, по който течеше вода. Склонът свършваше точно пред него, като по този начин мястото едва стигаше да застана на ръба, да не говорим за някаква засилка. С раницата просто беше невъзможно да го прескоча. Да сляза в него и след това да се кача беше възможно, но щеше да отнеме доста време и нямаше да е лесно. Застоях се, колебаейки се какво да правя. Момчето, което ми описа пътя ме гледаше от скалата горе и като видя, че се страхувам да скоча, слезе при мен да ме убеждава, че може да се скочи, показвайки ми на практика. Когато той мина, аз му хвърлих тежката раница, поех въздух и скочих колкото мога. Приземявайки се от другата страна леко залитнах, но успях да запазя равновесие. С раницата наистина щеше да бъде невъзможно, а ако я бях хвърлил без някой да я поеме от другата страна, щеше да се наложи да я търся двеста метра надолу по стръмния склон, който продължаваше след канала. Тръгнах покрай канала и след половин час стигнах горния край на долината и започнах да изкачвам следващия проход, който с 5000-те си метра беше най-високият в маршрута. Стигнах горе следобед и отзад се откри невероятна гледка. В далечината на север се виждаха струпани няколко от най-високите върхове в масива, а над тях се трупаха облаци като пушеци над комин. Стоях там чак до вечерта, виждайки далеч долу в долината опънаните шатри на поредната организирана група. Малко преди тъмно тръгнах да слизам надолу. В началото имаше един излъскан участък, по който се спуснах пързаляйки се клекнал. Стръмността му беше такава, че нормалното слизане беше крайно опасно. Час по-късно вече бях долу, но беше тъмно и така и не разбрах как съм пропуснал мястото, където бяха палатките на групите. Загубих  напълно къде точно се намирам по долината, опитвах се да се ориентирам четейки описанието на маршрута и гледайки снимките от фотоапарата, но така и не стигнах до много ясна представа.  Бях само сигурен, че съм подминал мястото отдавна. То проблем нямаше, но исках да спя на онази поляна, защото от нея тръгва пътеката към прохода Сан Антонио, от който се открива най-добрата гледка в цялата обиколка. Но нищо, реших да си опъна палактката там където се намирам в момента, а на другия ден щях да се връщам нагоре.

Така и стана. Сутринта с радост се събудих от невероятно студената нощ и се върнах 40 минути нагоре, където скрих раницата си зад едни скали и тръгнах към прохода. Той се оказа изключително стръмен, може би най-стръмният, който бях качвал до сега, но гледката от върха му напълно заслужаваше всичките усилия. От другата страна на 500 метра по-ниско се простираше долината на река Калинка, в края на която се издигаха същата верига от върхове, която бях видял предния ден. Само че погледнати от тук те изглеждаха неописуемо стръмни, могъщи и сурови. Това беше най-внушителната планинска гледка, която бях виждал до този момент, а всъщност и в цялото пътешествие. Постоях горе час и нещо, за да видя как ще се развие времето, но след като взеха да се трупат обичайните следобедни облаци се върнах надолу, взех раницата си и поех напред. След няколко часа стигнах до друг труден участък - пътеката се спускаше безумно стръмно край висок водопад. На това място магаретата не могат да минат, затова керваните правят голяма заобиколка, която им коства час и половина. Аз обаче имам два крака и две ръце, така че внимателно, държейки се за разни камъни полека лека успях да сляза. По пътя си загубих шапката, но това не беше болка за умиране - все пак си имах поларения триъгълник, който и преди ми беше служил за шапка.

Следващата тънкост беше да мина следващото село без да платя. Това село беше единственото истинско село по пътя и поради това, и таксата беше голяма - 35 солес. Реших да мина по тъмно. То така и така беше вече късно, та успях да стигна там около 6:15, когато вече беше мръкнало. На портата пред селото никой не вардеше и аз директно запраших по отклонението нагоре. Лошото беше, че според описанието, в следващия час-два нямаше къде да опъна палатка - пътеката се изкачваше по стръмни склонове все нагоре и нагоре. Не знам от къде ми дойде сила, но в следващия над час дори не спрях за почивка, докато най-накрая открих единственото по-широко и равно място, където пренощувах.

На другия ден нищо кой знае колко интересно - още два прохода, още една платена такса, още една изпреварена израелска група. На втория проход прекарах цялата следобед, наслаждавайки се на Хиришанка и Йерупаха в очакване на залеза. Слизането отново го направих по тъмно и то отново беше стръмно. Беше малко неразумно да слизам по тия тесни и стръмни пътеки през нощта, но както се казва господ помага на смелите, та успях да сляза невредим долу - близо до първото езеро, край което боледувах.  Бях обиколил цялата планина и за другия ден оставаха само 3-те часа слизане до селото. Реших да не се занимавам да ходя чак до езерото и направо се заех с разпъването на палатката там, където слязох от пътеката на поляната.  Светлината от челника ми привлече двама селяни, които дойдоха да видят какво става, но след като им обясних се разотидоха. На следващия ден рано рано тръгнах надолу, а някъде по средата на пътя срещнах един англичанин и един ирландец, с които се заговорихме и продължихме заедно надолу.

В селото хванахме автобуса и айде отново към града.

Bookmark and Share