Застоях се в Huaraz толкова дълго, колкото не бях стоял никъде - цели 16 дни. Повечето време прекарвах в четене на книги и спане. Щеше ми се да ида да изкача още един връх, но през голяма част от дните времето се мръщеше от рано сутринта  и все ме зазубеждаваше. Освен това вече нещо взе да ме хваща и мързел по отношение на всичките приготовления за ново ходене в планината, поради което продължавах с излежаването. В хостела станах приятел със собственичката, както и с останалия персонал, поради което тя дори ме оставяше да го пазя (хостела) на няколко пъти, когато се налагаше да излиза. В замяна на това на няколко пъти получавах безплатна закуска и имах късмета да опитам палачинките, които се оказаха страшно вкусни и ме спечелиха за редовен клиент. Всяка сутрин изяждах по две. Пълнени с банан, ананас, стафиди, ябълки и течен шоколад. Ммммм

В крайна сметка все пак реших, че е дошло крайно време да изкача върха. А той се казваше Pisco, висок 5752 метра. Този връх ми беше изрекламиран от един англичанин още в Боливия, като един от лесните върхове с невероятна гледка, който не бива да бъде пропускан. Добреее, няма да го пропускаме. Естествено не ми и минаваше през ум да го изкачвам с водач, така че първата работа беше да мина през Casa de Guias (къщата на водачите), за да питам какви са условията в момента. Предварителната информация, която бях намерил в интернет говореше за кратък много стръмен участък, а през някои години дори за ледена стена и сераци, но тази година нямало никакви сериозни препятствия. Лесно изкачване с наклон около 30-35 процента, без цепки, с един единствен 20 метров участък с наклон 55 градуса. Значи, ще се качва соло.

В набелязания ден, който беше един от поредицата безоблачни дни, минах през магазина за екипировка, за да наема котки, пикел, обувки и ръкавици и се отправих към сборището на бусчетата, отиващи към Caraz. Този път трябваше да сляза в Yungai, и да намеря някакъв транспорт нагоре към езерата Llanganuco. По принцип всеки ден доста тористи се отправят на еднодневна разходка до едно друго езеро в тази долина, така че има доста споделени таксита и бусове, качващи се до там, но това става обикновено сутрин, а вече беше обяд. Още като слязох в Юнгай, един таксиджия ми се лепна с предложение да ме кара нагоре. Искаше 50 солес, но ако се появяли други мераклии щяла да се подели цената помежду ни. Добрее, ще чакаме мераклии. Естествено шансът да се появи някой по това време беше близо до нулата, затова шофьорът взе да ме кандардисва да тръгваме. То и за мен беше време, ако исках да стигна по светло поне до базовия лагер на върха. Само дето цената не ми беше по сърце, поради което се поспазарихме за 35 солес.  Хвърлих раницата в багажника и потеглихме. Към горния край на малкото градче таксиджията изнамери още 4-ма пътника - местни от близките села, но като му рекох - ето, сега имаш повече пътници, значи ще намалим цената, той отоговори, че те са само за няколко километра. Явно искаше да припечели колкото може повече. Пътьом ми пресветна и друга лампичка - за спазарената цена, той щеше да ме закара само до първото езеро, след което обаче има още 6 километра път докато стигна началото на пътеката. Пак подхванахме пазарлъка и тоя път цената стана 45 солес (16 долара). Нещо взех да съжалявам, че съм се качил. Тук обаче съдбата ми помогна по следния начин. Още неизминали 5 километра по баира и колата взе да бръмчи на изтормозено, като с всеки изминат метър мощността и намаляваше, а в купето се промъкна миризма на нещо изгоряло. И така докато не отказа съвсем. Шофьорът спря и отвори капака, а когато развинти капачката на радиатора, от там излезе пара под такова налягане, че без малко да го изгори.  Последва пълнене на вода от една крайпътна канавка, по която течеше малко ручейче. И точно в този момент дойде спасението ми от банкрут във вид на туристически автобус. Изтеглих се назад и му махнах, а той спря и ми каза цена - 10 солес. Върнах се при таксито, отворих багажника и си взех раницата, след което връчих 3 солес на шофьора. Определих тази цена на базата на цените на споделените таксита, в каквото се беше превърнало това с другите четирима пътника на задната седалка. Оставих ги да мигат на парцали и се метнах на автобуса, който беше пълен главно с перуански туристи, отиващи до първото езеро.

Боливийците и перуанците са големи прасета и за тях изхвърлянето на всевъзможни боклуци на всевъзможни места е почти като национален спорт. От малки насърчават децата си да си изхвърлят боклуците през прозорците на автобусите. И тук пак станах свидетел на такова нещо, въпреки, че се намирахме в национален парк. Бабата до мене, след като изяде бисквитките си взе да отваря прозореца, за да изхвърли опаковката. Аз обаче реагирах бързо и в последния момент грабнах боклука от ръцете и, и си го заврях в джоба на раницата. Бабата взе да ме гледа като извънземен.  След около час кандилкане по вития черен път най-сетне стигнахме и до езерото, от където продължих пеш, за да доизвървя шестте останали километра.  После хванах пътеката и започна голямосто стръмно изкачване. Началото беше на 3900 метра, а базовият лагер на около 4700. За около 2 часа и половина стигнах до горе, подминавайки трима американци, които май не отиваха натам, накъдето искаха. Планът обаче беше да стигна до високия лагер, защото пътеката между двата е много трудна за нощно минаване. Беше все още светло и продължих нагоре, където след едно стръмно изкачване стигнах до една изключително стръмна сипееста стена, образувана от ледникова дейност, под която се ширеше поле от морени.  Височината беше двайсетина метра, а слизането много трудно и опасно, защото дори и малкото камъни, за които можех да се хвана бяха нестабилни и имаше опасност да се сурна надолу.  След като слязох долу, тръгнах през каменистия терен, следвайки каменните пирамидки, които се виждаха тук там. Придвижването беше бавно и тежко, защото пътека почти нямаше и на места трябваше да се подскача по каменните блокове от всякакъв калибър, но след около час стигнах до крайната точка - малко равно място недалеч от началото на ледника. Малко преди това бях минал край палатката на един чилиец, който имал намерението да се изкачи на върха и да го спусне със ски. Изглеждаше щура идея, но все пак бях чел за такива ентусиасти. Горе имаше вече две палатки опънати, а аз се чудех, дали да опъвам моята. Беше вече мръкнало, а аз смятах да тръгна около 1-2 през нощта, така че едва ли щях да спя много. Но студът който скова след скриването на слънцето ме вразуми и надве натри вдигнах палатката и се шмугнах вътре за почивка.  Тук за първи път сякаш усетих някакви съвсем леки наченки на височинна болест. Височината не беше нищо особено - около 5000 метра, но бях направил издигане с 2000 метра за един ден, а преди това бях стоял над 2 седмици на 3000 метра. В резултат нещо взех да кашлям и на два три пъти усетих съвсем кратка и лека болка в главата. Хапнах набързо и се свих в чувала да дремна колкото мога.

Около 1 и половина започнаха да минават първите групички, идващи от долу, и аз сметнах, че е време и аз да ставам. Нямах много ясна представа колко време отнема изкачването, но щом водачите бяха тръгнали с групите си, значи беше време.  Палатката беше обилно заледена, а аз я посгънах надве натри и я натиках в раницата, която скрих недалеч под един голям камък. След петнайсетиа минути изкачване по камънаците стигнах до началото на ледника, където три групички по двама трима души си слагаха котките. Нагоре присветваха челниците на още една групичка. Тръгнах нагоре бавно след групата пред мен и полека лека след час стигнахме до премката между Pisco и Huandoy.  Там другите спряха да починат, а аз продължих напред и след още петнайсетина минути изпреварих и първата група, така че застанах начело, увеличавайки все повече преднината си. В тъмнината се виждаха само белеещите се склонове, по които вървяхме, а в далечината силуетите на другите върхове леко загатваха за своето могъщество. Пътеката се движеше по върха на реброто, водещо до върха, което я правеше доста ветровита. Студените пориви не позволяваха да се почива дълго, но аз не се и чувствах много изморен. На няколко пъти повече усетих, отколкото видях присъствието на огромни цепки, които обаче не бяха опасни, защото се намираха сравнително далеч от пътеката. По някое време предусетих, че наближавам върха, което ме накара да забавя темпото, за да не го стигна прекалено рано. Все пак до първите слънчеви лъчи оставаше неизвестно много време, а аз исках да бъда там по това време. Започнах да правя кратки, но чести почивки повече с цел да убия време.

Върхът дойде неочаквано. Изведнъж пред мен се изправи финалната, стръмна част за която бях чел. Представляваше около 15 метров склон с много голяма стръмност, по който обаче бяха формирани добри стъпки, така че изкачването беше неочаквано лесно. За слизането щях да мисля после. И така - Cumbre ! (Връх). Да ама изгревът все още беше събитие от близкото бъдеще,  което започнах да чакам потропвайки в кръг и други геометрични фигури, за да се предпазя от замръзване. Вятърът беше много студен и пронизващ, а на равната площадка сняг на върха нямаше никакво прикритие. Другите групички идваха, щракаха по една светкавица и си заминаваха, а аз стоически издържах цял час и половина горе.  Когато дойде светлината, очакваната гледка се разкри. Беше брутално и неописуемо. И наистина беше най-красивата планинска гледка, която бях виждал, биейки дори Huayhuash. Най-красивият връх беше Chacraraju (Чакрараху), който се издигаше като вертикална стена на изток от Pisco.Чакрараху е известен и като един от най-трудните върхове, взели най-много жертви. На североизток пък се извисяваше пирамидата на Artesonraju (Артесонраху), зад който в далечината се забелязваше Alpamayo. На север се редяха трите връха на Caraz,  а на запад, на една ръка разстояние беше триглавият Huandoy (Уандой).  Мощната снага на първенеца на Cordillera Blanca -Huascaran (Уаскаран) се изгигаше на югозапад, а на юг блестеше красавецът Chopicalqui (Чопикалки).

Когато слънцето се поиздигна, реших, че е време за слизане. Погледнат отгоре, стръмният участък изглеждаше силно респектиращ, поради което реших да го слизам с лице към снега, забивайки върховете на котките. Пикелът също спря да играе ролята на бастун и започнах да го забивам по нормалния му начин. Долу нямаше отворена цепка, но непредвидено падане можеше да доведе до някоя неприятна травма. Полекичка, стъпка по стъпка, не без известен страх слязох опасната част и вече с песен на сърце продължих надолу. Въобще не бързах, защото нямаше за къде да бързам, а имаше много за снимане. Цепките, които през нощта бяха забулени от мрака, сега плашеха с огромните си размери, а снегът блестеше под лъчите на слънцето. Някъде малко под премката срещнах чилиеца, който тепърва започваше изкачването, защото е изчваквал снега да стане достатъчно мек за ските. Сега, след като вече се връщах от върха, имах силни съмнения за разумността и дори възможността за спускането. На няколко места пътеката минаваше в непосредствена близост до цепки, при това подсичайки силни наклони. Един по-заледен участък би могъл да го заведе направо на дъното на някоя такава цепка. Вечерта, когато се прибрах в града ми казаха, че преди няколко седмици някакъв скиор бил загинал точно по този начин на Pisco.

Имах известни опасения за сигурността на скривалището на раницата ми, но когато слязох до лагера я намерих невредима. Поизсуших палатката, хапнах малко и след като починах тръгнах надолу. Участъкът с морените отново ми изпи силите, които и без друго бяха намалели. След окло 40 минути стигнах до онази песъчлива стена и тогава се случи нещо опасно. Тъкмо да започна изкачването и, когато от върха и започнаха да се сипят камъни надолу. Скоростта която набираха по почти вертикалния склон беше страшна, а големината им - от яйце до пъпеш би направила евентуален сблъсък фатален за мен. За мое щастие каменопада беше десетина метра вдясно от мен, така че се разминах само с лека уплаха.

Някъде към 3 след обяд, вече капнал от умора бях стигнал до пътя, където в разговор с един таксиджия зачаках да мине нещо по пътя, за да сляза към Юнгай. След десетина минути мина едно препълнено бусче, в което успяха да сместят някак и мен. Както вече съм казвал, понятието “пълен” в Перу има разтеглив характер. Картинката беше следната. По седалките стояха мъже, момичета и майки с деца (3 броя), а мястото без седалка пред вратата беше заето от голям чувал с царевица, върху който се настаних аз. Място за краката ми почти нямаше, поради което трябваше да ги държа извити, причинявайки си по-голяма мъка от самото изкачване на върха. Да не си помислите обаче, че няма още ?! Върху този чувал освен мен седеше и помагачът на шофьора, а няколко километра по-надолу взехме още един пътник, който седна… също на чувала. И като гаранция за добро прекарване, младата селянка на 50 см от дясната ми страна при всеки рев на бебето си вадеше по една цица и я тикваше в устата му. И така, незнайно как изминахме 30-те километра до града… за час и половина. Долу веднага хванах друг бус към Уарас, в който положението беше подобно, ако изключим чувала с царевица и младата майка кърмачка. Към 6 вечерта като по чудо слязох цял и от този бус, след което в опити да възстановя функционалността на краката си, куцукайки стигнах до хостела.

Bookmark and Share