И така,  най-накрая започнах да пиша пътеписа за Норвегия. Ще го публикувам на няколко части,  едно защото не съм го довършил още и второ, защото ще излезе дългичък. Може би ще бъдете малко разочаровани, защото в тази първа част няма снимки, но тогава не съм вадил апарата от раницата, защото не е имало нищо интересно за снимане, а и пестях батериите максимално. Приятно четене!

Самолетът се отлепи от пистата и след като се издигна бавно се наклони, откривайки през прозорчето изглед към Варна и варненския залив, окъпани в меката розова светлина на отиващия си ден. Обичам да пътувам със самолет, но не заради самото летене, а заради усещането от промяната – само за няколко часа се озоваваш на съвсем различно и далечно място. Този път обаче еуфорията от заминаването беше помрачена от една неприятна случка на летището. Наложи се да оставя рибарската макара и кордата, защото били непозволени за пренасяне в ръчния багаж, където ги бях сложил. А риболовът по план трябваше да бъде помощен вариант за прехрана, особено имайки предвид, че целият бюджет, с който разполагах беше 80 евро В същото време изпитвах и известно притеснение от това къде ще спя когато кацна. Бях разглеждал околността на летището в Гугъл Мапс и там се виждаха разни горички, които изглеждаха перспективни за палатка, но от опит знам, че да гледаш сателитни снимки и карти не е като да си долу на мястото. Опитах се да дремна, но не постигнах особен успех. Въпреки това, полетът мина бързо и около полунощ наближихме Осло. Някъде под облаците в сумрака блестяха езера и фиорди. Времето долу беше добро или иначе казано – не валеше. Минах по ръкава и се насочих към паспортната проверка. Пред мен имаше румънка с две деца от моя полет. Служителката на гишето я попита за какво идва в Норвегия, но жената не отговори. Попита я дали говори английски – не говореше. Тогава и каза да изчака настрани и ме повика на гишето. Зададе и на мен същия въпрос – казах – пътуване, фотография, след което ме попита къде ще ходя – нахвърлях и няколко от дестинациите си. И тогава последва въпросът „Няма да работиш нали?“ Явно това, че съм българин беше основателна причина за подозрение, но определено не ми стана приятно от това отношение. Удари ми печат в паспорта и ме пусна да продължа.

Сега на дневен, или по-скоро на нощен ред идваше проблемът с нощуването. Вън беше почти тъмно и определено нямаше да е лесно и приятно да търся място за палатка. Минавайки през голямата зала на летището видях сума хора, налягали кой където свари – едни на меките столове и пейки край затворените кафета, други по пейките за чакане, трети по земята. Явно нямаше проблем да се спи там. Пообиколих наоколо, но всички меки пейки бяха заети и се принудих да си опъна шалтето на закътано място под едно стълбище. Поспах криво ляво, а когато се събудих навън беше доста светло и реших да започна да пренареждам багажите. Когато пътувам със самолет на отиване вземам най-важните неща от багажа си в евтин китайски сак, който да пасва на позволените размери за ръчен багаж. После пренареждам багажа в голямата и малката раница и изхвърлям сака. За нула време направих цяла сергия около мен, която прибирах в продължение на повече от половин час. И когато накрая погледнах часовника се оказа че няма и 5 часа. Хем знаех, че нощта тук е доста кратка.

Преди всяко пътуване ми нервно, но този път нервността дойде чак сега. Беше ми лошо. Помотах се в тоалетната, измих си очите, хапнах малко, но продължаваше да ми е лошо. Трябваше да изчакам да стане малко по-късно, за да отвори обменното бюро на летището, защото нямах норвежки крони. Когато отвори, реших да обменя само 30 евро, подозирайки, че курсът може да е неизгоден. За тези 30 евро трябваше да получа около 210 крони, затова останах много учуден, когато жената ми даде около 150. Помолих я да ми обясни числата в касовата бележка и тя с усмивка ми съобщи, че от сумата, сметната по курса се вадят 50 и няколко крони такса и така получавам 150. Издадох една тежка въздишка, породена от раздялата си с ¼ от обменените пари, а жената се усмихна съчувствено. Сигурно доста се е чудила какво ще правя с 30 евро. Добре ми дошъл в Норвегия!

Когато стана към 9 сметнах, че вече е време да изляза от летището и да започна пътуването. Повечето големи летища са особено неприятни за пешеходно излизане, защото просто никой не ходи пеш до тях. Особено като се има предвид, че са на някое отдалечено място, до което водят само магистрали. Поогледах поогледах и се насочих към подземния гараж – при положение, че беше пълен с коли, все някой някога трябваше да си тръгне от там. Позиционирах се навън, точно пред изхода му и само след 10 минути, третата кола която мина ми спря – беше една жена, която не отиваше на север, както бях написал на табелката си, ами на юг, към Осло, което е на 35 км от летището, но все пак щеше да ме изкара на магистралата, а от там вече е лесно. Този бърз стоп, при това от жена ме обнадежди много и притеснението бързо изчезна. Времето беше леко облачно, приятно хладно и първият ми досег с Норвегия бяха лупините, растящи край пътя. Още от преди това предполагах, че климатът и природата ще наподобяват до някъде чилийската част на Патагония, но не очаквах да видя лупини, които се срещат толкова масово по Carretera Austral. Жената, която ме возеше обаче каза, че са засадени изкуствено преди доста години, но се разпространявали бързо и дори заплашвали местната флора, поради което били нежелани. А са толкова красиви със сините и лилавите си цветове.

Слязох на едно кръстовище десетина километра южно от летището. Точно там, на един завой, където е най-неподходящо за стопиране място имаше друг стопаджия. Заговорих се снего – поляк, който отивал на север към Трондхайм. Обърнах му внимание, че където е застанал няма как да му спрат и му предложих да слезем към изхода на шосето, там където се включва в магистралата, но той реши да иде на някакъв паркинг малко по-нагоре, където намерил някакъв камион, който евентуално щял да го вземе. Аз застопирах и след има няма двайсетина минути едно камионче ми спря. Шофьорът беше от Коста Рика, но живеел вече над 20 години в Норвегия. Заговорихме на испански и с радост установих, че за 1 година не съм загубил много от езика. Зачуди се защо не си хвана автобус, но аз му обясних, че пътувам само на стоп, пък и финансите ми не позволяват да се движа с автобуси. Остави ме на петнайсетина километра северно, на една бензиностанция, като на изпроводяк ми даде 200 крони (около 50 лева) и едно шоколадче! Та това бяха повече пари, отколкото имах в момента в крони!!! Влязох в бензиностанцията да си напълня вода и за пръв път се срещнах с норвежките цени – един сникърс - 6 лева. Направо останах потресен. Повъртях се наоколо, но се оказа, че тъй като бензиностанцията не е баш на магистралата, минават много малко коли, затова се наложи да повървя половин километър. Точно там за късмет, магистралата беше затворена и трафика се отклоняваше по друго шосе, където беше възможно да вървя без проблеми. Стигнах до една селска спирка пред друга бензиностанция и замахах. Минаваха много коли, повечето хора изглеждаха безизразни, но тук таме се намираше някой да ми махне, пожелавайки ми късмет, което ме зареждаше с положителна енергия. Не чаках дълго, когато един бус на UPS ми спря. Шофьорът беше африканец от Гамбия. Взех да се чудя, дали само чужденците спират на стопаджии. По-странното обаче беше, че куриерски бус ми спира – явно тук изобщо не се страхуваха. Този път напреднах с 50 километра. Край пътя се нижеха гори, селца, минахме и край едно голямо езеро, но се усещаше, че сме в гъстонаселената част на държавата.

Свали ме на една отбивка за почивка. Тези отбивки ги има навсякъде из Норвегия и обикновено там има няколко пейки и тоалетна, която в повечето случаи е построена над трап и няма вода, но въпреки това е заредена с тоалетна хартия и е чиста. Този път се налагаше да стопирам директно на магистралата, тъй като на въпросната отбивка спираха твърде малко коли. Чаках дълго, почти 2 часа. За сега бях мръднал има няма с 50-60 километра, а вече беше следобед. Взех да си мисля, че ще ми отнеме много време да стигна до където съм се запътил – към островите Луфутен, които се намират на около 1500 км северно от Осло. И тогава едно момче ми спря. Отиваше до едно градче на 100 км след Трондхайм, което значеше, че ще измина над 500 км! Чакането си струваше напълно. Мислех, че ще минем по Е6, но се отклонихме по един успореден на него път, който е по-малко натоварен. В продължение на целия път имаше иглолистни гори и няколко дълги езера. Времето се развали и започна да ръми. Пътьом спирахме на 2-3 пъти. Единия път беше край малко селце, където смърдеше невероятно силно на неузряла тор. По-късно ми казаха, че я разхвърляли по нивята и затова така миришело. На втория път спряхме в крайпътно заведение за хранене, където спътникът ми хапна. Разгледах и тук цените и втрещеността ми се усили – една чиния с някакво ядене струваше между 35 и 45 лева. Момчето ми разказа, че се връщал от някакъв фестивал и бил ужасно изморен, не бил спал от 2 дена и го било страх, да не се разболее. Искал да се прибере колкото може по-бързо, за да легне да спи.

Продължихме да пътуваме, а той пусна някаква странна музика, в която се носеха някакви религиозни възхвали и възгласи. Малко по-късно ми съобщи, че нямало да може да ме закара до крайната си дестинация, защото имал нужда от известно време насаме, за да се моли на Господ и да медитира. Затова ме остави на 90 км преди Трондхайм в едно миниатюрно селце. Беше хладно и ръмеше едва едва, а наоколо всичко беше наситено зелено. Ниските стелещи се облаци напомняха на Патагония, само растителността беше различна. На това място чаках петнайсетина минути и един мъж ме взе към Трондхайм. Беше много разговорлив и като му разказах как пътувам, ми обясни, как съм можел да закусвам безплатно в някой средноголям хотел. Самият той го бил правил няколко пъти – влизал уверено в хотела, все едно е гост и директно се насочвал към шведската маса. Стана ми много смешно, защото норвежец ме учеше на български номера :)). Естествено нямах намерение да опитвам, но беше забавен разказ. Той идвал в момента от западните части на Норвегия, където се чудех дали да не ида първо. Оказа се, че съм взел правилно решение да ида първо на север, защото в момента там от няколко дни валяло много сериозно.

Остави ме на една бензиностанция на 7- 8 км преди града, защото не исках да влизам – Трондхайм е един от малкото големи градове в Норвегия и исках да хвана някоя кола, която го пресича. Повъртях се край бензиностанцията, но от там минаваха много малко коли и хората ми правеха знаци, че са за града или околностите. Поогледах картата си и ми се стори, че има някакъв второстепенен път, който заобикаля града, затова повървях половин километър и намерих кръстовището, от което се отделя. Опитах да стопирам там, една кола ми спря и човекът ми обясни, че тоя път е някакъв горски път и никой не минава от там. Върнах се обратно и този път излязох да стопирам директно на шосето. Там обаче беше баирв, колите се движеха бързо и никой не спираше. Взе да мръква, доколкото изобщо можеше да мръкне на тая ширина, а към 22 заваля дъжд, при това силно. Сметнах, че е крайно време да бия отбой за деня и да намеря къде да спя. Огледах се наоколо – наблизо имаше някаква нива с трева, къмпинг за каравани и кемпери и след това въпросната бензиностанция. В тоя дъжд щеше да е неприятно да опъвам палатката и реших да се скрия на бензиностанцията. Край нея имаше едно заведение за хранене “Kro“, пред което имаше навес с маси. Подслоних се под навеса и погледнах работното време – затваряха в 22. Това място изглеждаше добро за нощуване само със спален чувал. Изчаках да се разотиде персонала и си опънах шалтето на земята в единия ъгъл, и така кротко си легнах. През нощта така и не се стъмни напълно.

Bookmark and Share