Беше крайно време да се изнижа от Перу, тъй като заради изкачването на Писко бях пресрочил с 5 дни позволения ми престой в държавата. Предварително си направих справка в интернет какви са наказанията и не се плашех от глобата, която трябваше да е около 25 долара. Вечерта се сбогувах с персонала на хостела, в който бях прекарал сумарно почти месец и се настаних в автобуса, заминаващ на север към крайбрежния град Truhillo. Пътуването протече безаварийно и безпроблемно, и на сутринта осъмнах във въпросния град. И времето и пейзажа бяха същите като в Лима преди повече от месец. А именно - сива пустиня, над която са се скупчили много ниски облаци, сякаш да подсилят още повече сивотата. Може би през лятото перуанското крайбрежие е по-приятно място, но през зимата определено не е. Или поне до обед, защото след това облаците обикновено се поразкъсвали. В Тruhillo престоях има няма половин час - колкото да се прехвърля от един автобусен терминал на друг (както съм споменавал, в повечето градове в Перу всяка фирма си има собствена автогарка и се изисква доста разпитване и обикаляне, докато намериш точно тази, която има автобуси към желаната дестинация). Следващият автобус за 4 часа ме изстреля още по на север - до градчето Chiclayo, където имах време само да си купя билет за следващия автобус до Piura, където стигнах след още 3 часа. През целия път наоколо се ширеха пустинни картини - къде голи, къде украсени с някой друг храст. Температурите се покачваха прогресивно с всеки изминат километър и когато слязох в Пиура облеклото ми се оказа малко неадекватно.

Бързичко намерих една фирма, която има автобуси към Еквадор, купих си билет за вечерния автобус и си оставих раницата, за да ми е по-лесно да поразходя из града. Намирах се на някаква улица, по която се ширеха сергии, шум и мръсотия. Интересното беше, че асортимента по сергиите се различаваше от познатия ми до сега. Или поне частично. Масово се продаваха едни халвички с фъстъци в тях, както и някакви вафлени кори, между които има нещо с меден вкус. Наред с традиционните плодове имаше и вид миниатюрни мангота, които нещо не успяха да ми харесат. След като хапнах малко се насочих към центъра. Самият град не беше нито красив, нито интересен, но все пак имаше време за убиване, така че заскитах безцелно. Минавайки край някаква обществена сграда периферното ми зрение хвана някаква симпатична жена и се обърнах да я погледна (принципно в Боливия и Перу красивите по наши стандарти жени се набиват на очи, тъй като са рядкост). Да ама и тя взе, че ме видя и след още двайсетина метра като се обърнах, започна да ми маха. Аз си продължих напред и завих в следващата пресечка, но след малко тя ме догони. Попита ме “Абе ти що бягаш от мен?”, след което ме покани да сме ходели на кафе, но аз отказах и се съгласих да седнем само на някоя пейка да си говорим. Разговора се завъртя отново около заплати, работа и други неща, които ме разпитва за моята държава. Остана сякаш малко разочарована, че България не е богата държава. По едно време обаче бях закован от следния въпрос: “Абе ти що ме гледаш в гърдите ?”. Всъщност бях хвърлил натам само 2-3 погледа (деколтето и беше достатъчно дълбоко, за да насочва погледа към себе си), но основно я гледах в лицето.  След още малко последва още по-уникалния въпрос “Харесваш ли гърдите ми?”, на което не отговорих с нищо. А още малко по-нататък се стигна до кулминацията “Защо не вземеш да си отложиш пътуването и да ми дойдеш на гости тая вечер?”. Бях близо до края на пътуването си и съвсем нямах намерение да си създавам евентуални проблеми, особено имайки предвид предупрежденията от перуанци за джебчийки, действащи по тънките начини. Затова и отказах, а след още малко всеки хвана пътя си, което за мен значеше - автогарата. Там дочаках да стане време за автобуса и заедно с една англичанка се отправихме към Еквадор. Автобусът беше директно за Loja и беше естествено нощен.

Когато стигнахме до границата около 12 през нощта вече ме беше обхванало вълнение относно пресрочения ми престой. Първото гише мина без проблеми, но на второто забелязаха, че е трябвало да изляза преди 5 дни. Изчаках да минат останалите хора и влязох в стаичката. Там последва един разговор от типа “Ко ше прайм сега - ами дай да измислим нещо”. Проблемът беше, че трябва да платя в банката, но тя не е отворена през нощта, а аз не исках да чакам до сутринта.  Митничаря викна на един от пътниците - чакайте го, ей сега ще мине, а към мен се ухили “ама нелегално”. Попита ме дали ще се връщам скоро Перу - отговорих, че не планувам, а той ми каза - “дори и да идваш, недей с тоя паспорт. А сега дай 25-те долара, а ако сложиш и някой друг отгоре няма да е лошо”.  В крайна сметка едни 30 долара си смениха собственика, а в моя паспорт цъфна изходящ печат, неподкрепен от лепенка за платен надвишен престой.

На еквадорския пункт нямаше проблеми и след това продължихме нощното лашкане по завои към Лоха. Там осъмнахме към 6 и след час и нещо с англичанката хванахме друг автобус - към Cuenca. Хората в автобуса не изглеждаха различно от перуанците, нито пък автобуса спираше по-малко пъти по маршрута си. Единствената разлика беше, че никой не спазваше мястото, което са му написали в билета. Въпреки че се опитвах да спя, от време на време гледах и какво става с терена навън - беше планински и силно хълмист, с много ярко зелена трева, която говореше за чести валежи. Високи и заснежени зъбери обаче липсваха - бяха останали някъде далеч в Перу. По обяд стигнахме в Куенка, където изнамерих един хостел и реших, че ще се отдам на активна почивка с основен елемент - спане.

Куенка е един от най-красивите градове в Еквадор - заедно с Кито си оспорвали първото място по красота. Архитектурата е в колониален стил и църквите са почти на всеки ъгъл. Като цяло, градът беше по-чист от който и да е перуански град, сергиите по улиците бяха в много по-малко количество, въобще - изглеждаше, че Еквадор е едно стъпало нагоре в развитието. Почти бяла държава. Естествено и цените бяха по-високи, и то значително, което ми припомни за времената на спестяване в Аржентина и Чили. Може би не всеки знае, но някъде от 2002-ра година в Еквадор се използва американския долар като официална валута. По-интересното обаче е, че монетите в обръщение са както американски, така и еквадорски центове, което създава доста проблеми на току що пристигналия от друга държава турист. Още повече на несвикналия с монети, върху които американският гений е решил, че няма нужда да изписва номинала в цифри. А като за капак идва и вечният недостиг на дребни за ресто.

Пролежах в Куенка около седмица, по време на която най-накрая изчетох “Задочни репортажи за България”, както и “Самуил, а във времето през което не спях или не четях обикалях по улиците къде в издирване на храна, къде в снимане. А като споменах храната, дотолкова бях свикнал с разнообразието на сергии в Перу и Боливия, че липсата им в Еквадор предизвика почти носталгия в мен. След 8 вечер магазините затваряха и беше трудно да се открие нещо за ядене, ако не броим няколкото скари из центъра, по които цвърчаха шишчета с наденица, месо от нещо и пилешки крака. На едно място имаше и печени морски свинчета на шиш, но цената от 7 долара ми надхвърляше психологичната граница, и така, и не си взех.

Недалеч от Куенка има национален парк, но две неща ме спряха да ида - първото е това, че всеки ден следобед валеше дъжд, а и като цяло беше облачно. Второто е, че самият парк не представлява нищо особено - голи хълмове, нашарени с езера.  А третото е, че ме мързеше :). Когато остана 1 ден до полета ми, хванах автобуса за Guayaquil и така или иначе минах през този парк. Не съжалих, че не съм го посетил. След няколко часово лашкане по завоите и стръмно слизане към крайбрежието стигнахме ниската част, където се ширеха бананови плантации, а по кръстовищата чичковци продаваха портокали с отхлюпени капаци. Гуаякил всъщност е по-голям от Кито. За да се придвижа до центъра хванах градския транспорт и след малко лутане успях да намеря един евтин хотел. Времето беше горещо и особено задушно - влагата правеше въздуха лепкав. Прозорецът на стаята ми се намираше точно над оживена улица и ори 4-те етажа не успяваха да намалят ужасния шум, от който вибрираха стъклата. За щастие, трябваше да прекарам само 1 нощ в тоя гаден град. Интересно е да се отбележи, че по улиците на Гуаякил се движеха  учудващо много лади петици и седмици, дегизирани като таксита.

На сутринта излязох и се настаних на една градинка, където прекарах повечето ден в четене, а после и с говорене с някакъв прошляк и жена му. Разпитваха ме в коя държава кое колко струва и какви заплати се вземат, като при това мъжа си водеше записки в един тефтер и правеше изчисления с калкулатор. Като стана 4 следобед казах - “Хайде, аз ще тръгвам, че имам самолет”, а жената възкликна “Ама твой личен ли???”.

На летището чаках до към 10 - полетът за Мадрид беше забавен с час и нещо. След като минах на скенера, един цивилен полицай ме привика в една малка стаичка и взе да ме разпитва подробно, както и да ми разглежда подробно съдържанието на раничката. Бяха ми задавани  много тъпи въпроси, но класацията спечели ето този диалог:

А това какво е?/ Палатка.  / За какво ти е палатка? / Да спя в нея, когато съм в планината/ А, ама ти по планина ли ходиш? По кои планини си ходил? / изреждам планините / А не те ли е страх? / Че от какво да ме е страх…

Накрая след като разгледа с интерес рейките на палатката, с известна доза подозрение ме остави да си продължа по пътя. Пък все си мисля, че не мязах на наркотрафикант, въпреки леко опърпания си вид.

Полетът мина гладко и най-вече бързо. Беше 10-11 часа, които преди щяха да ми се струват цяла вечност, но сега, след като бях минал толкова автобуси по 10, 12 , 14, 18, та дори и 22 часа, това време не беше нищо.

В Мадрид ме посрещна слънчево време, смених терминала и зачаках да дойде самолета към България. За пръв път от 9 месеца (ак0 изключим 2 кратки телефонни обаждания и 2 разговора по скайп с майка ми и баща ми) чувах отново българска реч и ако не се заслушвах добре в разговорите на хората, все ми се струваше, че си говорят на испански. А на мен ми беше странно да говоря отново на български и все ми идваха думи като “pero, bueno, no, si”.

В 2 и нещо през нощта кацнах в София, а на другия ден, пътувайки с градския транспорт се удивих колко зелена е, сравнена с който и да е южноамерикански град.

Bookmark and Share