Road Tales

Този път се настаних някъде из централната част на Куско, където както вече споменах, беше доста красиво. Сградите са с колониална архитектура, строени по времето на испанците. Улиците са тесни и павирани, а на места и стръмни, тъй като градът се намира в една котловина между хълмовете. Близостта на града до Мачу Пикчу, както и статута му на столица на инките го правят притегателен център за всякакви туристи, но най-вече за онези, които пристигат групово с автобусите и се разхождат с провесени фотоапарати по вратовете. Точно поради тази причина докато преминеш по някои от уличките край центъра вече ти се ще да не си тръгвал. Още като влезеш, от двете страни започват подвиквания: масаж мистер, масаж мистер, рестауран мистер;  турес мистер, мачу пикчу мистер и докато през първите един два дена се опитваш да бъдеш любезен, отговаряйки с “не благодаря”, то на третия започваш да ги пренебрегваш напълно. Но въпреки тези досадни явления, да поскиташ по тези улички си струва, защото някои от тях са изключително красиви и имат неповторима атмосфера.

Доста време постоях в Куско, чудейки се дали да ида до Мачу Пикчу. Високата цена на входа и транспорта до там в комбинация с тълпите туристи поддържаха колебанието ми, но накрая все пак реших да ида. До Агуас Калиентес, селцето под Мачу Пикчу има единствено жп линия, а компанията, която експлоатира влаковете е международна, със силно чилийско участие. В резултат на изолираността на мястото и огромното количество посетители, компанията, като монополист е решила да печели здраво и цената на двупосочния билет за около 100 км е 100 долара. Какво му плащаш, доларче на километър. И понеже аз някак не обичам да храня самозабравили се монополисти, реших да поровя насам натам за алтернативен път. Естествено оказа се, че има такъв само, че е мааалко по-засукан. Първо трябва да се иде с автобус до едно градче, наречено Санта Мария, а после с друг автобус до друго градче - Санта Тереса, след което да се повървят петнайсетина километра. На практика този път заобикаля и минава от другата страна на хълма, върху който са руините. Вместо да издирвам и сменям автобуси, аз приех един компромисен вариант - микробус, който кара туристи до въпросната Санта Тереса, но директно. Излизаше малко по-скъпо от нормалните автобуси, но пък времето беше малко скъсено, а и беше директно. Но въпреки всичко, беше 3 пъти по-евтино от влака.

И така, една сутрин станах в 4 без 15 и зачаках микробуса, който трябваше да дойде да ме вземе от хостела. Чакам чакам, никой не идва братче. Стана 5, още няма никой. Взех да се чудя дали не са ме забравили. Еле към 6 б ез нещо микробуса се появи и аз се присъединих към групичката вътре. Имаше 2-ма чичковци бразилци, едно момче от Испания, момиче от Нова Зеландия, една канадка, една двойка от Аржентина и една германка, пътуваща с един перуанец. Още на излизане от града почти успяхме да катастрофираме. На един баир движението нещо се закучи и ние спряхме точно зад едно от градските автобусчета. То обаче по някаква причина изведнъж тръгна назад. Виждайки това нашият шофьор реагира бързо и също се опита да върне назад, но там вече беше спряла друга кола и така рейсът ни удари, а ние ударихме нея. Шофьорът на автобуса въобще обаче не благоволи да излезе, а продължи да кара напред. Нашият шофьор излезе да огледа щетите, но такива почти нямаше. Беше ни натиснал само малко бронята, задната кола също почти нямаше проблеми. След като размениха някакви  телефонни номера продължихме. В Перу пътищата са с много завои, точно като в Боливия, но за разлика от нея повечето са асфалтирани, което позволява на шофьорите да се изявяват като рали състезатели. Този факт, подсилен от съвсем пресния инцидент беше достатъчен да ме държи на нокти през цялото пътуване.

Пътьом изкачихме един висок проход и започнахме да се спускаме от другата страна на Андите. Климатът започна да се променя, което беше видно не само от температурата на въздуха, ами и от все по-голямата зеленина наоколо. 80 км преди крайната точка асфалта свърши и продължихме по черен път, виещ се през гъста зеленина, бананови палмии храсти кафе. После изкачихме отново по серпентини друг стръмен хълм и след общо 6 часа и нещо стигнахме до Санта Тереса. Спряхме за ядене, а после продължихме още няколко километра, където пътят свърши. На това място трябва да се пресече голямата река Урубамба, която прави един меандър около Мачу Пикчу. От другата страна на реката почти всяка година се прави нов път, защото водата го отнася по време на дъждовния сезон. А самата река се пресича чрез количка, движеща се на ролки по опънато стоманено въже. Точно този имровизиран мост бил чисто нов, на месец и нещо, а долу в ниското строяха нормален въжен мост, който най-вероятно ще просъществува точно до другия дъждовен сезон. От двете страни на въжето стоят по двама яки перуанци и по цял ден дърпат количката, за да прекарват и туристи, и местни. Естествено вземат и пари за тази работа - имат си кутийка, която като преминеш от другата страна ти поднасят с думата  “voluntario”,  тоест колкото дадеш.  Точно зад мен минаха един французин с приятелката си и правейки се на ударени решиха да не дадат нищо.

След това малко приключенско прекосяване на реката трябваше да се извървят около 4 км, за да се стигне до хидроелектриката (хидроелектрическа станция), от където вече има влак до Агуас Калиентест, който струва 8 долара за 12 км. За мен естествено влака не беше въобще опция и тръгнах пеш, като в началото вървях малко заедно с ония французи, които не платиха на въжето. После ускорих ход и се отделих напред. Преди се е налагало да се върви по линията на влака, но местните са направили пътека, която върви покрай нея, като само от време на време се налага да я пресичаш и тук там да вървиш по нея, за да пресичаш малки мостчета.  От своя страна линията минава по пролома на Урубамба. Високо горе по почти вертикалните скални хълмове се виждаше част от Мачу Пикчу, а наоколо растителността се състоеше от  папрати, бананови палми и всякакви други подобни тропически зеленини. Въздухът беше влажен и горещ, но за щастие слънцето вече беше залязло и вървенето спореше, най-малкото защото терена беше равен. Някъде на 2/3 от пътя влака ме настигна и бавно отмина, а след около 40 минути, вече по тъмно стигнах до Агуас Калиентес. Самото селце, или градче съществува единствено поради и заради туристите, и дори не си направих труда да го разгледам. Бързо намерих евтин хостел и след като си купих входен билет, хапнах и легнах да спя.

Представа си нямам защо, но през нощта някак се вълнувах от предстоящото качване до руините. Към 5 сутринта нетърпеливо станах и тръгнах нагоре. Предните дни си мислех да се опитам да се вмъкна без пари и дори бях намерил описания на подобни влизания преди време, но преминавайки край моста на реката вечерта установих, че там има пазач, който най-вероятно проверява билетите на пешеходците. Предположението ми беше правилно - за да стигнеш до руините единствения начин да минеш е през този мост и пазача на него. Още след като го прекосих и хванах пътеката, по пътя стартираха автобусите с туристи. Шосето се вие на зиг заг по стръмния хълм, а пътеката по която вървях аз кара директно нагоре, пресичайки го 7 пъти. Докато изкача стръмните стъпала 5 или 6 автобуса ме изпревариха и когато стигнах до входа на руините, там вече чакаха над 100 човека.

В началото на обиколката правих основно снимки, а после се присламчих към една група, за да слушам какво говори гида. Избрах си гид на испански, защото английския на перуанците е доста потресаващ, та ми се стори, че разбирам повече когато си говорят на испански. Не смятам да се впускам в някакви исторически и архитектурни подробности  първо - защото са широкоизвестни и могат да се прочетат навсякъде, и второ - защото интересите ми към мястото бяха не заради историята и архитектурата му, а заради красотата му. Все пак ще спомена някои интересни неща, които видях и запомних.

Руините са разположени на седлото между два върха, като и от двете страни склоновете са изключително стръмни, а заобикалящата ги река ги прави достъпни само откъм юг, от където всъщност влиза известната инка пътека, по която доста туристи минават, за да стигнат до комплекса. Точно на края и,  на височината над комплекса е разположена и една къщичка, която е служела за наблюдателница и охрана на главната порта, която е малко надолу. Повечето зидария из града не е нищо особено, но в центъра има няколко постройки, които явно са били с някакво особено ритуално значение и те са изпълнени изключително фино и прецизно. Камъните са до такава степен изшлайфани и напаснати, че дори лист хартия не можеш да вкараш между тях. Някои от камъните са издялани по такъв начин, че  имат повече от 4 ръба и се сглобяват със съседните им подобно на пъзел. И в Куско има сгради с основи от времето на инките, които са изпълнени по подобен начин (последните две снимки), като дори може да се види камък с 12 ръба. Учените си обясняват това с по-голямата земетръсна устойчивост на така сглобените зидове. На няколко места има и огромни каменни блокове, за които е почти сигурно, че не са влачени от никъде, а са от материал от мястото. До града има дори прекаран водопровод, който някъде прихваща поточе и накрая слиза по интересна система от канали сред сградите.Най-страннен е обаче един многоъгълен камък, за който се предполага, че е служел за астрономически цели. Но като цяло, много неща от Мачу Пикчу все още са загадка за учените.

Обобщено казано, мястото е много красиво и впечатляващо, без обаче да броим тълпите туристи (до 2000 посетители на ден), които често не се съобразяват с нищо, катерейки се по стени и тъпчейки терасите. Бях свидетел на група израелтяни, които се бяха излегнали на тревата на едно място, където не е позволено да се ходи. Когато пазача дойде да им каже, че не може да стоят там, те взеха да спорят с него и да му обясняват, че им харесвало там! Такава наглост за пръв път виждах.

Към 11 тръгнах да слизам и за около половин час бях долу и отново марширувах край релсите. Точно там, близо до изхода от Агуас Калиентес вечерта бях усетил някаква странна гадна миризма и сега видях източника и - стотици, ако не и хиляди чували, пълни с отпадъците от градчето, чакащи край линията да бъдат прекарани с влака. По-нататък срещнах доста други хора, вървящи край линията, явно този алтернативен достъп до Мачу Пикчу набира почитатели. Въпреки, че бананите по почти всичките палми край пътя бяха зелени, успях да намеря няколко узрели, а по-късно под едно дърво намерих и съборена почти узряла палта (авокадо). Тези придобивки обогатиха иначе бедния ми обяд, когато стигнах долу до хидроелектриката. След това доизвървях и останалите километри и накрая се прехвърлих с количката по въжето до другата страна на реката, където ни чакаше шофьорът на буса. Само че трябваше да почака още доста, защото докато влакът пристигне и всички се довлачат и прехвърлят през реката минаха към 2 часа.

Накрая се оказа, че германката и перуанецът са изпуснали влака, а арженците били с друга тур агенция и трябвало да се приберат с друг бус. За компенсация пък се появиха две момичета от Ирландия, които  трябвало да бъдат с нас, но на отиване никой не ги взел от хостела им. После покрай тях настанаха едни караници, защото искаха да ги местят в друг бус, но в крайна сметка останаха при нас.  На слизане по един от склоновете отново имахме произшествие. Наближавахме един обратен завой, вземането на който изискваше силно намаляване на скоростта, а зад нас идваше кола. Ние намалихме и се изнесохме към външната част на завоя, но колата зад нас изобщо не намали и взе завоя максимално вътрешно с висока скорост, като успя да ни закачи съвсем леко отстрани. След това нашият шофьор се настърви и взе да гони колата, която не даваше признаци за спиране. Накрая, някъде долу, където завоите и баира свършиха, всички спряхме. Оказа се, че колата нямала спирачки и за това така взела завоя и продължила. Настанаха някакви продължителни спорове за пари, които не изглеждаше, че ще доведат до някакво смислено споразумение, но в крайна сметка май шофьорът ни се отказа и продължихме. Все пак имахме само леко одраскване на боята.  Повече инциденти нямаше, но пък имаше още много път, с много завои, много спускане, а седалките не бяха никак удобни. Цялото приключение свърши някъде около 1 през нощта, когато най-накрая със схванати крака слязох в Куско.