Road Tales

Още едно нощно пътуване, което започна в 4 след обяд и този път продължи “само” 13 часа. Като по традиция спирахме безброй пъти - къде заради нови пътници, къде за товарене и разтоварване на торби, денкове и вързопи, къде за удовлетворяване на физически нужди, били те  входящи или изходящи. Предвидливо бях се наместил на най-предната седалка, за да се чувствам по-удобно, но и това не помогна особено да спя по-добре. По-големият проблем обаче беше студът. Някъде посред нощ се изкачихме във височина, времето се развали и а по сандали, макар и с чорапи взех да се посвивам на седалката. Местните предвидливо си носят одеяла, а аз извадих късмет, защото момичето до мен се оказа състрадателно и ми отдели половината си одеяло. Към 5 сутринта пристигнахме в Кочабамба и най-хубавото беше, че можех да остана в автобуса докато съмне. През това време дъждът беше спрял и рано рано, сменил сандалите със затворени обувки тръгнах към центъра по калните улици на пазара, който беше завладял една голяма улица.

Първото ми впечатление за града беше мрачно, навярно главно заради облачното, студено време и мизерията по улиците, но по-късно се разведри от доста по-приятните централни улици и площади, по които стърчаха красиви катедрали. Основната задача, с която смятах да се занимая беше удължаването на визата ми. Когато намерих имиграционните се оказа, че това ще изисква малко повече усилия и време, поради което имах възможността да постоя малко повече от запланувания 1 ден в града.Като за начало се запознах с комедорите,

които са нещо като “заведения” за храннене под един общ покрив. Не случайно думата “заведения” е в кавички. На практика един комедор се състоеше от една две дълги маси, с пейки, до които има нещо като бетонен кухненски бокс, около който се трудят средно около 5 жени. Разделението на труда е ясно изразено - две от тях постоянно са заети да белят и кълцат картофи, моркови и лук, друга пържи или вари нещо зад газов котлон, четвърта мие съдове, а петата е сервитьорка-викач. Мисля, че е почти ненужно да споменавам, че хигиената е съмнителна. Всъщност не е съмнителна, защото без съмнение я няма. Течаща вода няма и всичко се мие в кофи, а помията се излива през решетките на някаква канализация, които се мяркаха тук там по пътеките между масите. Но да се върнем на викачката. Още при появяването на потенциален клиент наблизо, тя започва “Какво ще ядеш младеж - има леща, риба, пържоли…”. Тези викове понякога се понасяга дори когато няма клиенти наоколо - ей така по навик, за всеки случай. На това място най-облагодетелствания комедор беше този до входа и лесно обираше повечето клиенти, включително и мен.
На това място имаше и щандове, където се продаваха пресни плодови сокове и мелба, а техните викачки бяха дори по-настойчиви и направо протягаха ръка над щанда си, за да привлекат вниманието на клиента.

Престоят ми случайно се случи да е по време на святата седмица, което ми разкри колко са вярващи боливийците. В четвъртък вечерта по улиците се появиха дълги маси с червени покривки, където се продаваха пастел и апис. Пастелът е вид мекица със сирене вътре, а аписът е гъста топла напитка, направена от царевица, която има две разноцветности - бяла и лилава. Навсякъде се продаваха и козуначени питки, а хората се трупаха на тълпи пред църквите, край чиито врати клечаха жени, продаващи кръстове сплетени от някакво растение. И като финален щрих идват викащите до изнемога продавачи на DVD-та и брошурки за Исус “Цялата история за святата седмица, само 5 боливианооо”.

На другия ден, разпети петък, по улиците с духова музика и бавна стъпка се проточиха погребални шествия, съставени главно от ученици в тъмни униформи. Бяха разделени на групи, в началото на всяка от които няколко човека носеха нещо, а в края завършваха със собствен оркестър. Първата група беше понесла голяма статуя на Исус, втората на дева Мария, третата носеше нещо като прозрачен накичен саркофаг, в който лежи Исус, а след тях се нижеха още групи с други атрибути - голям дървен кръст, изкуствен трънен венец с преувеличени размери, както и огромни лъскави пирони. Шествието беше впечатляващо, а като се дообавят и всички зяпачи по тротоарите, беше доста трудно да се придвижи човек нанякъде.
След като си взех паспорта с удължената виза, вече нищо не ме задържаше да продължа и си взех билет за Ла Пас. Целта всъщност не беше Ла Пас, но исках да стигна до едно градче на 100 км преди него. Това градче, Патакамая, беше на кръстопътя, от който се отделяше шосето (асфалтирано!) към Чили. Но не чили беше крайната ми цел, а националния парк Sajama, разположен досами границата. Късно вечерта вече бях там и опъвах палатката в тъмното, потрепервайки под повеите на ледения вятър. На сутринта  първите слънчеви лъчи огряващи палатката ме събудиха и разтърквайки очи се огледах за пръв път наоколо.

На изток, точно под издигащото се слънце се издигаще огромният вулкан Сахама, в чието подножие се намира селото. То беше само на стотина метра и старинната църква, която се издигаше в центъра му се белееше на фона на планинските ридове на север. А на запад, зад обширната жълта равнина се издигаха двата вулкана близнаци - Паринакота и Померапе. Мястото беше впечатляващо.
Вечерта, когато шофьорът на микробуса, с който дойдох, ми каза, че можел да ми даде екипировка под наем, се замислих за изкачване на Паринакота, но двата дни, прекарани в селото ми покзааха, че времето не е достатъчно стабилно за подобно начинание. И двата дни облаци се събираха над вулканите още преди обяд, а следобед преваляваха дъжд и суграшица със силен вятър. Затова се задоволих с разходка из района. Навсякъде пасяха стада лами, а пътьом ,минах през две струпвания от кирпичени колиби с покриви от Паха (твърда права трева, която расте наоколо). На няколко места видях и странни ниски куполообразни колиби, направени изцяло от паха, а по-късно ми казаха, че преди да започнат да правят кирпичени къщи, хората живеели само в такива.

След това селце се придвижих петнайсетина километра в южна посока до друго село, наречено Лагунса, за да погледна вулканите от различен ъгъл. Тук гледката беше дори по-впечатляваща, а вечерта заваля силен дъжд, който беше съпътстван с дъги и невероятна светлина, оцветяваща в оранжево спускащите се водни пелени в далечината.

И в това селце успях да открия едно магазинче, служещо и за “ресторант”, в което жената се зае да ми приготви вечеря - отново пържола от Алпака (нещо като по-дребна лама) с ориз и варени картофи.  За цвят имаше и две почти прозрачно тънки резенчета от домат. В тези отдалечени и неплодородни места зеленчуците и плодовете са кът. В магазинчета като това обикновено се намират вафли, бисквити, някоя и друга консерва, ориз и макарони. До неотдавна дори не е имало ток и вода, но вече има и двете.

Преспах на земята в една недовършена къща и на сутринта увиснах край шосето да чакам транспорт, който се появи във формата на такси, споделено от още 4 пътника. С него се върнах до Патакамая, а от там веднага хванах друг транспорт за 40 км обратно в посока Кочабамба. След като вече бях постоял 3 дни над 4000 метра реших, че мога да вляза вече в планината. Целта ми беше един тридневен проход между две миньорски селища в Cordillera Quimsa Cruz, за който нямах никаква друга информация, освен двете крайни точки. Дори не бях наясно как да стигна до началното селище. Когато едно бусче, отиващо в посока Quime взех да разпитвам шофьора и пътниците и след доста спорове и размишления достигнахме до извода, че трябва да ида с тях до средата на пътя, а после да чакам друг транспорт на някакъв разклон. Имаше обаче и друг вариант - да направя прехода в обатна посока, тъй като буса минава близо до крайното село. Три часа по-късно, след като бяхме минали от другата страна на планината (естествено по диви серпентини), шофьорът вече сваляше раницата ми от покрива на буса, а няколко жени ме разпитваха не ме и е страх да тръгна така сам из планината. Страшно нямаше, с мен слезе и един друг човек, който щеше да ми покаже пътя поне до селото.

Наоколо се издгигаха стръмните склонове на планината, между които пълзяха гъсти мъгли. Тръгнахме нагоре по пътя и след половин час стигнахме до разклон, на който имаше надпис “Mina Caracoles”, а отляво стоеше малка сграда, в която имаше двама души. Това явно беше началото на пътя ми, а от хората вътре разбрах на къде да продължа - все напред по горното отклонение, където след 3 часа вървене трябвало да стигна до друго миньорско село. След 3 часа по баира, изминати изцяло сред мъглата, стигнах до езеро и друга къщичка, където ми казаха, че ми остава час нагоре. Тук пътя като започна да се вие по един стръмен склон, направо ми изпи силите докато накрая, почти по мръкнало се довлякох до “селото”. То изглеждаше отвратително - дълги постройки с ламаринени покриви, край които навсякъде се въргаляха огромни количества боклуци от всякакъв тип.

Въпреки потресаващия вид на селото, получих неочакван прием. Единственият човек, когото видях навън ме заведе до столовата, където едно около 12 годишно момче ме посрещна жизнерадостно с вопроса дали ще ям.
Ще ям ами, остава и да не ям… в раницата си носех главно хляб, ябълки и мандарини, и се чудех как ще изкарам целия път с тях. Малчугана загреба един огромен черпак супа, а после донесе и пиле с макарони и салата. Цената беше само 7 боливианос (около 1.50 лв), а после няколко момчета от миньорите ме наобиколиха със сума въпроси. Говорихме си над час. После малкото момче ми каза, че мога да спя в една свободна стая до столовата, но най-неочакваното беше, че не искаха пари за това. Не зная дали липсата на външни хора и разнообразие бяха направили тези хора толкова приятелски настроени и разговорливи, но това ме впечатли, имайки предвид обичайната затвореност на боливийците.

На следващия ден, заедно с учениците и учителката им се изкачихме до следващото селце сучилищния автобус, който ми спести към 500 метра изкачване. Събрах от миньорите колкото можах информация и потеглих. След час стигнах до края на пътя, където беше последното човешко присъствие за следващите два дни и половина. С триста зора изкачих близо 5000 метровия проход, установявайки, че още не съм много добре аклиматизиран. После пътеката се спусна в долина с голямо езеро, край което се издигаха заснежени върхове, а напред се виждаше следващия проход. С известни трудности стигнах и до него, след което се спуснах в следващата долина, където намерих една каменна колиба, от която бяха останали само стените и си опънах палатката между тях. Наоколо подскачаха вискачи - животни, подобни на зайци, но с по-дълги опашки, които подскачаха със светкавична скорост по камънаците.

На следващия ден пътеката доби много очертан вид - беше направена от почти наредени камъни. И така ддо едно място с няколко западнали колиби, където се раздели на три различни посоки. След известно чудене поех по най-логичната, но 40 минути по-късно, след доста пот по баира ми се стори, че отсреща планината не е проходима - сипеите и скалите изглеждаха много стръмни. Това ме накара да се върна и след известно подскачане по камънаците хванах другата пътека. След един много стръмен час тя ме изведе до мочурлива ливада с езеро, която беше заобградена от още по-непроходими зъбери. Ами сега ? Третата пътека знаех, че води в съвсем различна посока, но видях и четвъртя, която се качваше по един стръмен склон на север. Не виждах началото и обаче, също така изглеждаше животинска, а като капак не ми харесваше посоката, в която води. Съвсем изморен, някак се върнах до първата пътека, решен да и дам втори шанс, и да видя на къде води. Решението бе правилно и след доста изкачване, тя заобиколи един склон и се видя продължението и нагоре. Проходът се виждаше ясно, а половин час преди него намерих колиба с ламаринен покрив, където си оставих раницата и тръгнах нагоре да проверя дали това е моят проход. В последните метри пътеката направо беше построена и подсилена с каменни стени изкачвайки се до почти отвесна каменна стена. Да, проходът беше моят. От другата страна имаше дълга и тясна долина, заобградена от върхове, а долу някъде се виждаше и селото,към което се стремях. Постоях до по-късно, за да направя снимки, а после слязох и опънах палатката в колибата.
На  сутринта изкачих отново прохода и след 3 часово слизане стигнах до селото, което не беше много по-различно от първото, като се изключи, че беше по-голямо. Два часа по-късно автобусът извести с продължителни изсвирвания на клаксона пристигането си. Този път вече отивах към Ла Пас.