Road Tales

След 5 километра вървене едно пикапче ме хвърли до чилийската граница, след което пеш минах и аржентинската. След около 20 дни по Каретера Аустрал отново бях в Аржентина. Първата ми кола обаче беше чилийска. Цялото семейство - мъжът, жената и двете им около 5-6 годишни деца отиваха към Тревелин да пазаруват. Във Футалеуфу няма бензиностанция, затова всички ходят да зареждат в Аржентина. Неудобното обаче е, че не могат да изнасят повече от един резервоар, тоест - никакви туби. Така използват и случая да напазаруват евтино в Аржентина. Купували един чувал брашно и после правели цял месец хляб. Въпросът колко струва чувал брашно в България обаче ме затрудни - кой в България купува брашно в такива количества.

От другата страна на планината пейзажът рязко се промени. Стана равно и жълтият цвят започна да доминира. Скоро влязохме и в Тревелин, където ме оставиха.

Погледах сергиите на центъра, където се продаваха разни сладкиши и сувенири, след което отидох до туристическата информация. Бях свикнал да ходя в чилийските, където обикновено няма никой, затова с влизането в аржентинската останах шокиран. Вътре беше пълно с народ и за да се добереш до каките трябва да чакаш на опашка. Ог Тревлин до Сан Матрин де лос Андес е аржентинската Швейцария. През лятото де що има народ из Аржентина се юрва да летува в района и по пътищата се точат върволици от коли, пикапи и каравани пълни с цели семейства. Как да е, разбрах каквото ме интересуваше и без да питам. Входът на националния парк струваше 30 песос, което заедно с отдалечеността му от 30 км го правеха не особено привлекателна дестинация за мен, още повече, че снимките, които видях не ме грабнаха хич. Имало езеро (аржентинците се кефят на езера, защото са удобни за пикник), но аз бях вече видял толкова езера, че две-три повече или по-малко все толкова.

Хвана си чукалата и тръгнах да се изнасям от града. Времето отиваше към икиндия, а слънцето огряваше жизнерадостно жълтите полета и хълмове. Ако пропуснем поезията, искам да кажа, че мястото плачеше за снимки. От едната страна имаше един привлекателен хълм и с малко налучкване и питане намерих път.
Скрих раницата в шубраците и тръгнах нагоре. Пътят свършваше при една къща, където една жена още отдалеч ми извика “какво търсиш”, на което отговорих “нищо, обикалям си”, след което запраших през тревите нагоре. Чак по-късно, след като се наснимах и слязох към пътя, разбрах, че всъщност съм бил в нечие имение, защото пътят започваше със затворена порта. Аз обаче на отиване, упътен от един човек, бях минал през една странична ограда и не знаех, че има врата. Това обаче въобще не ми попречи след като си напълних вода от бензиностанцията да се върна и да си опъна шалтето, и спалния чувал под няколко дървета встрани от този вътрешен път.

На сутринта се изнизах по някое време и се инсталирах на пътя. Има няма 5 минути и едно бусче с мъж и жена спря и ме откара до Ескел на 25 км северно от Тревелин. Ескел е един от най-големите градове в района и рекох да пообиколя из центъра. Минах през нета, позяпах магазините за колела, екипировка, часовници…Тука е добро място да отворя и дума за часовниците. От началото на пътешествието ми, вместо часовник използвах телефона си - Nokia 1101, който обаче ми служеше единствено за часовник и аларма сутрин, тъй като в Аржентина и Чили ползват друга честота. На коледа обаче, точно преди блъскането па Лаго О’Хигинс реших, че 100гр телефон и 200гр зарядно са ми малко в повече за едното време, и зарязах зарядното. От този момент вече близо месец пусках телефона единствено, за да спра алармата сутрин. Това обаче, съгласно разни вселенски закони не би могло да трае вечно и дисплеят го показваше недвусмислено - батерията отиваше към 1 чертичка. Точно затова все по-често се оглеждах за часовник. Някакъв евтин и с аларма. В един магазин видях някакви евтини, но алармата им беше толкова тиха, че не бих я чул буден, камо ли ако спя. Явно нямаше да е сега.

После намерих и супермаркета. След оскъдицата по Каретера Аустрал, Ld Anonima-та ми се стори като пловдивския панаир (не че съм го виждал, ама не мога да измисля друго сравнение). На всичкото отгоре тая анонима беше по-голяма от другите, които бях виждал в други градове. Тук имаше дори щандове с електроника и дрехи. След половин час мотаене, излязох от магазина с две торби в ръце и шапка на главата. Бяла, с голяма периферия. Направо фешън. Навън беше горещо и слънцето печеше неумолимо, така че шапката беше важна придобивка. Когато стопираш срещу слънцето е направо ужас, ако нямаш сянка на очите.

Намерих градинката в центъра, хапнах и тръгнах да търся туристическата информация. Рекох си - тука няма езера, белким има по-малко хора. Какво ти малко, тука с влизането си вземаш номерче за опашката. Пак разбрах всичко каквото исках без да чакам и питам. Стария патагонски парен влак, една от главните атракции на града тръгваше всяка сутрин в 10, а също така и видях картата на града и разни снимки.

Ескел е град, разположен в равнината между няколко хълма. Този на север дори не е хълм, а си е истинска планина, висока над 2000 м, по склоновете на която има дори ски писти. Естествено сега всичко беше сухо и оранжево - по склоновете растеше единствено бодливият нисък храст “койрон”. Аз обаче реших да се кача на източния хълм, по който в далечината се виждаха пътеки. От близо обаче, това което смятах за пътека изобщо не беше такова, поради което тръгнах да издирвам път през квартала, който се намираше по склона. По всичко личеше, че това е бедния (нещо като циганския) квартал, което хич не ме радваше, защото имах намерение да си търся място за спане някъде гори. Исках да снимам града по тъмно, защото хълмът беше висок и гледката отгоре беше много добра. Духаше силен вятър, което в комбинация със стръмния наклон правеше издирването на място за спане трудна задача. Някъде горе имаше постройка, която ми приличаше на резервоар за вода и едната и страна беше заслонена от вятъра, така че явно това щеше да е мястото.

Времето бавно напредваше - цветовете ставаха все по-наситени, а луната скоро изгря над планината. Накрая се мръкна и градът светна. Времето не даваше признаци за валежи, а и като цяло районът изглеждаше сух, с характерната степна растителност, затова реших да спя само с чувала.
Само се надявах никой да не пристигне посред нощ. Мястото определени не беше добро - на не повече от 100 метра от последните къщи на беден квартал, с черен път водещ до него и до върха на баира, където имаше мирадор и сума пътеки, които по всичко личеше, че се използват активно. Не беше добро, но по-добро нямаше наблизо. Основната последица от това беше насечения ми сън. Спах неспокойно и от време на време в просъница се будех с усещането, че има някой край мен. Естествено нямаше никой и се опитвах да си наложа да мисля, че никой няма да дойде , но не се получаваше добре. На всичкото отгоре някой дойде. Не знам кое време беше, може би около 12 или 1, една кола избръмча наблизо и след малко ме осветиха фаровете и - само от около 3 метра. Не знам какво търсеха тук - може би искаха да погледат града от високо, но когато ме видяха се върнаха назад и продължиха нагоре по пътя. Остатъка от нощта мина без инциденти.

Сутринта рана рано станах и заслизах надолу. Планът беше да намеря подходящо място, където да издебна Трончилата - стария патагонски експрес. Това е една теснолинейка, която тръгва от Ескел и пътува до Ел Майтен единствено с туристическа цел. Не запомних подробностите, които прочетох в туристическата информация, но основното беше, че локомотивът е парен и доста стар. Всички резервни части се правят на ръка от ентусиастите, които го поддържат. По пътя на влака има спирки, където влакът се презарежда с вода, а максималната скорост е 40 км/час.

Аз първа намерих къде релсите пресичат улицата на изхода на града, след което тръгнах по тях и скоро намерих добро място за снимане. Засякох колко се бави апарата с една снимка и изчислих, че имам право на 3 снимки. Една в далечина, една когато влакът е почти пред мен, след това три крачки нагоре по хълма и още една снимка с отминаващия влак. В 10 чух парната свирка на локомотива и след 5 минути чух и тракането.

Беше интересно, защото не правеше “татак татак” като нашенските влакове, а правеше “така така така така”, точно като в каубойските филми. Смешното е, че аз видях влака долу горе толкова колкото и вие - тоест на снимките. Докато изпълня процедурата с трите снимки той отмина и не можах да го разгледам извън визьора на фотоапарата.

После продължих малко по линията в търсене на моста, през който да се върна към шосето край града. Имаше ограда, която лесно можех да премина, но постройките от другата страна нещо не ми харесваха. Изглеждаха някак странно. Малко по-нататък стигнах до гробището, където се промуших през теловете и тръгнах надолу. На гробището имаше хора, но аз избрах да попитам за посоката трима работници, които копаеха гроб. Те ми казаха, след което взеха да се бъзикат - умрелите отдавна не били виждали мочилеро да минава от тук (мочилеро идва от mochila - раница). Точно като излязох от гробището, разбрах защо постройките са ми изглеждали подозрително. Това беше военно поделение и в двора му един войник се беше изпъчил с автомат на гърдите.

Очаквах да ми спрат бързо, но шофьорите явно бяха на друго мнение и упорито ме подминаваха, докато сенките на редицата тополи край пътя бавно се скъсяваха. Най-накрая един пич с пикап ме съжали и ме откара до кръстовището 10 км напред. Там пейзажът беше чисто степен - жълти треви и койрон и високи голи хълмове с оранжев цвят. На това кръстовище пък изобщо не чаках. Тъкмо си сложих раницата на земята и едно камионче, което не си знаеше годините ми спря. Караше го младо момче, което обаче не беше много приказливо. Въпреки това, през цялото време се усмихваше, дори когато бензинът ни свърши на 20 км преди дестинацията ни - селото Епушен. Взех да се чудя как така не е съобразил количеството нужна гориво, но после ми присветна, че в тая комионетка едва ли работи датчика за гориво. Проблем обаче нямаше. Пича звънна на майка си и тя, заедно с още един мъж дофтасаха с една кола след двайсетина минути. Носеха нафта естествено, само дето явно целият горивопровод се беше изпразнил и таратайката не искаше да запали, в резултат на което падна акумулаторът. Последва отново “Обади се на приятел”, но аз не дочаках развръзката, защото се качих в колата и заедно с майката продължих към селото. Пейзажът отново се промени. Зеленината се върна, а хълмовете се покриха с гори. Какво хълмове, това си бяха направо планини. Край Епушен дори имаше голямо езеро, което ни видях, защото беше 12 км встрани от пътя. Жената ме стовари на кръстовището, а от там ме взе едно камионче, което разкарваше стоки по магазинчетата в околните села. Навлизахме в туристическа зона - зачестиха табелите рекламиращи хотелчета и бунгала, а край пътя се мяркаха хора по бански, младежи с раници и всякакави други персонажи. Само не разбрах как тоя човек си избива разходите за гориво - в единия магазин стовари две кашончета, а в другите два по едно кашонче. И всичките бяха малки. Ами че то в моето село зареждат по повече стока.

Мястото където ме стовари обаче ми хареса. Беше вече късно да продължавам, а и само след 9 км се намираше градчето Ел Болсон. Селото изглеждаше, че е пръснато на голяма площ, а къщите, или по-скоро именията бяха свързани с черни пътища. Използвах остатъка от следобеда и хубавото време да се разходя и поснимам. Мястото беше обградено от планини - на запад и юг покрити с гори, а на изток съвсем наблизо се издигаше много висок скалист хребет, който ми напомни силно за доломитите в Италия. Чувствах се щастлив - за пореден път се замислях колко ме кефят малките селца, където природата е на една крачка разстояние.

Нощувах в една барака в едно обявено за продан място, а на сутринта излязох на шосето. Трафикът беше голям, но чаках доста преди един човек да спре с пикапчето си. Откара ме до Бокан, където първо минах през интернета, а после през супермаркета, сред което хапнах в една градинка доста стабилно. Този град нещо не ми харесваше - изглеждаше прекалено хаотичен и се чудех, защо е една от израелските спирки. После си спомних - имало наоколо някаква ферма, където се пушело яко трева. Мен това обаче не ме грееше, затова се ориентирах към изхода.

Там чаках над 2 часа и никой не се сещаше да спре. Аз пък глупаво упорствах и не отивах на бензиностанцията 300 метра напред. Накрая обаче ми писна и надвих ината си. Попитах няколко човека накъде отиват, като най-оригиналния отговор беше “В къщи”. Там обаче имаше и един спрял голям камион, и когато шофьорът му - съвсем младо момче се появи го попитах накъде отива. Беше към Барилоче и ме взе. Пътьом си поприказвахме - бил на 23 години и имал бебе, а жена му го тормозеше с дълги разговори по телефона. Накарах го да ми спре до едно селце - Виша Маскарди. Беше около 11 вечерта и той се почуди, като видя, колко миниатюрно е селото. То всъщност май трудно би се класирало за село. Попита ме сигурен си съм, че искам да сляза там, на което отговорих утвърдително. Пътят към Серо Тронадор започваше от там, а и в картата ми имаше отбелязани някакви пътеки из планината, така че исках да видя каква е хавата. В тъмното намерих едно хубаво окосено място под няколко дървета и си опънах шалтето и чувала, хапнах надве натри и легнах да спя.

Ескел в Google Maps

Рекламно видео за влака “La Trochita”