Road Tales

Още не бях излязъл от града, когато махнах на първата минаваща кола и тя спря. Закара ме на 15км до разклона, който води до границата. Там чаках няколко минути докато ме вземе следващата кола - до чилийската граница. След като ми удариха печата, следващата кола ме закара до аржентинския пост, където полицайката помоли човекът зад мен да ме вземе до Рио Турбио. Там слязох и тръгнах към бензиностанцията, но само след няколко минути същият човек се появи и ми свирна - не можал да намери човекът, когото търсел в града, така че може да ме закара 150км напред. Ухааа, това вече си е прогрес. Човекът беше пенсионер, половината път си говорихме, а другата проспах. Към 8 и нещо се озовах на следващият кръстопът. Движението беше доста оскъдно и никой не искаше да спира. След около 2 часа и половина един камион спря и лека-полека минахме следващите 150км до Калафате.

Калафате е нещо като Пуерто Наталес - малък отдалечен град, който се препитава почти изцяло от туризма. Хотели, хостели, магазини за сувенири, туристически агенции и високи цени. Тук си бях уредил CouchSurfing хост, но това беше доста преди да ида в Торес Дел Пайне и беше минало доста време, така че нещата не бяха много сигурни. Когато минавах край къмпинга в града, мернах огромен кемпер с френска регистрация и реших да попитам дали случайно не отиват на север по рута 40, но не, не отиваха.
Намирането на къщата на Фернандо беше лесно, но вместо Фернандо заварих Антони - французин, който също пътува на стоп из Аржентина. Всъщност аз вече го знаех, тъй като той също беше минал през къщата на Глория и там ми бяха показали снимки с него. Освен него, в апартамента на Фернандо имаше и две аржентинки от Буенос Айрес, както и една мексиканка- Табата.
В съседния апартамент пък живееха Матиас и Питу, при които Стейси е била няколко дни, а в момента там бяха двете французойки. Техният стоп не бил минал така гладко като моят, защото избрали да минат другата граница, а там минавали само автобуси и никакви коли. Чакали маса време, докато накрая граничните полицаи не помолили един автобус да ги качи.

Не след дълго се появи и Фернанд о- едър 28 годишен супер весел пич и каза, че мога да остана у тях колкото си искам. След вечерята решихме да играем някакъв вид покер и така в смях, игра и закачки стана 4 и половина сутринта.

На другият ден спах до обяд, а няколко часа по- късно излязохме да изпратим аржентинките, които отлитаха към Ушуая. Антони се върна, а аз и Табата отидохме да се поразходим из града - тя искаше да провери полетите си, а аз - да видя цените на храните и да потърся някой евтин ръчен часовник. Може би най - безсмисленото нещо, което нося със себе си е телефонът ми, както и тежкото му зарядно, който ползвам единствено за часовник и аларма, тъй като той така и така не работи в тези държави. Най - евтиният китайски боклук беше почти 5 евро, което ми идваше малко в повече за часовник, така че реших да карам засега с телефона.
С Табата напазарувахме и вечерта аз изпържих картофи, а тя направи бъркани яйца с лук и наденица.
По - късно се появиха четирима приятели на фернандо, донесоха разни продукти и единият от тях се зае да прави пица - работел в пицария. Направи три пици, от които едната беше много вкусна, а другите две не ми харесаха чак толкова.

На другият ден останахме аз, Табата и Антони. Антони говореше много добре испански, при това аржентински испански. Той носеше със себе си малък тромпет и от време на време опъваше нервите на комшиите. Престоят му се беше удължил доста, понеже очакваше поща - фотоапарата си. Антони се бил родил без пръсти на лявата ръка, поради което докато бил на 1 и 2 години лекарите му направили сложна операция- взели по един пръст от двата му крака и ги присадили на ръката му - нещо много сложно за времето си. Но сега пръстите си работят и Антони се чувства добре с тях.

Табата пък е парков архитект и живее в Мексико сити. Визитата и в Аржентина била само за 3 седмици. С интерес разбрах, че може да рисува, когато започна да прави картичка за Фернандо, което пък ме подсети, че и аз мога да направя нешо подобно.

В ранния следобед напазарувах храна, за да се подготвя за престоя си около Фиц Рой. Когато се прибрах хапнахме и излязохме пред къщата, където се засякохме с Питу - комшията и едно симпатично русо момиче - Мария, рускиня на 26 години, живееща в Щатите от 13 години. Била отседнала при третия хост в Калафате - Аналия, но минала за мате при Питу. На следващият ден искала да ходи в парка, така че решихме да идем заедно- хем да носим една палатка по-малко, хем тя имаше газов котлон. Разбрахме се да се срещнем сутринта в 7:30 пред един хотел наблизо.

После аз се заех да нарисувам портрет на Фернандо, а по някое време пък се появи Матиас - другия комшия, който ми показа как да жонглирам с топки - естествено опитите ми не бяха от най-успешните. Вечерта Антони и Матиас отидоха на някакъв реге концерт, а аз се самоподстригах и легнах да спя. По някое време през нощта някой позвъни и тъй като Фернандо спеше като труп в другата стая, аз отидох да отворя - бяха двама французи - момче и момиче, току що пристигащи от автобуса.