Road Tales

Вторият ми престой в Салта не може да бъде отбелязан с нищо интересно. Главното ми занимание беше сортиране на снимки и съответно качването им в сайта. На втория ден сметнах, че е време да се отправя на север, част от пътя, който вече бях изминал с автобуса идвайки от Чили.

В града отново беше облачно и задушно, когато излязох да чакам покрай няколкото бензиностанции, които си бяха направо вътре в града. Изходът в северна посока беше малко по-особен, защото от тази страна имаше хълмове, които не са позволили на града да се разпростре по-нататък, но въпреки това голяма част от трафика беше вътрешен.Все пак скоро се намери един дядо с раздрънкан пикап, който отиваше почти до Хухуй - отсечката, която би била най-сложна, заради един междинен град и смяна на шосетата. Пътьом минахме да оставим един царевичак в една къща в някакво селце, в чийто кален двор се разхождаха цяло стадо свине в най-различни цветове. После ме остави на един пътен възел на няколко километра от Хухуй.

В първите минути минаха няколко полицаи, които ме педупредиха, че мястото е кофти и няма да ми спре никой, но само след петнайсетина минути една кола ме качи. Мъжът вътре беше чилиец и си отиваше към…Чили. През същия този Paso Jama, който минах с автобус в обратната посока. Но както опитът многократно беше доказал, чилийците много по-лесно спират. Това беше една идеална възможност да се кача до Салина Гранде, саларът на около 3700м.н.в, който бях видял през прозореца на автобуса.

Още преди Хухуй се натъкнахме на пътна блокада. Групичка хора от всякаква възраст бяха опънали трансперанти, от  които гледаше ликът на Че, а пред тях на шосето бяха проснати клонаци, спиращи движението. Чилиецът се засмя констатирайки, че подобна проява в Чили би била разпръсната от полицията още в момента на възникването и, а тук никой…не знае колко ще продължи. Въпреки това ние спокойно минахме отстрани по тревата - шофьорът ми каза, че нарочно оставяли чилийските коли да преминават,  в знак на съпричастност заради заметресението.

Когато подминахме селцето Пурмамарка (Purmamarka) и започнахме да изкачваме серпентините на куестата на Липан, колата едва успяваше да качи 40-50км/ч. Времето този път беше слънчево и от върха се откриваше мащабна гледка както надолу към долината, така и напред към салара, който се белееше на 400-500 метра по-ниско. Чилиецът се кефеше на пейзажа, защото го виждаше за пръв път - преди бил минал през ноща и усетил само безбройните завои. Малко преди салара имаше някакво селце от кирпичени колиби със сламени покриви, край които в контраст се синееха фотоволтаични панели. По тези места обикновено няма електричество, нито водопровод, а хората живеят главно от развъждането на лами или кози, което предполага, че едва ли имат средства за такова скъпо оборудване. По тази причина предположих, че панелите са финансирани от правителството, което и разбрах със сигурност няколко дни по-късно.

Шосето минаваше насред салара, където и слязох от колата. Точно на това място имаше една доста обширна постройка, направена от блокове сол, а край нея няколко човека дялкаха сувенири от сол с големи ножове. Седнах аз там на сянка до тях и загледах. Работата беше съвсем проста -  вземат едно блокче сол, режат го с триона до необходимата дължина, след което с огромния тежък нож издялват нещо прилично на лама, а после го дооформят с пила и шкурка. За има няма двайсетина минути фигурката е готова и застава на масата, където често често идват туристите, основно аржентински, готови да платят 10 песос (почти 4 лева) за нея. Тези хора не бяха хич разговорливи, което съвсем не се дължеше на натъпканите им с кока уста, а повече на това, че приличаха повече на боливийци,отколкото на аржентинци. На това място имаше и още няолко колиби, в които се живееше, както и сериозна бройка големи камари сол , между които час по час сновяха два камиона, увеличавайки количеството сол с нова, донасяна от вътрешността на салaра.

Останалото време от деня убих с четене на книга, защото жаркото слънце, чиято светлина се отразяваше от белия салар като от сняг, не позволяваше да се прави нищо друго. Когато наближи вечерта и светлината придоби друг вид, се поразходих доволно по твърдата солна повърхност, нашарена от мрежа от солни кристали. В далечината се розовееха низовете от планински върхове, а над най-високия като чалма се белееше един самотен облак. След залез вятъра се поусили и аз взех да мисля къде ще спя. Въпросната постройка от сол някога била замислeна за ресторант, но поради липсата на вода и канализация,както и под заплахата от замърсяване на околната среда не била пусната в експлоатация. Сега стоеше празна, ако не броим десетките маси и столове,направени също от солни блокове. Разбрах кой се разпорежда на мястото и поисках разрешение да спя вътре, което ми беше дадено. Вътре беше топло, но нощта беше тежка, защото рязкото качване във височина оказа сериозни ефекти върху стомаха ми. На два пъти имах чувството, че са ме напомпили с компресор и аха аха да се пръсна. Някак успях да доживея сутринта, когато разбрах, че съм използвал химическите тоалетни не по предназначение (били са само за пикане), а на всичкото отгоре се бях отървал от таксата 2 песос, която нямаше кой да ми събере през нощта.

Бързо се измъкнах на шосето и първата кола, която мина ми спря. Бяха парагвайци и малко мърмориха като ми видяха раницата, но все пак ги убедих, че има място. Полека лека се смъкнахме до Пурмамарка, на човешка надморска височина,където слязох, за да разгледам и това туристическо селце. То донякъде носеше атмосферата на централната част на Сан Педро де Атакама, с кирпичените си къщи и магазини за сувенири, но липсваше пустинния привкус. Малкото площадче с градинка помещаваше един голям пазар за шарени дрехи от вълна и всякакви сувенири, на който продаваха жени с indigenes вид (или друго яче казано, местни хора с индианска кръв.) Както вече споменах, на броени метри от селото се издига Cerro Siete Colores-хълм с ерозионни форми, изпъстрен с различни цветове точно като тези край Cafayate.

Сметнах за добре да пренощувам наоколо и след като направих една снимачна обиколка сред красивата местност привечер, си намерих едно чисто от кактуси и бодли място, където опънах чувала си.

На другия ден слязох пеш до разклона на 3 км под града и скоро един хлебар с жена си ме качи в пикапчето си към Tilcara (Тилкара) на двайсетина километра северно. И това градче се водеше туристическо, само че не разбрах кое му е интересното. Беше по-голямо от Пурмамарка, с прашни улици и не особено красива околност. Основната ми активност се състоя в престой в интернет, разговор с една аржентинка, която плетеше гривни на центъра и най-важното - опитване на пържола от лама в едно долнокласно ресторантче, в което мухите бяха в порядъци повече от посетителите (които всъщност заедно с мен бяха трима). Пържолата не беше лоша, но би могла да бъде и телешка без да усетя въобще.

Привечер повисях доста на изходно-входното кръстовище, но едно камионче –платформа ме взе и се придвижих до някакво малко селце на 7 км преди Умауака (Humahauca).Там кривнах по един черен път сред нивята и намерих подходящо място за палатка.На няколко метра се извиваше най-високия кактус,който бях виждал-поне 7 метра, ако не и повече.

На сутринта минах през малкото селце, на чийто площад се белееше стара църква, подобна на тази в Пурмамарка, а две–три малки деца се впуснаха като лешояди към мен да просят „senor 1 pesito porfavor, galletita porfavor”(galletita-бисквитка). Явно в това малко селце минаваха доволно количество западни туристи само заради църквата, която се оказа, че била най-старата в района.

На шосетo почаках около 40-50 мин, наблюдавайки минаващите трактори, управлявани от хора, които сякаш държаха цяло яйце в устата си.

Хората които спряха да ме вземат се оказаха момиче и момче, аржентинци, които бях срещнал при обиколката си около Пурмамака. С тях взех оставащите няколко километра до Умауака. Това градче определено изглеждаше по-красиво от Тилкара, особено странната му общинска сграда, увенчана с нещо като часовникова кула, но въпреки всичко не си заслужаваше да се застоявам тук. Използвах следобеда за писане, след което се изнизах от там, от където влязохме в града, което се оказа възможно най-заобиколният път. След това се наложи да извървя сума път, за да филтрирам локалния трафик и в крайна сметка, когато наближи мръкване аз още си стоях край града - явно щеше да се нощува там. Скоро срещнах коритото на суха река, нашарено с бодливи дървета и кактуси и се спуснах да търся място. Един човек със стадо дребни кози ме срещна и ме попита на къде съм тръгнал, а когато казах, че ще спя там, той отвърна ” аа, на плажа значи”. По-късно узнах, че тези дребни кози с големи уши, на вид като ярета се наричат “chiba” от месните. Цяла нощ се блещукаха светкавици на север, но звук не се чуваше. Явно далеч в планината се вихреше буря.

Планът за другия ден беше да се опитам да стигна до едно селце Iruya(Ируша), намиращо се на 50км в планината, до което води черен път, изкачващ се от 3000 до 4000 и отново слизащ до 3000 метра. Това селце по предварителна информация се намираше в много живописен каньон всред планината. Мисията обаче ми се струваше предварително обречена, поради съмнителната посещаемост от страна на автомобили.

Когато излязох на шосето, колата, която ми спря беше управлявана от 30-годишен германец геолог, който обикалял района, за да събира проби вода от различна надморска височина, както и скални проби от време на време. Та той отиваше към Pampa Grande, накъдето предполагаше, че отивам и аз, защото това беше пътят към Болвия. Когато обаче му казах, че ми се ще да ида до Iruya, той взе че се нави почти без замисляне и хванахме пътя за нагоре. Имахме известно съмнение, че шевролетчето, което най-вероятно беше с опелски двигател, няма да може да се справи с лошия черен път, но то взе че ни опроверга. То не бе път, не бе чудо. На няколко пъти пресичахме малки потоци, серпентини се виеха към планината, разбити участъци се редуваха с по-разбити. Подминахме и няколко високопланински селца от по десетина колиби, също оборудвани с панели и накрая, след 1000 метрово спускане, което беше по-неприятно и трудно от изкачването, стигнахме до Ируша. Или по-точно 1км преди селото, където реката, която прегазихме от камък на камък ни се стори голяма, за да я минем с колата. Направо се чувствах неудобно, че накарах човека да кара почти 3 часа по този път. Но той пък от своя страна се кефеше, а още повече, че пътьом събра известно количество водни проби от малки поточета. Така и не схванах целта на тези изследвания, но общо взето идеята била да се проследи съдържанието на някакви изотопи във водата в зависимост от надморската височина, което да може да се ползва за датиране на скали и определянето на движението им във височина с времето. Питах кой плаща за тези изследвания и отговорът беше - от данъците на народа. Явно Германия отделя сериозни средства за научни изследвания, при това на други континенти. Нашите капацитети навярно виждат Южна Америка само на картата в кабинетите си в БАН.

Но да се върнем на Ируша. Селцето наистина се намираше на много красиво място - от всички страни се издигаха стръмни склонове, прорязани от реката. Но самото село съвсем нямаше красив вид. Множество новостроящи се тухлени къщи нарушаваха автентичността, а красивата старинна църква лъщеше скоро боядисана в съвсем неподходящия жълт цвят. Селото изглежда падаше жертва на туристическата си известност. Спътникът ми с право отбеляза, че голяма част от местата, на които се строеше бяха потенциални свлачища.

След като хапнахме малко, тръгнахме да се връщаме. Серпентините по обратния път взехме по-бързо, отколкото очаквах, а горе на високото бяха плъзнали вълмата на сивите облаци. Докато се спускахме от другата страна, от север здраво притъмня и започна да святка, което ни попритесни леко, главно заради няколкото потока на пътя. В крайна сметка излязохме на асфалтираното шосе без проблеми, където аз останах решен да спя под къщичката на спирката находяща се там. Има няма час по-късно слънцето проби облаците при залязването си и настана уникална красота. Жълтите треви блестяха под последните лъчи на фона на почернелите от облаци планини.

Когато се мръкна, светкавици запориха тъмнината от три страни и при все, че не се чуваха гръмове, обстановката оставаше леко притеснителна поради откритата приветрена страна на спирката. Въпреки почти целонощното светлинно шоу, дъжд не заваля, но не можах да спя добре заради кошмарния шум, който вдигаха минаващите коли и особено камиони. За друг път да знам да не спя край шосета.

На сутринта след около час и нещо чакане, един мъж спря и поехме към La Quiaca, граничният град от аржентинска страна. Последните ми часове в Аржентина се виждаха. Киака се намира в открито пространство, някакъв вид степ на височина 3400 метра и първото нещо, което видяхме беше блокадата на входа - същата групировка, която беше блокирала пътя преди Хухуй. Заради тях се наложи да вляза в града пеш. А самият град беше крайно невзрачен и безинтересен и след безуспешен опит да изгледам една серия на Lost, хапнах на една улична будка, която предлагаше пържоли с ориз и пържени картофи и заедно с една френска двойка се насочихме към границата.